„Човек започва винаги от белия лист… и трябва така да стане, че да се потопи в текста. И колкото по-дълбоко се потапя човек в текста, толкова по-добре се усеща, като плувеца, който трябва себе си да привикне към водата, а не водата към себе си.“
Думите на Константин Коцев пренасят през времето своето искрено послание, с неговата непосредственост и увереност у човека, който някой ден ще ги чуе. Думи, с които не наставлява, а ни призовава да бъдем човечни, емоционални и отдадени на това, което правим. Любовта си към театралното изкуство той обяснява с красотата на детинството, в запис за Българското национално радио (БНР) от 1988 година.
Роден е в Истанбул през 1926 година и след завършване на гимназия, както самият той се шегува „заради това, че нямах особен успех сред момичетата реших да запиша право“. След като завършва това свое първо висше образование в Софийския университет през 1958 година, Константин Коцев получава и дипломата си за актьорско майсторство от ВИТИЗ. Първоначално работи в Бургаския театър и Театър „София“, както и като актьор на свободна практика. Представя пред българската публика незабравими роли в театъра, киното, телевизията и радиото.
С „дълбок поклон“ той почита своите учители в театралното изкуство – актьора Константин Кисимов, на когото се възхищава за изключителната му работоспособност и професора си във ВИТИЗ Кръстьо Мирски, който го научава да се осланя и на емоционалните натрупвания от живота, а не само на дарбата си като природна даденост. В интервю за БНР от 1980 година актьорът разсъждава за контрастите в живота и на сцената.
„Дарбата е известно количество природни средства, които ако разхитително пръскате ще изчезнат, ако вие не влагате чувства, разум и най-важното – да упражнявате своя ум, като се интересувате от много неща. Това прави човека сравнително годен за движение и самосъзнаване.“
Първата роля на Константин Коцев в Сатиричния театър е в естрадно-сатиричния спектакъл от Нейчо Попов и Енчо Багаров „Криво седи – право съди!“, режисиран от Гриша Островски. Осебено ярки са сценичните му изпълнения в моноспектакъла „Дневникът на един луд“ и Жевакин от „Женитба“ на Гогол, в ролята на Крутицки от „И най-мъдрият си е малко прост“ от Гриша Островски, Айзенгринг в „Бидерман и подпалвачите“ от Макс Фриш и „Тартюф“ на Молиер. В „Романът с контрабаса“ по Чехов си партнира с Невена Коканова, а записът от 1970 година е съхранен в Златния фонд на радиото.
Играе с огромен успех и в пиесите на Йордан Радичков „Януари“ и „Суматоха“, „Сняг“ от Валери Петров, както и в „Старчето и стрелата“ на Никола Русев.
Чудак, ексцентрик, трагикомичен страдалец, самонадеян неудачник, наперено безлично конте – винаги любопитни, ярки театрални или филмови са превъплъщенията, с които свързваме образите му на сцената.
А съдбата изглежда, че зорко го наблюдава и неотстъпчиво му сочи пътя към вечността. Пътят – белоснежен и обрисуван с гласа на актьора, в откъс от пиесата на Йордан Радичков „Януари“, записан през 1974 година.
„Радвам се на това, което правя днес, не са необходими паметници утре. Усмивката, която получавам днес ми е най-приятна“, казва още Константин Коцев и обобщава стремежа си към съвършенство в запис от 1970 година.