Френското списание „Експрес“ определя интелектуалното дело на този човек, белязал с делата и мислите си един отминал и един начеващ век, като апотеоз на хуманизма. Цветан Тодоров (1 март 1939 – 7 февруари 2017) е един от пионерите на съвременния структурализъм, философ, моралист, критически хуманист. Изминал е пътя от югоизточните покрайнини на европейския континент до най-западните му предели, за да се утвърди като един от най-известните интелектуалци на съвремието, чиято мисъл е у дома си в толкова различни области. Всъщност, ако въобще има такова понятие, той може да се нарече интердисциплинарен хуманитарист без натрапчивата еклектика на енциклопедистите.
Роден е в София в семейството на също така значим интелектуалец и книжовник като Тодор Боров. Завършва български език и литература в Софийския университет и през 1963 година, 23-годишен, заминава като стипендиант във Франция, където остава до края на живота си.
„Има една фраза на Русо, която аз много обичам. Русо казва със свойствения си лаконизъм, че ние можем да бъдем хора, без да бъдем учени. Наистина това е една от мъдростите, която може да се научи чрез книги. Както е видно, цитирам един автор, но може да се научи и без книги. Истинската мъдрост няма тази необходимост от книги, въпреки че за нас, каквито съществуваме днес, книгите са най-удобният, най-богатият път към тази мъдрост“.
Цветан Тодоров на среща в Българския културен институт в Париж по повод премиерата на книгата му „Красотата ще спаси света: Уайлд, Рилке, Цветаева“, запис 2010 година (на френски език):
„Що се отнася до моята идентичност, понякога се обръщат към мен, хокат ме, питат: какъв си ти, българин или французин? Трябва да ви кажа, че в моя случай става въпрос за отказ от избор. Не съм нито българин, нито французин. Или пък и българин, и французин. Аз съм и двете неща, както предполагам и много други хора, присъстващи тук, а също и другаде, съчетаващи по свой начин множествените си идентичности. Всъщност сега не мога да пиша на български това, което пиша на френски, следователно съм френски автор, но от български произход. Така че, ако трябва да избирам, няма да направя избор, а ще взема едновременно и двете знамена.
Не мисля, че има европейска културна идентичност в пълния смисъл на думата, защото не вярвам, че идентичностите се изключват една друга. Преди всичко не всички европейци споделят една и съща идентичност и после всеки един от нас, европейците. Помня как в моето детство казвахме „отивам в Европа“, въпреки че България е в Европа, но въпреки това казвахме това е европейско, за да кажем, че не е от нашата страна. Смятам, че всеки може да е европеец и същевременно да има черти на друга култура – американска, понякога южноамериканска култура, понякога малко азиатска, ориенталска, както казваме ние. И наистина, когато човек е в България, Гърция или Турция, той усеща друг начин на живот, различен от Франция, Италия или Германия, които между впрочем не съвпадат и помежду си. Има по-скоро общи ценности, към които се присъединяваме, с които се представяме, но това са и ценности, които предлагаме на целия свят. Накратко, ако има европейска култура, това е културата на толерантността, на приемането и на множествеността. Това донякъде е характеристиката на европейската традиция. Всяка традиция си го прави по свой си начин. От 18 век нататък тази идея претърпява много трансформации. Например, френските революционери казват, че всяка ценност, всяко решение, всеки закон трябва да имат своето основание в нацията. И така, ако преди това е трябвало хората да умират за Бог евентуално, ако искат да са мъченици, то от тази епоха нататък най-висшият подвиг е бил да умреш за родината. Родината се превръща в този абсолют, който се предлага, абсолют, който се намира тук, долу на земята, а не на небето. Така, естествено, има и други възможности.
Тази книга (бел. р. „Красотата ще спаси света: Уайлд, Рилке, Цветаева“) е посветена на маргинални личности, които се опитват да водят живот нито в името на родината, нито в името на държавата, нито в името на комунизма, фашизма или която и да било идеология, а в името на красотата. Това е предизвикателство без особен успех пред лицето на насилието. И то не ни изглежда като препоръчително. Как живеем ние в 21 век? Не знам, но не вярвам в изчезването на това измерение на човешкото същество, защото ми се струва, че то произлиза от самата ни идентичност. Познаваме епохи, в които то е по-малко видимо, отколкото в други. Оставаме с впечатление, че се съобразяваме само с непосредствените си материални интереси, че всеки се е впуснал да купува нова кола, нов хладилник или плазмен телевизор, за да му прожектират образи. Добре, но аз не смятам, че тази мутация е сравнима с мутацията при прехода от маймуната към човека. Не мисля, че сме пред лицето на подобна мутация. Вярно е, че от време на време има черни години, но после всичко ще си дойде на мястото и ще тръгне отново. Само не знам по какъв точно начин и кога.“
В интервю за Българското национално радио от 2003 година, Цветан Тодоров споделя мисли за миналото и проекциите му в настоящето, както и за т.нар. от него „европейски проект“:
„Доброто, от което се страхувам, е онова добро, за което някои хора смятат, че те са негови носители. Че в името на това добро те имат право със сила да го налагат. В известен смисъл злото не е нищо друго, освен тази сигурност, че вие знаете къде е доброто и къде злото и че вие сте въплъщението на доброто и затова имате право или дори задължение да го налагате на други“.
* В една от последните му книги „Дълг и наслада. Един живот на посредник“, която е и единствената с автобиографичен характер, съдейки по заглавието, а сетне и по съдържанието, проличава, какво за Цветан Тодоров е дългът и какво насладата. Дългът отговаря на неговите ангажименти на писател, чийто интерес е насочен към моралните ценности, на интелектуалец, участващ в публичния дебат за тези морални ценности. Докато насладата това е неговото чисто интелектуално любопитство, вкусът към знанието и, разбира се, вкусът към живота.
В запис за БНР от 2003 година, интелектуалецът, който предпочита да говори за другите, вместо за себе си, разказва за книгата „Дълг и наслада. Един живот на посредник“, както и за развитието на своите интереси:
Редакция: Меглена Димитрова