„Имаше нещо прекалено остро в проницателния му поглед, в тънките устни и в цялото изражение на лицето му, което още в първия миг респектираше. Дори неволно ти се искаше да отстъпиш крачка назад, ако се появи срещу теб – но това се оказа измамно впечатление. Защото когато работеше, ставаше неузнаваемо близък и сърдечен човек, влюбен в театъра, в своите актьори и във всичко, което можеше да се нарече театрално“, казва един от тези актьори – Видин Даскалов, на когото той дава старт на професионалната сцена.

Пътят на Хрисан Цанков (15 март 1890 – 10 декември 1971) към театъра и режисурата не е кратък. Роден в Оряхово, той завършва право в Софийския университет. През 1911 година отива в Москва, за да учи в Московския художествен театър (МХТ), но поради липса на средства се връща в София, където е приет в трупата на Народния театър. Не успява да се изяви. Войната слага край на актьорските му амбиции, но в печата излизат театрални статии и критики, носещи неговия подпис. С тях той се включва в полемиката около състоянието и задачите на Народния театър. През 1920 година младият Цанков заминава за Берлин, за да учи в студията на известния театрален и филмов режисьор Макс Райнхард.

След завръщането си в България е поканен в Народния театър и през 1924 година дебютира с постановката на „Змейова сватба“ от П. Ю. Тодоров. До 1944 година е един от водещите режисьори на Народния театър наред с главния режисьор Н. О. Масалитинов и реализира на неговата сцена над 50 постановки. Хрисан Цанков внася в художествената практика на нашето театрално изкуство нови и смели идеи, интересни експерименти, непрекъснато търси формите на една оригинална сценична изразност. Неговата режисура се отличава с подчертана експресивност, смели инвенции и категоричност. Носител и интерпретатор на европейските тенденции в театъра, Цанков представя на българската публика Стриндберг, Клабунд и Молнар, Бърнард Шоу и Оскар Уайлд, Юджийн О’Нийл и Съмърсет Моъм, като нерядко е и преводач на пиесите, които поставя. Част от артистичната му биография е преданата работа за т. нар. Театър на младите при Народния театър, за който осъществява няколко постановки за деца по приказки на Братя Грим, Селма Лагерльоф, Вилхелм Хауф и Оскар Уайлд.

В спомените на Драган Тенев за стара София четем: „Сцената на Народния театър през моите младини приличаше на нещо като арена. На нея излизаха да се „сражават“ двама големи гладиатори – главният режисьор на театъра Николай Масалитинов и Хрисан Цанков – братът на небезизвестния от септемврийските събития професор Цанков. Първият от тези „гладиатори“ беше руснак, бивш актьор от Московския художествен театър и предан ученик на Станиславски, а вторият – нашенецът – ученик на великия австрийски актьор Кайнц и поклонник на виенския Бургтеатър. Както виждате и сами – различието в художествените им възгледи беше диаметрално противоположно. В техните непрестанни естетически „битки“ обаче се раждаха представления, каквито съм виждал по-късно в съвсем ограничен брой по европейските сцени и, ей богу, надали ще видя оттук нататък. Вярно – трупата на Народния театър разполагаше по времето на Масалитинов и Цанков с множество ярки таланти, но също така е абсолютно вярно, че и те двамата бяха големи и самобитни художници. Майстори, които вярваха в онова, що творяха, за да го поднесат на публиката.“

Това потвърждава и един от директорите на Народния театър проф. Васил Стефанов, който в запис от 2004 г. казва, че Хрисан Цанков е назначен там като „проводник на модернизма“ и споменава за пресичането на двете линии в репертоара на Народния театър по онова време:

След 9 септември 1944 г. Хрисан Цанков е уволнен от Народния театър. Освен че е с „неподходящи“ за новата власт политически убеждения, другите причини са ясни: възпитаник на немската култура, т.е. германофил, произхожда от буржоазно семейство, брат е на „кръволока Цанков“… В началото санкцията е категорична и въобще му е отнето правото да се занимава с театрална дейност, но по-късно му е дадена възможност да работи в „периферни”, „безопасни” театри, встрани от формиращия социалистическата театрална естетика център – Народния театър.
Така Хрисан Цанков – основният и най-значим представител на условно-експресивната естетика в българския театър в междувоенното време, става режисьор в одържавения театър в Хасково, където прави няколко постановки в периода 1945 – 1948 г., след което му е позволено да се завърне в София, но вече в „безопасната” зона на оперетния театър – от 1948 до 1957 г. той е главен режисьор на Държавния музикален театър. Богатият му опит като драматичен режисьор е от огромна полза за оперетата. За неговите съвременници и колеги е впечатляващо как режисьор с такива дефинитивни познания и естетически принципи прави толкова силни музикални постановки. „Цигански барон“, „Волният вятър“, „Трите девойки“, „Мамзел Нитуш“… всички негови представления са сензация, а Музикалният театър завоюва безспорен авторитет в културния живот на страната. Противник на елементарната режисура, и в оперетата Хрисан Цанков воюва за емоционално нюансираното, актьорски осмисленото и точно адресирано сценично слово. И благодарение на неговото присъствие, култура и вкус, водещо в спектаклите на театъра е непринуденото, елегантно и стилно изящество. Характерно и за самата личност на Хрисан Цанков, чието мото е била репликата на Фауст: „Обичам тези, които искат невъзможното.“

За работата на режисьора в Музикалния театър си спомня и оперетният артист Видин Даскалов, който казва, че Хрисан Цанков го окуражава да развие своя талант и му поверява първата му „централна роля“ – запис от 2000 г.:

След пенсионирането си през 1957 г. Хрисан Цанков се отдава на мемоари, студии, резензии, в които анализира сценичната магия, творчеството на актьора, изкуството на режисьора. Голяма част от тях са представени в „Хрисан Цанков. Наследство“ (2003), книга, която показва живия дух на неговата енциклопедична личност, най-силно привързана към сцената, но с дълбоки познания и любов към литературата, поезията, критиката. Наследство, което респектира и днес.