Гласът на нобелистите: Ръдиард Киплинг

Киплинг е наричан с различни епитети – колониалист, расист, антисемит, женомразец, десен империалист, и въпреки твърденията на някои учени, че възгледите му са били по-комплексни, отколкото описаните, до известна степен той наистина е бил всичко това.

„Той беше и невероятно талантлив писател, който създаваше произведения с несъмнено величие, но това едва ли вече има значение, поне не в много класни стаи, където Киплинг остава политически неприемлив", пише в седмичното списание „Ню Йоркър“ критикът Чарлз Макграт.

Въпреки това произведенията на Киплинг за деца, преди всичко романът му „Книга за джунглата“, публикуван за първи път през 1894 година, остават част от популярната световна литература, която оказва сериозно влияние върху културните процеси на миналия век.

Законът на джунглата

„Законът на джунглата, който никога не постановява нещо без сериозно основание, забранява на всеки звяр да разкъсва човек, освен когато този звяр убива, за да покаже на децата си как става това; но дори тогава той трябва да ловува извън ловния район на своята глутница или племе. Причината за това е, че убиването на човек предизвиква след известно време появата на бели хора, качени на слонове, които носят пушки, и стотици цветнокожи с гонгове, ракети и факли. Тогава пострадва всеки в джунглата. Ето защо зверовете смятат, че човекът е най-слабото и най-беззащитно същество и че е нелоялно да го нападат. Те смятат още — и то е вярно, — че този, който разкъсва хора, става крастав и зъбите му опадват.“

Нощна песен на джунглата

С орлови крила нощта долетя

и прилепът Манг свободата откри.

Пастирът прибра морни стада.

Ще скитаме волни ний чак до зори.

Във тъмната нощ за сила и мощ,

за зъби и нокти час пак настава.

О, чуй този зов! „Всички на лов!“

Законът на джунглата тъй повелява.

Носителят на Нобеловата награда за литература от 1907 година е и първият английски писател, на когото е връчено високото призвание. До получаването на наградата Киплинг вече е написал 13 тома с разкази, четири романа, три книги с разкази за деца, няколко сборника с пътеписи, очерци, вестникарски публикации и стотици стихотворения. Удостоен е и с почетни степени на Оксфордския, Кеймбриджкия, Единбургския и Даремския университет. Получава и литературни награди от университетите в Париж, Страсбург, Атина и Торонто.

През годините Киплинг отказва много други отличия, включително рицарско звание и титлата „Поет лауреат“ на Обединеното кралство. След 1907 година интересът на критиката към писателя намалява. Залезът на писателската му слава се обяснява с неговите великоимперски и консервативни възгледи, а също и с общодостъпността на произведенията му.

Човекът, който искаше да стане цар

„Законът, на който се позовават, постановява кодекс за достойно житейско поведение, който трудно се спазва. Другарувал съм с не един сиромах при обстоятелства, които не са позволявали на нито един от двама ни да установи дали другият е почтен човек. Още не съм станал брат на принц, макар че веднъж почти се сродих с човек, който би могъл да бъде истински цар и комуто бяха обещали царската армия, съдилищата, приходите на хазната и политическите решения, всичко. Днес обаче сериозно се опасявам, че моят цар е мъртъв и че ако искам корона, трябва да отида сам да си я подсигуря.

Моето купе се случи празно, докато стигнем в Назирабад, където влезе грамаден господин по риза и съгласно обичая на пътниците от междинната класа ме заговори. Оказа се скиталец и пътешественик като мен, но с изграден вкус към уискито. Разказа ми за нещата, които е виждал и правил, за отдалечените краища на империята, в които е прониквал, и за приключенията, в които е рискувал живота си в замяна на няколкодневна прехрана.

— Ако Индия беше пълна с хора като мен и теб, които също като враните не знаят как ще се прехранват утре, нямаше да носи седемдесет милиона приходи, а седемдесет милиарда — каза той и като погледнах към устата и брадичката му, бях склонен да се съглася с него.“

Ръдиард Киплинг е роден в Бомбай, Индия, на 30 декември 1865 година. Баща му Джон Локууд Киплинг е директор на училището по изкуства, архитект и художник, дошъл в колонията, за да насърчава, подкрепя и възстановява местното индийско изкуство. Киплинг прекарва първите години от живота си в Индия, която помни като малък рай. „Първото ми впечатление е от ярката светлина на разсъмване и златистите и лилави плодове на нивото на рамото ми“, пише той в своята посмъртно публикувана автобиография „Нещо от мен за моите приятели, познати и непознати“ (Something of Myself for My Friends Known and Unknown).

През 1871 година обаче родителите му изпращат него и сестра му Беатрис в Англия, за да могат децата да започнат училище. Те са настанени при вдовицата на пенсионирания капитан от флота Холоуей в Саутси, предградие на Портсмут. Киплинг и Беатрис прекарват по-голямата част от следващите шест години в този пансион, който те наричат „Домът на опустошението“. Чувствата на недоумение и усещането, че сякаш са изоставени от родителите си са допълнени от постоянен тормоз от страна на вдовицата на капитана и нейния син – наказания, които далеч надхвърлят възприетите за „вкарване в правия път“.

„Никога не бях чувал за Ада, макар че бях вече запознат с всичките му ужаси... самият аз бях редовно бит. Веднъж, след като изхвърлих една забележка от училище, вместо да я занеса у дома, бях лошо набит и изпратен към училище с табела „лъжец“ на гърба си, с която преминах по улиците на Саутси“, описва преживяванията си Киплинг в автобиографичната си книга. Вследствие на системния тормоз той претърпява нервен срив, а медицинските изследвания разкриват, че се нуждае от очила – което обяснява и лошото му представяне в училище. Тези събития всъщност имат и положителна роля в живота на двете деца, тъй като майка им решава да се завърне от Индия, за да се грижи за тях. „Впоследствие мама ми каза, че когато за първи път се качила в стаята ми, за да ме целуне за лека нощ, аз съм вдигнал ръка, за да се предпазя“, пише Киплинг в „Нещо от мен за моите приятели, познати и непознати“.

През 1878 година Киплинг е изпратен в специализирания колеж за обучение на синовете на армейските офицери в Девън, в западната част на Англия. Там писателят има трима близки приятели, за които разказва в сборника с разкази (Stalky and Co), публикуван през 1899 година. Тъй като родителите му не могат да си позволят да го изпратят в някой от големите английски университети, през 1882 година Киплинг заминава за Индия, където в продължение на пет години заема поста помощник-редактор на гражданския и военен вестник в Лахор.

През тези години той публикува първата си книга с разкази (Plain Tales from the Hills), в основата на които е британският живот в курортния град Симла. Излиза и първата му голяма стихосбирка (Departmental Ditties). През 1888 година младият журналист се премества на юг, за да се присъедини към много по-голямото издание „Аллахабад Пионер“.

„Бих могъл отново да напиша сагата за Торфин Карлсефне — разказва Киплинг „Най-хубавата история на света“ — сякаш не е вече написана, бих могъл да разкажа историята за откриването на Америка и да превърна себе си в откривателя. Ала зависех изцяло от Чарли, а докато държеше в ръцете си някое евтино издание на Бон (продавача на антикварни книги), той отказваше да говори. Не се осмелявах да го наругая открито. Не се осмелявах и да го подтиквам да си припомня, защото имах работа със спомени за събития отпреди хиляда години, разказани от устата на един младеж днес, а съвременният младеж се влияе от всяка промяна на тона или от мнението на събеседника си, така че беше възможно да ме лъже дори когато съвсем искрено желае да казва истината.“

Неговите творби започват да се публикуват и в евтини издания, предназначени за продажба в железопътните терминали. Тези разкази от различни поредици му носят голяма популярност в Индия.

„Следващия понеделник хвърлих поглед на „Кейк“, за да се убедя както обикновено в превъзходството над него на моя недоходоносен „Бън“. Попаднах на следното заглавие: „Селото, което гласува, че Земята е плоска“. Зачетох се… И прочетох, че Дружеството по геоплания, посветило дейността си на хипотезата, че Земята е плоска, е провело годишния си тържествен банкет в събота, когато след убедителни обръщения и сред прояви на огромно въодушевление село Хъкли решило с единодушен вот от 438 гласа, че Земята е плоска. Притаих дъх, докато изчетох докрай разположеното на две колонки описание, което следваше.

— Струваше две хилядарки на Бат Маскарад — отговори Олет. — Да не мислиш, че ще посвети някой друг в замисъла? Обаче ти давам честната си дума, че не знаех нищо, докато той не ме повика да отида и да го отразя. Беше разлепил цветни плакати: „Годишен тържествен банкет на Дружеството по геоплания“. Да, той го измисли. Искаше онези в Хъкли да си мислят, че е свързано е аероплани. Да, знам, че наистина има дружество, което смята, че Земята е плоска — трябва да бъдат благодарни за рекламата, — обаче Бат си измисли свое. Наистина! Организира цяло представление, казвам ти. Половината му театри участваха. Само си го представи — в събота! Пристигнаха с автобуси — три автобуса: един розов, един жълт и един син като незабравка, по двайсет човека в автобус и с надпис „Земята е плоска“ от двете страни и отзад...

Не помня хората в другите автобуси — предимно провинциални звезди — обаче всички изпълниха ролите си превъзходно. Вариететното изкуство се е променило от твоето време. Изобщо не преиграваха. Разбираш ли, хората, които вярват, че Земята е плоска, не се обличат като другите хора.“

„Репутацията му на добър млад писател изпревари завръщането му в Англия, където Киплинг реши да се развива като писател. 1890 е наричана още „Годината на Ръдиард Киплинг“. Читателите харесваха ритмите, „кокни“ речта и империалистическите настроения в неговите стихове и разкази, докато критиците обикновено проклинаха произведенията му по същите причини“, пише официалният му биограф Чарлз Карингтън. Постепенно плодовитият творец се превръща в един от най-известните късни викториански поети и разказвачи на истории във Великобритания.

„Когато лаят стана твърде висок — пише Киплинг в „Квикерн“ — Котуко се слъзна от пейката и взе един камшик с половин метър дълга дръжка от китова кост и седем и половина метра оплетен ремък. Той се вмъкна в прохода. Лаят стана толкова силен, като че всички кучета се нахвърлиха върху него да го изядат жив. Но това бе само тяхната обикновена молитва преди ядене. Когато изпълзя на отвъдния край, половин дузина рунтави глави го последваха с очи до един вид бесилка от китова челюст, на която бе окачено месото за кучетата. С едно широко копие той режеше късове замръзнало месо и чакаше с камшика в едната ръка и месото в другата. Всяко животно бе повиквано по име — най-слабото най-напред. Тежко и горко на това куче, което излезеше от реда си. Заостреният камшик се стрелваше върху него като светкавица и отхвърляше цяла шепа косми или кожа. Всяко животно ръмжеше, лапваше и бягаше със своя дял обратно към входа. А момчето стоеше на снега под блестящото северно сияние и раздаваше правосъдие. Последен дойде големият черен водач, който пазеше реда, когато кучетата бяха впрегнати. Нему Котуко даде двойна дажба месо и един плясък с камшика добавка...

Котуко, който рисуваше много добре в инуитски стил, издълба рисунки за всички тия случки на един дълъг, плосък къс слонова кост, с дупка от единия край. Когато той и момичето отидоха на север в Елесмерова земя през годината на чудната открита зима, той остави историята в картини на Кадлу. Този я изгуби в чакъла, когато шейната му се счупи едно лято край брега на езерото Нетилинг в Никозиринг. Там езерен инуит я намери следната пролет и я предаде на един мъж в Имиген, който беше преводач на китоловец от Кумберландски Зунд. Този пък я продаде на Ханс Олсен, който по-късно беше домакин на един голям параход, що носеше излетници за Норд-кап в Норвегия. Когато туристическият сезон свърши, параходът пътуваше между Лондон и Австралия, спирайки в Цейлон, и там Олсен продаде слоновата кост на един сингалезски бижутер за два подправени сапфира. Аз я намерих между дреболиите в една къща в Коломбо и я преведох от единия край до другия.“

Литературният живот на Киплинг в Лондон го среща с младия американски издател Уолкът Бейлстър, с когото работи над повестта „Наулахка“ (The Naulahka). През 1892 година Киплинг се жени за сестрата на Бейлстър, Каролайн, с която заживяват в семейния им дом в американския град Братълборо, Върмонт. В Америка се раждат и двете дъщери на Киплинг – Жозефин в края на 1892 и Елси през 1894 година, когато излиза „Книга за джунглата“ – едно от класическите произведения на световната детската литература.

„Притисна лице към прозореца и загледа огъня в огнището. Видя как жената на стопанина се събуди през нощта да подхрани огъня с някакви черни буци, а когато утрото настъпи и сутрешните изпарения станаха много бели и студени, той видя как детето на стопанина взе една кошничка от ракита, измазана отвътре с пръст, напълни я с нажежени до червено въглени, пъхна я под наметалото си и отиде при кравите в обора.

„Това ли е всичко? — каза си Маугли. — Щом едно дете може да го направи, няма от какво да се боя.“

Като си помисли това, той заобиколи зад ъгъла, пресрещна момчето, дръпна кошничката от ръката му и изчезна сред мъглата, а момчето зарева от страх.

„Те са също като мен — каза си Маугли и задуха в кошничката, както бе видял жената да го прави. — Това нещо ще умре, ако не му давам редовно храна.“ И сложи няколко клонки и суха кора върху червените въглени. Насред пътя нагоре по хълма срещна Багира. Утринната роса блестеше по козината й като лунни камъчета.“

В този период излиза и друга емблематична детска книга с приказки – „Разкази точно така“ (Just So Stories: For Little Children) – разказвани първо на двете му дъщери.

„Едно време, мое Безценно съкровище, имаше един Кит. Той живееше в морето и ядеше всички риби: паламуди и каракуди; моруни и барбуни; раци осмокраци; туруци и техните внуци; змиорки осморки; стриди, скариди, сафриди и всичко, каквото види. Да, каквото и да видеше в морето, той си отваряше устата ей така и — хам! — готово. И това трая, докато в цялото море остана една-единствена малка рибка и това беше една Кротушка-хитрушка, която се беше изхитрила да плува съвсем близко зад дясното ухо на Кита, та да не може той да я глътне.“

За приказката „Защо китът има тясно гърло“ говори и големият български детски писател Валери Петров, в запис от честването на 30-годишнината от създаването на Съюза на преводачите, в Софийския университет през 2004 година.

През 1896 година Киплинг и съпругата му се завръщат в Англия, където се ражда и синът му. На него е посветено и едно от най-известните стихотворения на Киплинг „Ако“ (If), което Българското национално радио съхранява в запис с гласа на Катя Зехирева.

Непосредствен повод за написване на „Бремето на белия човек“ — програмно за Киплинг стихотворение е завръщането на Американо-Испанската война — 1898 година, в резултат на която САЩ завземат Порто Рико, остров Гуам, филипинските острови и окупират Куба. Стихотворението е обръщение на Киплинг към Америка, тръгнала след Англия по пътя на колониализма, който Киплинг нарича „цивилизаторството“.

Носете свойто бреме!

И приемете в дар

вековната омраза

на роб към господар;

и ропотът на всяка

тълпа към своя вожд:

„О, по-добре в Египет,

в добрата черна нощ!…

Следват няколко пътувания до Америка, които приключват през 1899 година, когато всички в семейството се разболяват от пневмония, която отнема живота на Джозефин, най-голямата му дъщеря. Загубата на „необичайно жизнената, остроумна и омагьосваща“ е съкрушителна за семейството. Утеха Киплинг намира отново в писането. Същата година, по време на Англо-бурската война, писателят прекарва няколко месеца в Южна Африка, където редактира армейския вестник и изпълнява длъжността на военен кореспондент.

През 1901 година той публикува „Ким“ (Kim), който според много критици е най-добрият му роман. Историята представя осиротяло ирландско момче, което расте по улиците на Лахор и получава образование, платено от полка на баща му. То влиза в „Голямата игра “ — „Студената война“ на шпионажа и контрашпионажа по границите на Индия между Великобритания и Русия в края на 19 век. „В много от описаните случки в книгата мога да разпозная себе си и баща си“, потвърждава Киплинг в своята автобиография. През 1902 година Киплинг се установява със семейството си в къща от XVII век в Източен Съсекс, която става техен постоянен дом.

Първата световна война отнема единствения му син Джон, докато Киплинг и съпругата му работят за Червения кръст. Джон е един от онези, които се присъединяват към британските военни действия през 1914 година. Заради лошото си зрение той е принуден да използва връзките на баща си, за да получи повиквателна във 2-ри пехотен батальон на Ирландските гвардейци. Шест месеца след като навършва 18 години той пристига във Франция, където батальонът му влиза в битката при Лоос.

„Тази битка беше катастрофа за британците. Тя беше първа за новите войници-доброволци. Надяваха се, че ще осъществят пробив. Всъщност битката завърши с огромни жертви", описва събитията военният историк Хю Сесил.

На 27 септември батальонът на Джон се сблъсква със силен картечен огън от германските окопи. Неговият командир разказва, че той е забелязан в близост до вражеската линия, но с рана на главата. През следващия час Джон изчезва. Ръдиард Киплинг прекарва четири години в търсене на безследно изчезналия си син. Той проследява съдбата на други мъже от батальона на Джон, за да ги разпита и да открие дори и незначителна следа, която да му даде надежда, че синът му може да е жив.

Киплинг пише и до командването на армията – висшите военни, които познава, моли и Червения кръст да му помогне в разследването. Той е воден от надеждата, че „Джон може би е заловен и е затворник, или е загубил ума си и е попаднал в капан зад вражеските линии“. Едва през юни 1919 година Киплинг изпраща писмо до армията, в което приема, че Джон най-вероятно е мъртъв.

След войната Киплинг е променен до неузнваемост. „В публичните си изяви той стана много по-озлобен и ядосан. Но като творец той обхвана неразработени от младия и енергичен Киплинг територии. След войната в писането му имаше много повече тъга“, обобщава Ян Монтефиоре, професор по английска литература на XX век в Университета в Кент.

В биографията на Киплинг „Загадъчното пътешествие на Ръдиард Киплинг: неговите книги и живот“ английският писател и критик Ангъс Уилсън пише: „Страстният интерес на Киплинг към хората, към техния език, дела и грижи е същността на магическото очарование на всичките му произведения“.