Една от може би най-противоречивите фигури в руската литература на 20 век е Михаил Шолохов (24.05.1905 – 21.02.1984). Писателят, за чието авторство отдавна има съмнения, е носител на Нобелова награда, популяризиран е от съветския режим и в същото време е талантлив човек със собствена позиция и уникален начин на мислене.

Определян е като класик на съветската литература и народен летописец“. Смятан е за любимец на съветските лидери – от Сталин до Брежнев. Забравя се обаче, че властите многократно са се опитвали да опитомят неговия талант, първо с цензура, а след това и с атаките на критици, които го обвиняват в плагиатство.

Неговият епос „Тихият Дон“ е причисляван към великите романи на световната литература за XX в. Той е и основната причина на Михаил Шолохов да бъде присъдена Нобелова награда. Това също е свързано с любопитна предистория.

Според архивите на Шведската академия за Нобеловата награда Шолохов е номиниран дванадесет пъти, вкл. за 1958 г., когато наградата е връчена на Борис Пастернак. Съветското правителство разглежда това като лично поражение, но не спира да се опитва да „промотира“ своя кандидат. През април пристига телеграма от Москва до съветския посланик в Стокхолм Фьодор Гусев: „Би било желателно чрез културни дейци, близки до нас, да стане ясно на шведската общественост, че Съветският съюз ще оцени присъждането на Нобелова награда на Шолохов. Важно е също така да се изясни, че Пастернак като писател не се радва на признание сред съветските писатели и прогресивните писатели от други страни.“

Самият Нобелов комитет обаче се е интересувал интензивно от Шолохов. Това се доказва най-малкото от факта, че членовете на Шведската академия няколко пъти поръчват изследвания на творчеството на писателя. През 1965 г., когато Михаил Шолохов получава наградата, кандидатурата му е приета единодушно. Всъщност Шведската академия е имала само една причина да не даде наградата на Шолохов – той дълго време не е написал нищо ново. Сериозността на този проблем се доказва и от факта, че той се споменава в доклада за решението на академиците. В същия доклад обаче се подчертава, че „Тихият Дон“ не е загубил своята актуалност. Отчасти Шведската академия е трябвало да бъде убедена от аргументите от съветска страна за уместността на автора на „Тихият Дон“. В тях се изтъква, че Шолохов е просто съвременен писател – през 1956 г. той завършва повествованието „Съдбата на човека“, през 1959 г.  – романа „Разораната целина“, за който през 1960 г. е удостоен с Ленинската награда.

На церемонията по награждаването, която се състои на 10 декември 1965 г. в Златната зала на кметството на Стокхолм, грамотата е връчена на писателя от шведския крал Густав VI Адолф с думите: „За истинно изобразяване на историческата фаза в живота на руския народ по време на Гражданската война“. Златният фонд на БНР съхранява документален запис на част от речта на Михаил Шолохов на това събитие:

Аз придналежа към числото на тези писатели, които виждат за себе си висшата чест и висшата свобода, без да се стеснявам от своите възможности, със своето перо да служа на трудовия народ. В какво се състои призванието? Да се говори честно на читателите. На хората да се казва истината, понякога сурова, но винаги мъжествена. Да укрепва в човешките сърца вярата в бъдещето и в собствените сили, способни да построят това бъдеще.

Няма тук да се занимаваме с доказателствата за автентичността на Михаил Шолохов като автор на епоса „Тихият Дон“. Само кратка забележка, че след поредица и графологични, и семантични експертизи, вкл. и на намерените през 1999 г. ръкописи на романа, тяхната автентичност окончателно е поставена извън съмнение. Ще завършим със запис от 1961 г. на епизода от „Тихият Дон“ със завръщането на Григорий Мелехов у дома, прочетен от самия автор:

По тази публикация работиха Радослав Диков и Меглена Димитрова

Гласът на нобелистите в Златния фонд на БНР