Из София – вчера и днес
Ярослав Вешин в ателието си в София, 1910

В един прекрасен есенен ден през 1897 г. Ярослав Вешин стъпва за първи път на българска земя. И… остава цял живот.
В родината често ядосвал учителите си с факта, че не се занимава с нищо друго, освен да пълни тетрадките си с рисунки. В детството му няма нищо идилично. Баща му Франтишек Вешин, по професия лекар, участвал в революцията през 1848 г., за което е осъден на смърт. Малко преди изпълнението на присъдата е помилван и за да се спаси от по-нататъшни репресии, се установява в живописното чешко градче Вране. Тук на 23 май 1860 г. се ражда Ярослав Франтишек Юлиус Вешин.  Майка му, по произход немкиня, от уважение към съпруга си не говори немски пред него, но формира у децата си почит към Бетовен, Шуберт и Хайдн. Прекомерната страст на малкия Ярослав към рисуването подтиква баща му към крайни лишения, за да може да го запише в Пражката художествена академия. Годините 1876 – 1880 са посветени на обучението му там, а от 1881 г. в продължение на още две години специализира в Художествената академия в Мюнхен при Карл фон Пилоти, Ото Зайц и Йозеф Бранд. В творчеството му преобладават битови сюжети, които още в края на XIX век имат висока живописна стойност и богато етнографско съдържание. Името му нашумява покрай цикъла от картини със словашки сюжети, сред които са „Словашки селянки”, „Момче от Словашко” и др. Знаменитата му Словашка сватба” (1887) е картината, която му носи европейска известност. Вешин я показва през 1887 г. в Мюнхен. У нас се пазят 16 маслени етюда към нея. Според критиците тези малки по формат произведения са „сърцевината на живописното виждане на художника, определят диапазона на неговия импресионизъм, който по-късно става катализатор на новите тежнения в началото на ХХ век”.

Навярно признанието в Европа служи като мотив на министъра на просвещението Константин Величков да покани Вешин за преподавател в Държавното рисувално училище в София. Чехът, вече утвърден живописец, в разцвета на силите и таланта си, приема и идва с цялото си семейство. Няколко години след установяването им в София те придобиват българско поданство. От общо петте му деца, последните две, дъщерите – Корнелия и Надежда се раждат в България. От 1897 до 1904 г. Вешин обучава даровити млади българи. Заедно със сънародника си Ян Мърквичка, с Антон Митов и Иван Ангелов, полагат основите на първообраза на Художествената академия и на организираното движение на дейците на изкуството в София и страната. Творецът активно участва в изложби в България и чужбина. Като професор по живопис Вешин обръща особено внимание на рисуването на открито и значението на колорита, формира вкусове. Участва активно в развоя на българската битова живопис със селски сюжети, като пресъздава не само етнографското ни богатство, а и серия от образи на българския трудов човек: „Вършитба в Радомирско” (1897 г.), „Орач” (1899 г.), „Вършитба” („Лято” 1900 г.), „Въглищар” (1910 г.), като внася в нея нови теми – конските пазари: „Пред пазар” (1890 г.), „Пазар в Одрин” (1899 г.) и ловни сцени: „По следите на дивеча” (1910 г.), „След лов на сърни”(1911 г.), „Ловец с хрътки” (1911 г.) и др.
„Само с няколо щриха той постига внушението за летящите в галоп коне, свободните, с различна плътност петна на размития туш внасят усещането за богата „цветност” в черно-белите рисунки”, коментира изкуствоведката Бистра Рангелова.
Но не с обич се отплащат някои завистници на голямото умение на художника, често това са хора от редиците на неговите колеги, не толкова талантливи като творци. За тях Вешин е чужденец и неговото място не е в България. Тези злобни подмятания, в повечето случаи зад гърба, се отразяват на неговото душевно спокойствие и пречат на работата му. В отговор на тези нападки огорчен, художникът казва: „Чужденец в България е онзи, който я гледа, но не я вижда!”
В младото ни Рисувално училище идеите му за развитие срещат твърде консервативен отпор. Вешин е принуден да подаде оставка. Но остава в спомените на много от професорите и студентите със своята отзивчивост към творческите им интереси, с усилията си за обновяване на академичния метод на рисуване и на преподаване. Сред многото негови ученици и последователи най-ярко изпъкват големите живописци Никола Петров, Атанас Михов, Елисавета Консулова-Вазова.
В запис от 1955 г. художникът Атанас Михов си спомня за своя учител в Рисувалното училище:

По същото време Вешин получава покана да стане придворен живописец в Германия и Австро-Унгария. Но за учудване на повечето си познати, той предпочита България.

„Езикът, чрез който се изразяваме ние, художниците е тъй да се каже, език всечеловечески. От него разбират и в хижата на пастира, и в двореца на княза.” – тази си позиция, Вешин отстоява на дело не къде да е, а в самия дворец на Фердинанд, когато в края на 1903 г. облича полковническата униформа, назначен за официален военен, а по-късно и придворен художник при Министерството на войната. Според негови съотечественици обаче нито пагоните, нито необичайната за Вешин атмосфера сред генерали и акселбанти са могли да изменят „вешиновия прям характер”. Скоро подава молба да му се разреши да се движи с цивилни дрехи, защото униформата прекалено го сковава.
В годините след влизането във военното ателие, той рисува едни от най-хубавите си картини в мирно време. Тези произведения бележат началото на баталния жанр в българското изобразително изкуство. Първоначално рисува летни и зимни маневри, паради и чествания, а през Балканската война разработва и фронтови сюжети. От този период са: знаменития портрет на цар Фердинанд на позициите на маневрите, „Маневри” (1907 г.), където са изобразени и младите принцове Борис и Кирил. Вешин портретува образите прецизно, изчиства всеки детайл. Полага мазките търпеливо, без размах. Тогава е създадена и „картината-светиня”  – „Самарското знаме” (1911 г.).
В запис от 1994 г., правнучката на опълченеца и знаменосец на Самарското знаме Никола Корчев, Константина Корчева разказва за срещата на прадядо си с Ярослав Вешин по повод 25-годишнината на Шипченската епопея:

В спомените на Ярослав Генов, внук на художника Ярослав Вешин: „Картината „Самарското знаме” Ярослав Вешин рисува в така нареченото „горно” ателие, което се намира на гърба на сегашния Централен дом на народната армия, с вход откъм стръмната част на улица „Раковски”. В домашното си ателие, на ул. „Любен Каравелов” и ъгъла на „Гурко”, Вешин не е могъл да докара Самарското знаме. Той успява да измоли да го ползва за рисуване от натура, но само в държавното ателие. Първият път знамето е било пренесено там от Оръжейно-знаменната палата при Двореца, където се съхранявало, с гвардейска охрана, военна музика и церемонии. Рисуването на дневна светлина налагало доста сеанси, а тържествените церемонии пречели на работата на художника и усложнявали задачата. По негово лично настояване знамето било оставено в ателието за по-дълго време, като била въведена денонощна двойна охрана. Опълченецът Никола Корчев поел – отново след толкова години – Самарското знаме в ателието на Вешин, прегърнал и целунал знамето и казал: „Това е нашата, българската светиня! Добре си намислил, господине професоре, да я нарисуваш. Нека тази картина напомня на стари и млади, че когато с това знаме в ръка се борехме, ние се борехме за българската земя!” … Картината не отразява конкретно събитие. Нарисуваното няма координати във времето. Но има три автентични елемента: местността, личността и самото знаме. Но нито един от тези три елемента не е изведен на преден план като рисунък. Рядко има картини с толкова обобщаващо единство на цел, замисъл, композиция и пресъздаване. Картина – Светиня!”

За кратко Вешин е член на дружеството „Съвременно изкуство” и е един от основателите на Съюза на южнославянските художници „Лада”, чийто почетен председател става по-късно. За усета на Вешин към славянството като братска кръв, родство и солидарност, пише художникът и публицист Александър Божинов: „Един път проф. Ярослав Вешин ми довери, че военното министерство му поръчало да помисли върху цикъл картини от Сръбско-българската война. „Мигар мога да нарисувам как се бият два славянски народа? Никога!” А когато през 1913 г., след Балканската война България изгубва несправедливо всичките си военни придобивки, художникът просълзен възкликва пред Божинов: „Как може да стане това? След толкова удивителни и славни победи!”

С избухването на тази война през 1912 г. Ярослав Вешин чех по народност, но българин по душа, отива на фронта, за да нарисува, както той казва, „храбростта на българския войник”. Обикнал своята втора родина – България, той е на фронта въпреки влошеното си здраве и напредналата си възраст. Като художник на първа бойна линия, Вешин нееднократно е в опасност от вражески плен. Дели с бойците твърдия войнишки хляб, спи на студената, гола земя. От този допир със суровата действителност се раждат талантливи творби в прослава на българския войник. Изключителните си качества на художник-баталист Вешин показва именно с платната, рисувани в този период. През 1912 г. се появява първата композиция „Кавалерийски бивак”, през 1913 г. „На нож” („Атака”), „Люлебургас-Чаталджа”, „Отстъплението на турците при Люлебургас” и цяла серия ескизи и готови творби от обсадата на Одрин – „Бивак при Одрин”, „На почивка след 13 март”, „Царят наблюдава боевете”, а през 1914 г. завършва „Обоз при река Еркене”. От платната струи голямата обич на автора към простите, обикновени хора, към безименните герои, понесли цялата тежест на войната върху плещите си.
„Ние сме му длъжници все още” е мнението на изкуствоведката Ружа Маринска в запис от 2008 г., съхранен в Златния фонд на БНР :

Европейският художник, родоначалникът на българската батална живопис и майстор на жанровата картина Ярослав Вешин умира на 9 май 1915 г. в София. Наследството, което оставя, е изключително богато със своята историческа и художествена стойност. Нещо повече – той успява да обикне България така, както много родени в нея не могат.
Незавършени остават платната с подготвени рисунки за още шест произведения. На статива в ателието му самотно стои платното – „Лов на вълк край Бистрица”. Върху снежния терен в долния му край е написано: „Последната работа на нашия Татко 1915”.

По тази публикация работи Десислава Димитрова