Харолд Пинтър (10 октомври 1930 – 24 декември 2008) е най-оригиналният съвременен писател, появил се с новата вълна драматурзи, която влива свежа струя в английския театър в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век.
Роден в Хъкни, Източен Лондон, в семейство на шивач и домакиня, Пинтър споменава, че баща му произхожда от унгарски евреи, заселили се в Англия. Детството си прекарва в работнически квартал, а по време на Втората световна война е евакуиран с още 24 други момчета в замъка Кенилуърт, намиращ се в Кенилуърт, Уорикшър. Оттам се завръща през 1944 година.
През 1948-а Пинтър постъпва в Кралската академия за драматично изкуство, но след два семестъра напуска и продължава в Централното училище за реторика и драма. Творческата му дейност започва като поет – през 1950 година с публикуването на първите стихотворения под псевдонима Пинта. Същевременно Харолд Пинтър получава и малки роли в радиопиеси. През 1951-ва участва в пиесата на Уилям Шекспир „Хенрих VIII” за Би Би Си в ролята на лорд Абъргавени. Работи като актьор под името Дейвид Барън. Между 1954 – 1957 година участва в провинциални театри в Колчестър, Торки, Борнмът…
С първата си пиеса „Стаята”, написана през 1957-а, той привлича вниманието на импресариото Майкъл Кодрън. Следващата година в Лондон се поставя „Рожден ден”. Критиката е унищожителна, пиесата се задържа на сцената само една седмица. Това е голям удар за драматурга, който не се осмелява да предложи на театрите следващата си, трета творба – „Парникът”, написана през същия период.Тя е поставена едва 22 години по-късно. Въпреки несполуките Пинтър не престава да работи, пише пиеси за радиото и телевизията.
През 1959 година „Стаята” напуска границите на Великобритания и се поставя във ФРГ (Федерална република Германия) – Франкфурт на Майн. През 1960-а „Пазачът” се качва на сцената в Дъчес тиътър в Лондон, носи успех на автора си и първата литературна награда.
Следват радиопиеси, скечове, сценарии и разбира се, нови пиеси, на някои от които Пинтър е не само автор, но и режисьор, и изпълнител. За филма „Съгледвачът” по едноименната му пиеса, в който участват звездите от световното кино Ноел Кауърд, Ричард Бъртън, Елизабет Тейлър, Питър Селърс, Питър Хол, Лесли Карон и други, Харолд Пинтър получава през 1973 година „Сребърната мечка” на кинофестивала в Берлин (награда присъждана за най-добро режисьорско постижение).
През 1964 година Пинтър става носител на наградата на Гилдията на британските сценаристи за пиесата си „Слугата”. Същата година получава и отличието на Британската филмова академия за най-добър сценарий за адаптацията му по романа на Пенелопе Мортимър „Ядящият тиква”.
Телевизионната пиеса „На чай” е излъчена по Би Би Си в рубриката „Най-големият световен театър”, организирана от Европейския съюз за радио и телевизия с цел телевизионните компании в Европа да представят произведенията на най-известните драматурзи. Пиесата се предава по същото време и във Франция, Люксембург, Белгия, Швейцария, Австрия, Испания, Холандия (Нидерландия), Дания и Норвегия. През 1966 година Харолд Пинтър получава Ордена на британската империя. Следва непрестанен творчески възход, осеян с множество престижни отличия, като наградите Шекспир, Пирандело, Лорънс Оливие, британската литературна награда Дейвид Коен, Европейската награда за литература и почетен Молиер за цялостно творчество… До 2005-а, когато Шведската академия му връчва Нобелова награда за литература.
„В творчеството си Пинтър разкрива бездната, която се крие зад всекидневните брътвежи и нахълтва в затворените пространства на емоционалната потиснатост”, са част от аргументите на Шведската академия. Към доводите си тя добавя: „Писателят върна театъра на неговите основни елементи – затворено пространство и непредсказуем диалог, където хората могат да са милостиви помежду си и да рушат измамите”.
„Неговият бляскав стил, изпълнен с театрална тишина, извика в рецензиите на критиците ново определение за виртуозност на словото: „Пинтиризъм”, пише Би Би Си.
Харолд Пинтър създава около 30 пиеси през кариерата си, преди да се откаже от драматургията през 2005 година. Под неговото перо излизат шедьоврите „Завръщане у дома”, „Кухненският асансьор”, „Измяна”, „Любовникът”, „Стари времена”… Той е автор и на филмовите сценарии: „Пазачът”, „Злополука”, „Посредникът”, „Човешка комедия”, „Жената на френския лейтенант”.
Откъс от пиесата „Стари времена” на Харолд Пинтър с Атанас Атанасов в ролята на Дийли – постановка на Николай Поляков в Театър 199, запис 1995 година, Златен фонд на БНР:
Като пацифист той често критикува военната политика на САЩ и Великобритания в Близкия изток. През 2003-та излиза сборникът му „Война”, в която Пинтър се обявява против войната в Ирак. Включва се и в кампанията на интелектуалците, които искат импийчмънт на Тони (Антъни) Блеър заради участието на Великобритания в нея.
„Демокрацията е ужасно трудно постижима, защото това е уважението и към неща, които не разбираш или които са ти под или над нивото. Уважение към другия…” Интервю на Ирина Недева с драматурга, запис 1995 година, Златен фонд на БНР:
Харолд Пинтър е смятан за един от най-влиятелните и велики британски драматурзи на своето поколение. Първите му пиеси са причислени към драмата на абсурда. По-късните – към постмодернизма. Творчеството му е повлияно от писатели като Ърнест Хемингуей, Фьодор Достоевски, Хенри Милър, Франц Кафка. Парадокс при него като човек на изкуството е фактът, че той не е драматичен натуралист. Диалогът и героите му са реални, но общият ефект е загадка, несигурност и поетична двусмисленост. В периода 1957 – 1965 година, когато пише най-голяма част от своите пиеси, той с удоволствие поставя на сцената бруталността редом с баналността, превръща мълчанието, прекъсващо разговора в емоционално минно поле.
Героите в пиесите му са разкъсвани от вътрешни страхове и копнежи, от вина или странни сексуални пориви. Вътрешният им мир е в противоречие с уютния и подреден начин на живот, който те са изградили, за да оцелеят. Почти винаги затворени в една стая, те превръщат живота си в жлъчна и безмилостна игра и техните действия често са в противоречие с думите им.
„Драматургичният му език е изпитание за актьорите и режисьорите, но и огромно удоволствие от безкрайната игра на възможности и предложения към въображението им. Той не утешава и не съпричастява зрителите, а им отваря театралната сцена към търсене на собствената истина”, пише театралната критичка Виолета Дечева.
Пиесите на Харолд Пинтър не слизат от българските театрални сцени. Забележителни са постановките „Завръщане у дома” на режисьора Стоян Камбарев в Малък градски театър „Зад канала” с Ицхак Финци в ролята на Макс (бащата) и на същата пиеса, но постановка от Иван Урумов в театър „Сълза и смях” с Наум Шопов в главната роля. В театър „София” Панталей Панталеев поставя „Рожден ден”. Там зрителите се запознават и с пиесата „Любовникът”. В София и в други градове се играят „Стари времена”, „Измяна”, „Кухненският асансьор”. Пиеси на Пинтър поставят Народният театър „Иван Вазов”, Сатирата, „Сълза и смях”, Театър „Българска армия”, драматичният театър Пловдив, бургаският театър „Адриана Будевска”, театър „Стефан Киров” в Сливен и други.
„Някои затъваха в неговия език като в тресавище, други плуваха в него като в свои театрални води. Но всички отвориха за българския театър нова сценична реалност, в която българската публика откри не само един от най-интересните драматурзи на нашето време, но и благодарение на него узна повече истини за себе си”, категорична е Виолета Дечева.
Харолд Пинтър е и доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Носител е на наградата „Перперикон” за 2005 година за принос към българската и европейската култура, присъдена му от фондация „Перперикон Мелпомена”.
„Ако трябва да формулирам някакво морално правило, то би могло да бъде: пазете се от писателя, който ви предлага да прегърнете неговото становище, който не оставя у вас никакви съмнения относно своите достойнства, полезност, алтруизъм, който заявява, че има добро сърце, че то може цялото да бъде видяно – една пулсираща маса, където се намират героите му. Това, което така често ни се представя за действени и положителни идеи, са всъщност идеи, изгубени в затвора на кухите дефиниции и клишета.
Този тип писатели очевидно имат пълно доверие на думите. Аз самият храня смесени чувства към думите. Да се движа сред тях, да ги сортирам, да ги наблюдавам как се появяват на страницата – това ми доставя огромно удоволствие. Същевременно обаче изпитвам друго силно чувство към думите, което е чисто и просто отвращение. Ден след ден сме изправени пред такъв товар от думи – по-голямата част от които представляват похабена, мъртва терминология; безкрайно повтаряните и разменящи местата си идеи стават плоски, банални и безсмислени. При наличието на това отвращение е много лесно да бъдеш победен от него и да се оттеглиш в парализата. Но ако съумееш да се изправиш лице в лице с това отвращение, да стигнеш до неговия корен, да навлезеш в него и да го напуснеш, тогава е възможно да кажеш, че нещо се е случило, че нещо дори е постигнато”, казваше Харолд Пинтър.