Рачо Петров Стоянов (12 февруари 1861 – 22 януари 1942) е виден офицер, генерал от пехотата и политик в Третото българско царство. Едва 24-годишен става началник на Генералния щаб на българската войска, като неговата оперативност и стратегическа прозорливост изиграват ключова роля по време на решаващите боеве в Сръбско-българската война. Два пъти е избиран за министър-председател, два пъти е военен министър и външен министър и веднъж ръководи Министерството на вътрешните работи. Има съществени заслуги в развитието на военното дело в края на ΧΙΧ-и и началото на ΧΧ век. Участва в изготвянето на редица документи, които формират и организират дейността на българската армия, включително и създаването на Военното разузнаване у нас.
Роден е в Шумен, където завършва и гимназия. След това работи като писар в Митрополията и близо две години учителства. Научава, че Временното руско управление в Пловдив се кани да създаде школа от доброволци, които да бъдат подготвени като офицерски кадри за Българската земска войска. През пролетта на 1878-а Рачо Петров се отправя в главния град на Източна Румелия и след завидни успехи същата година става един от първите произведени български офицери в чин прапорщик наред с Христо Попов, Стефан Александров и Петър Тантилов. След подписването на Берлинския договор Военното училище е преместено в София. Рачо Петров е командирован като инструктор, а след осем години ще бъде и негов ръководител. През 1880 година е приет в Николаевската военна академия в Санкт Петербург. По време на следването си е произведен в чин поручик, а след като се дипломира е изпратен на практически занятия в лагера на войските от Одеския военен окръг.
Връща се в България и е зачислен като ротен командир в пехотните дружини в София и Шумен. През 1885 година получава военното звание капитан и княз Александър Батенберг го назначава за началник на Генералния щаб на българската армия. Същата година Сърбия, недоволна от Съединението на Княжество България и Източна Румелия, обявява война на страната ни. Рачо Петров планира, координира и направлява отпора срещу превъзхождащата ни по численост сръбска войска. Той поема рискованата стратегия да прегради пътя на сърбите преди пристигането на войските от Южна България, като избира за важното сражение позицията край Сливница. Сливнишката битка се оказва решаваща за победата на България срещу Сърбия в този военен конфликт, наричан „войната на капитаните срещу генералите“.
През 1886 година, вече издигнал се в чин майор, се жени за добре образованата, красива и с буен нрав Султана – една от първите дами в българското висше общество след Освобождението. Имат три деца – Мария, Влада и Благой. В Златния фонд на БНР се съхранява спомен на инж. Рачо Петров, внук на генерала по линия на сина му. Той разказва за запознанството на баба си и дядо си и за потушаването на Офицерския бунт от 1887-а, когато Рачо Петров, в подкрепа на Регенството след абдикацията на Батенберг, назначава военно-полеви съд и налага смъртни присъди на водачите на бунта в Русе. Записът е от 2000 година:
При възкачването на престола на Фердинанд през 1887 година тогавашният военен министър Данаил Николаев напуска поста, за да стане съветник на княза, а Рачо Петров оглавява Министерството. С назначаването на правителството на Стефан Стамболов той остава на поста още един месец, но го отстъпва, за да продължи да изпълнява функцията началник на Генералния щаб. Ползва се с доверието на княза и с огромен авторитет сред висшите офицери. Създава и редактира списание „Военен журнал“, което излиза и днес, и пише „Записки по военна топография“ (1888). През този период той допринася много за военното строителство. Избран е за председател на Комитета по отбраната, който има за цел да проучи стратегическата защита на страната първоначално по западната граница, където по инициатива на Рачо Петров започва усилено строителство на отбранителни обекти.
През 1894 година, вече повишен в чин полковник, отново е назначен за военен министър при управлението на Константин Стоилов. Две години по-късно обаче напуска политиката в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили. По-подробно за този момент от биографията на Рачо Петров говори историкът доц. д-р Евгени Костов в интервю за Националното радио от 2000 година:
В началото на XX век Рачо Петров се връща в политиката, като е поканен да заеме мястото на компрометиралия се в селските бунтове срещу въвеждането на десятъка министър на вътрешните работи Васил Радославов. А през 1901 година, след оставката на министър-председателя Тодор Иванчев, застава начело на служебния кабинет, който има за основна задача провеждането на парламентарни избори. През този едномесечен период той оглавява и Министерството на външните работи. Като депутат пропагандира въвеждането на двукамерен парламент и като цяло е критически настроен към всякакви политически партии. Така успява да привлече вниманието върху себе си и Фердинанд отново го кани във властта през 1903 година, когато става министър-председател и министър на външните работи във второто стамболовистко правителство, съставено от народолиберали и двамата безпартийни политически дейци – самият Рачо Петров и военния министър Михаил Савов.
Основният принос на кабинета на генерал Рачо Петров и в частност на неговата далновидност като военен и дипломат е във външно-политически план. Под неговото управление България успява да неутрализира намесата на Великите сили, засилването на сръбската и гръцката пропаганда и другите негативни последствия от Илинденско-Преображенското въстание за българите в Македония и Одринско. Той напълно превъоръжава българската армия, което спомага да спечелим последващата Балканска война на всички фронтове. Въпреки осезаемия напредък на страната в редица области, Рачо Петров е принуден да подаде оставка през 1906 година, обвинен заедно с Михаил Савов в злоупотреби и лично облагодетелстване при закупуването на муниции. Това предизвиква огромен скандал у нас, който остава в история като аферата „Шарл-Жан“ и довежда до края на политическа кариера на Рачо Петров.
Като военен обаче той продължава да се ползва с високо признание и по време на Балканската война е назначен за комендант на укрепения пункт Търново-Сеймен. В Междусъюзническата война командва 3-а армия, а по време на Първата световна война стои начело на Македонската военно-инспекционна област. През 1917 година по собствено желание напуска армията. След войната, при правителството на Александър Стамболийски, е осъден на седемдесет и пет години затвор, излежава четири и през 1924 година е амнистиран. През 1936-а цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата, което у нас съществува до 44-та и до него достигат само деветнадесет български офицери.
Генерал Рачо Петров многократно е награждаван с различни ордени за изключителни заслуги като военнослужещ. Приносът му в развитието и укрепването на младата българска държава и в борбата за осъществяването на нейната национална кауза е значителен.