Ерудицията му впечатлява всички негови съвременници. Една от значителните фигури на българската култура през първата половина на ХХ век, той е поет, прозаик, драматург, критик, литературовед, философ, полиглот, художник, наричан един от най-нежните лирици в българската поезия. Незаслужено оставен в сянка в продължение на десетилетия, Емануил Попдимитров е автор с мащабна творческа дейност, преводач и активен общественик. Председател е на Върховния конгрес на бежанците от Западните покрайнини, един от основателите на Научния институт „Западни покрайнини“, автор на хиляди статии в защита на своите сънародници, публикувани между двете световни войни в българския печат.
Роден е през 1885 година (23 октомври – стар стил) в село Груинци, Босилеградско. Баща му свещеник Димитър Попзахариев е от фамилия на три поколения свещеници – много уважаван от местното население българин. Емануил е шестото от 11-те деца в семейството. Завършва педагогическото училище в Кюстендил, а след това записва философия в Софийския университет. Още следващата година обаче той е един от студентите, изключени от учебното заведение заради освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър на 3 януари 1907. Продължава следването си извън България. Учи една година земеделие в Монпелие, но променя насоката и завършва философия и литература във Фрибург, Швейцария през 1912 година. Отказва предложената му от университета академична кариера и се завръща в родината. За кратко учителства в Лом и Хасково, а след започване на Първата световна война участва като преводач на Южния фронт и в Главната квартира в Кюстендил.
Многоликият творец
За пръв път печата през 1907 година. в списание „Художник“, което дава трибуна на творци от младото модерно поколение на поетите-символисти. Между първата си стихосбирка „Сънят на любовта“ (1912) и сборника стихове „Купол“ под редакцията на Владимир Василев (1943) създава респектиращо многообразни творби, които са разнообразни като стил и търсения – 14 стихосбирки и поетични сборници, 3 поеми, 3 пиеси, 2 белетристични книги, литературна критика. Още приживе издава „Събрани съчинения“ в 15 тома. Създава произведения за деца, автор е на философски студии. Попдимитров е първият български изследовател, който прави системен анализ на естетическите възгледи на френския философ Анри Бергсон.
„Най-хубавите си стихотворения и песни съм написал нощем. Мене може да ме вдъхнови едно цвете, един малък спомен, една картина. Особено властна сила има природата над мене. Тя е моят вечен извор на вдъхновение и той ми дава неизтощима сила и неизразима радост.“
**„Мадона“
„Ема“
През годините творческият път на поета променя посоката си – както сам поетът пише – „от тихото пристанище на интимната лирика към тревожните въпроси на съвременността и живота.“ Още през 1919 година той излиза с „Позив към българския писател“, в който зове: „Ти трябва да напуснеш замъка на мрачната гордост и усамотение, да слезеш върху почвата на родната земя и твоето творчество трябва да стане изкуство за живота, не изкуство за себе си.“
**„Чернозем“
„Молитва“
„Най-забележителното качество на баща ми беше неговата благост“, споделя д-р Лилия Попдимитрова, една от двете дъщери на поета. И допълва: „Зная, че всеки написан от него ред, всяко негово стихотворение са писани с кръвта на сърцето и пламъка на душата му. В диадемата на неговото творчество няма фалшиви брилянти. Той беше абсолютно чужд на всякаква ненавист, корист и злоба.“ Освен с душевната хармония тя го е запомнила и с друго – с изключителната му любознателност. Поетът е наричан космополит в пълния смисъл на думата – неговите разностранни интереси го правят желан сътрудник на всички големи издания – „Развигор“, „Художник“, „Хиперион“, „Пламък“, „Везни“. Същевременно изнася лекции по сравнително литературознание в Софийския университет и ползва 10 езика, която му позволява да превежда велики автори като Гьоте, Петьофи, Метерлинк и много други.
Д-р Светла Попдимитрова разказва спомени за своя баща, като отбелязва, че няма литературен жанр, до който „да не се е докосвал“, запис 2000 година:
В същия запис от 2000 година Светла Попдимитрова, също както сестра си, описва баща си като „благ и сърдечен човек“, енциклопедист и „духовен аристократ“ и споменава за неговата преводаческа и преподавателска дейност:
Преводачът Николай Дончев казва: „Емануил Попдимитров е главно и преди всичко поет. Но това не му пречи да мисли здраво и да бъде същевременно добър есеист. Ерудицията не е отнела нищо от сочния дар на поет. Напротив – укрепила го е вътрешно като е разширила хоризонта на поетическия ми поглед и е задълбочила мисълта му. Нима Емануил Попдимитров не възпява много по-вдъхновено от други природата и любовта. Във всички негови лирически поеми има повече свежест, повече топлота и непосредственост отколкото в редица други поети без ерудиция и без философски поглед върху нещата.“
*Издателят Иван Гранитски за твореца Емануил Попдимитров, когото определя като „един от архитектите на българската изящна словесност“ и нарича художник на душевните пейзажи и трепети, запис 2000 година:
Макар да е считан за един от най-изящните ни поети, Емануил Попдимитров често е отричан след 1944 година, когато социалистическата идеология обявява изкуството му за „упадъчно“, заради силното влияние на западноевропейската модернистична и символистична поезия. Но от съвременна гледна точка Емануил Попдимитров може да бъде определен като космополитен, проевропейски ориентиран творец.
Интересен факт от биографията му е, че в младежките си години той е имал уклон и към рисуването. Близък приятел с Владимир Димитров – Майстора още от ученическите си години, той дори посещава заедно с него курсове в Рисувателното училище в София (днес Художествена академия). Но Емануил решава, че музите на поезията са по-близки до него и се отказва от професионалния път на художник. Интересът към изкуството остава, както и трайните му приятелства с художниците на неговото време. През целия си живот продължава да рисува, както казвал, „за свое удоволствие“, като негови рисунки присъстват в някои от издадените му книги.
Общественикът и правозащитник
През 20-те и 30-те години Попдимитров развива активна дейност в подкрепа на българите от Западните покрайнини, отделени от отечеството си след Ньойския договор и подложени на асимилация. Той е един от създателите и идеолозите на Организацията на бежанците от Западните покрайнини, а също и активен участник при възникване и организиране на дейността на Вътрешната западнопокраинска революционна организация „Въртоп“.
Заедно с други български интелектуалци този „тих и фин човек“, както го виждат неговите съвременници, поема трудната мисия на обществената дипломация по европейски форуми и културни среди, за да преодолее изолацията на България. Посвещава време и усилия за защита правата на онези българи, чиито земи по силата на Ньойския договор са дадени на Югославия, а границата пада почти в двора на родната му къща в Груинци.
„Мъчителната тема за границата, разделила чрез две тогава враждебни държави брат от брата; границата, която преминават свободно само лястовичките, светулките, пчелите и светлинките от овчарските огньове „оттатък“, трайно присъства в неговите стихове. Но поетът изпълнява своя благороден дълг на конференциите в Лозана и Женева с аргументите и ценностите на хуманизма, на културата, на морала и правото, а не с гръмогласното празнословие на „професионалното“ патриотарство. Думите му, че „по отношението към малцинствата ще се съди за хуманността на едно общество днес и в бъдеще“, впечатляват делегатите. На Емануил Попдимитров всъщност се дължи и статутът на национално малцинство, което придобиват българите в тогавашна Югославия, както и помощта за бежанците от Царибродско и Босилеградско в България“, пише проф. Яни Милчаков през 2007 година.
На родния си край и Краището поетът посвещава едни от най-хубавите си стихотворения: „Груинската река“, „Граница“, „Детство“, „Старият дом“, „Родина“, „Земя“, „Народ“, поемата за Балканската война „Златни ниви и бойни полета“ и много други.
**„Граница“
В предаване за Западните покрайнини от 1997 година историкът Методи Петров припомня, че първите срещи на потомци на българи от този откъснат от родината край са организирани от „бележития интелектуалец, за когото малко се знае” Емануил Попдимитров, който освен поет и учен, е „общественик и революционер“.
Под ръководството на Емануил Попдимитров към Върховния комитет на бежанците е създаден Научен институт „Западни покрайнини“, включващ 44 известни имена на българската наука и изкуство, като Стилиян Чилингиров, Тихомир Павлов, проф. Анастас Иширков, проф. Йордан Иванов, проф. Стефан Младенов, проф. Георги Генов, Александър Теодоров-Балан и други. Целите на института са да събира и опазва материали за българския характер на населението от Западните покрайнини.
В предаване „Нощен хоризонт“ от 2023 година проф. Милена Кирова, преподавател в СУ и автор на 3-томното изследване върху Историята на българската литература от Освобождението до Първата световна война говори за личността на Емануил Попдимитров като отбелязва, че макар знанието за него да е свързано основно с ранната му лирика, „той е много повече“ и се спира на акценти от биографията му, като заслугата за признаване на българско малцинство в рамките на Югославия.
**Всички включени в публикацията изпълнения на стихове на Емануил Попдимитров са в актьорски прочит на Петър Петров от 2001 година.