„Родна песен нас навек ни свързва” – изпълнява Детският радиохор, диригент Христо Недялков, запис 2005 година, Златен фонд на БНР:
„Нека се знае, че аз не съм за България това, което са за Русия Глинка, Мусоргски, Чайковски. Те са великани на руския творчески дух. Моето място е в редиците на множеството и днес работещи за родината…”, казва майсторът от първото поколение български композитори.
Добри Христов (14 декември 1875 – 23 януари 1941) е роден във Варна в семейството на Василка Петкова и Христо Иванов. От майка си наследява музикалността, а от баща си – демократичния дух и любовта към народните и възрожденски песни.
„Музикант съм от дете. От онуй време, когато разбирах това, което слушах. От времето след пелените. Баща ми не обичаше музиката, но майка ми плачеше и се смееше чрез нея. И радост и тъга се изразява с песен, аз слушах и се откърмях с песен. На 8-10 годишна възраст вече задоволявах това свое чувство около военната музика, която свиреше на градския площад или на полето, при паради и други случаи. Пращаха ме с пари за някоя покупка, а аз се захласвах с музиката, магазините затваряха и се връщах у дома без покупката. Това беше във Варна, родния ми град” – разказва Добри Христов. Неговата детска мечта е да стане военен капелмайстор.
Като ученик композира песни, участва в хорове, дирижира. През 1894 година завършва Варненската гимназия и става основен учител в този град, изявявайки се като отличен музикален педагог. Но е забелязан, след като се сформира музикалното дружество „Гусла” (1899), на което е съосновател и диригент. Тогава създава песните „Пусти моми жеравненки” и „Лиляна мома хубава”, които жънат голям успех. Година по-късно варненското общинско управление и училищното настоятелство му отпускат годишна стипендия, за да продължи музикалното си образование в Прага. Като студент в Пражката консерватория Добри Христов завършва класа по композиция на Антонин Дворжак през 1903 година. Там дирижира блестящо своя публичен концерт и оркестровата си сюита „Балкански звуци”. Това е и дипломната му работа, с която получава академичното си образование.
Завръща се в България пълен с ентусиазъм. С творчески жар се включва активно в музикалния живот като композитор, хоров диригент, педагог, фолклорист и музикален публицист. Пише увертюрата „Ивайло”, която, преработена по-късно за голям симфоничен оркестър от Марин Големинов, влиза в репертоара на българските оркестри. С тържествената увертюра „Ивайло” се открива Народният театър през 1906 година.
Добри Христов записва български народни песни и изучава техните ритмични особености. Отрасъл в град с многобройно турско и гръцко население, той прави паралелни сравнения, пътува в Турция, за да се запознае по-задълбочено с източната музика.
„Народната музика е главният извор на неговото творчество”, спомен на проф. Стоян Джуджев, запис съхранен в Златния фонд – 1960 година:
В София Добри Христов пристига през 1906 година и работи като учител във Втора мъжка гимназия, където основава и ръководи хора на музикалното дружество „Родна песен”. За него създава едни от най-вдъхновените си песни „Ганината майка”, „Вила се й гора”, „Дафино вино”, „Канисало моме”, „Нефелно либе” и др. Поради високите си изпълнителски качества хорът се използва и от „Оперната дружба”, заради което Добри Христов се счита за първия оперен хормайстор у нас. През 1918 – 1920-та е директор на Държавното музикално училище (днес Национално музикално училище „Любомир Пипков”), а от 1922 година е професор по музикална теория и дирижиране в Държавната музикална академия (дн. Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”). Той е първият наш музикант, избран за член на Академията на науките (1930). Дирижира хора при църквата „Св.Седмочисленици”, а от 1935-а е диригент на църковния хор в храм-паметника „Св. Александър Невски”.
В столицата преминава най-плодоносният и продължаващ повече от трийсет години период на обществено и творческо признание за композитора. Това са и години на блестящ възход на българската музикална култура и на изявите на едни от най-забележителните нейни представители, с които Добри Христов поддържа тесни връзки – Маестро Георги Атанасов, Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Марин Големинов и редица други млади, даровити творци.
В изградения през 1920 година, на ул. „Оборище” 81, семеен дом, където под наем живее и неговият ученик Любомир Пипков Добри Христов създава повечето си произведения: „Бекярски песни” по стихове на Цанко Церковски и Пейо Яворов, песните „Ръченица” , „Леле моме”, „Хайдушка песен”, „Родна песен нас навек ни свързва”, сборника „Македонски песни” – за мъжки хор, и др. Пише редица популярни и любими маршове: „Срещен марш”, „Тържествен марш на българските академици”, автор е на „Химн на народните будители”, обработва хоровия вариант на химна „Шуми Марица” и „Мила Родино”.
„Хайдушка песен” – изпълнява Николай Гяуров, съпровод на оркестър с диригент Константин Илиев, запис 1981 година, Златен фонд на БНР:
За освещаването на храм-паметника „Св. Александър Невски” през 1924 година композиторът създава „Литургия на Св. Йоан Златоуст”, а през 1934-та и „Общодостъпна за хорово пение литургия”. Интересът му към църковната музика е голям. Христов твори композиции, съставящи „Песнопения по Всенощно бдение” (1935 – 1939). Превръщайки се и в църковен композитор, чрез музиката приобщава сам себе си към Църквата. Църковните му песнопения и сега са елемент от литургичната практика в храмовете ни. „Тебе поем”, „Хвалите имя Господне”, „Херувимска песен” звучат на големите християнски празници. Песенните шедьоври, които твори, са неотменна част от изпълненията на хоровите ни състави. „Черквата чрез своите гениални певци и съчинители е нагодила на божествените текстове величествена, умилителна, но безстрастна музика, успокояваща и носеща мир на душата. Този род музика, както и безсловесната музика на велики творци със своя възвишен характер отниса духа и мисълта към висините и ги приобщава с Бога”, откровен е творецът.
Типичен представител на битовия реализъм в българската музика, истински син на народа си, последователен демократ и съзнателен общественик, Добри Христов не се затваря в своя кабинет. С двете „Балкански сюити” (1903, 1916), лирико-героичната увертюра „Ивайло” (1906), и „Тутраканска епопея” (1917) той поставя основите на нашата програмна симфонична музика. Тези съчинения, макар да носят белега на опити, показват правилната битово-реалистична насока на ранния ни симфонизъм и определят по-нататъшния му път на развитие върху основата на народната песен и ритмика.
Добри Христов апелира многократно за скъсване със „сляпото подражание на Запада”, за да може българската художествена музика да създаде свой стил и своя школа. Това може да се осъществи, като се пресъздаде художествено онова, което народният гений вече е сътворил. „Колкото по-дълбоко национална е една музика, толкова е по-интернационална” или „художествената музика, която дълбоко се корени в простонародната, има всемирна цена”. Тези мисли на композитора, дълбоко прогресивни и демократични за времето си, намират реално приложение в цялостното негово творчество. Това негово кредо преминава като тънка сюжетна линия, свързваща началото с края на съзидателния му труд.
През целия си живот – от първите си музикални опити до края на дните си, той не забравя и децата. Добри Христов пише над 600 детски и училищни песни, издадени в сборниците „Детски песни”, „Рой звездици”, „Изворчето пее” и включени в редица учебници по музика. Именно в увода на „Изворчето пее” (1937) Добри Христов казва: „Възприемайки и служейки си с песните в западен тон, от каквито песенната ни училищна и домашна музикална литература е наситена с доста безвкусици, наш дълг е да не забравяме, че сме българи, че имаме свой особен начин на тоноизказване, имаме си хубави свои песни, чрез които и през векове на тежка робия сме се опазили като народ.”
„Добри Христов колкото тежи в областта на музикалното изкуство, толкова тежи и в областта на музикознанието”, разказ на проф. Венелин Кръстев, запис 1991 година, Златен фонд на БНР:
С проницателната си интуиция той първи усеща, че на българската културна общественост липсва музикално-теоретичната мисъл и още в 1911 година пише своя класически труд „Ритмични особености на българската народна музика”, издадена през 1913-та и наградена от БАН като първи ценен опит за научно пояснение на ритмичната същност на българската народна музика. Последвалите: „Общо учение за музиката” (1921), „Учение за интервалите” (1923), „Технически строеж на българската народна музика – ритмика, метрика, тонални, мелодични и хармонични основи” (1928), един точен увод към „66 народни песни на македонските българи” (1931), затвърждават името му на добър теоретик на народната музика.
За нас Добри Христов наистина не е нито Мусоргски, нито Чайковски. Но той е нещо много по-скъпо и мило. Името му е свързано с песните, с които са отраснали поколения. Той е нашият „народен композитор”, „патриарх на българската музика”, а такова звание не се дава случайно. Народът спонтанно го е присъдил на най-популярния, наистина народния музикален творец на времето, когато българското музикално творчество прави първите си стъпки. Още в първите десетилетия на отминалия ХХ век…
А днес в стремежа ни към глобализация се лутаме като изгубени деца, защото „не ще е готов за всемирната любов оня, който не се е възмогнал да обича преди всичко своя род”, урок който ни преподаде учителят Добри Христов. Дали го разбрахме?
„Во царствии Твоем” – изпълнява Детският радиохор, диригент Христо Недялков, запис 1986 година, Златен фонд на БНР: