Марина ЦветаеваКолаж: Меглена Димитрова
Автор на портретната снимка: Максимилиан Волошин, Коктебел, 1911 г.

„Кой създаден от камък, кой създаден от глина,
а аз пък – сребро съм искрящо,
във всичко различна – на име Марина,
аз пяна съм морска, кипяща”

Стихотворението на Марина Цветаева „Кто создан из камня, кто создан из глины…” изпълнява руската актриса Татяна Доронина, презапис от плоча:

„Не беше висока – 163 см, имаше фигурата на египетско момче – широка в раменете, тясна в таза, тънка в талията. Юношеската ѝ закръгленост бързо и завинаги бе сменена от една породиста жилавост – глезените и китките ѝ бяха сухи и тънки, походката ѝ – лека и бърза, движенията ѝ – меки. Тя ги смиряваше и забавяше пред хората, когато усещаше, че я гледат, или още повече – разглеждат. В такъв момент жестовете ѝ ставаха внимателно сдържани, но никога сковани… Гласът ѝ беше по момичешки висок, звънък, гъвкав. Речта ѝ – стегната, репликите – формули. Умееше да слуша. Никога не оказваше давление на събеседника си, но в споровете беше опасна: на диспути, дискусии и обсъждания, без да излезе от рамките на вледеняващата учтивост, сразяваше опонента си с мълниеносна нападка”, описва майка си Ариадна Ефрон.

Марина Ивановна Цветаева се ражда на 8 октомври 1892 година в Москва, в консервативна монархическа фамилия. Майка ѝ с полско-немски произход е високообразована концертираща пианистка. Баща ѝ е известен и многоуважаван учен и общественик – проф. Иван Цветаев, основателят на световноизвестния руски държавен музей за изобразително изкуство в Москва „Александър Сергеевич Пушкин”. Във вените ѝ тече руска, немска и полска кръв.

Марина прописва стихове на 6 години, не само на руски, но и на френски и немски език. По време на странстванията на семейството тя учи в Швейцария и Германия. През 1909 година заминава за Париж, където посещава лекции по старофренска литература в Сорбоната. Въпреки че показва и ярък музикален талант, дори ѝ предричат кариера на пианистка, поетичните ѝ опити издават удивителна зрелост. Момичето започва да печата на 16 години, а през 1910 година тайно от семейството си издава първия си стихотворен сборник – „Вечерен албум”. Изпратен е за преглед на поета Валери Брюсов, който казва: „Когато четеш книгата ѝ, за минути ти става неудобно, сякаш шпионираш през полуотворен прозорец в чужд апартамент и виждаш непозволена за непознати сцена.”
През 1911-та в Коктебел, Крим тя се запознава със Сергей Ефрон и година по-късно се женят. През септември се ражда първородната им дъщеря Ариадна (Аля). В следващите години до революцията, семейството многократно прекарва лятото в Крим на вилата на поета Максимилиан Волошин. Впоследствие в емиграция Цветаева си спомня, че това е най-щастливият период в живота ѝ. През 1912-та излиза вторият ѝ сборник „Вълшебният фенер”, а през март 1913-та и следващият „От две книги”. Година по-късно Цветаева се запознава с поетесата и преводач София Парнок. Възникналата помежду им романтична връзка продължава две години. На Парнок Марина посвещава цикъла стихотворения „Приятелка”. Завърнала се при съпруга си Цветаева определя отношенията си с Парнок като „първата катастрофа в живота ми”.
В периода 1915 –1916 пише поетичните цикли „Стихове за Москва”, „Безсъници”, „Стихове към Блок”, „Стенка Разин”, „На Ахматова”. Създава романтични пиеси, поемите „Егорушка”, „Цар – девица”, „На червен кон”. Публикува сборника  „Версти” (1921), завършва циклите „Ученик”, „Раздяла”, „Блага вест” (1921), „Преспи” и „Дървета” (1922).
Макар че Цветаева пише и проза, и драма, поезията е най-силната област на нейния талант. Изследователи и биографи я наричат „непредвидимата поетеса”. Според Нобеловия лауреат Йосиф Бродски в руската, а вероятно и в световната литература, няма такава дълбока, проникната от трагично чувство поезия. За най-добрите познавачи на руската поезия Цветаева е на висотата на Лермонтов, Менделщам и Пастернак, а поетичното ѝ творчество излъчва стихията на руското народно слово. Боготвори поезията на Райнер Мария Рилке. Но нейната първа любов си остава Пушкин. На своя любимец тя посвещава стихове и блестящи критически етюди като „Моят Пушкин”, „Стихове към Пушкин”, „Пушкин и Пугачов”.
През 1926 година излизат стихотворенията ѝ „Роман за трима”, „Новогодишно”, „Поема за въздуха”, „Поема за стълбата”.
През 1928-ма издава книгата „След Русия”. Следват поетичните цикли „На Маяковски” (1929), „Маса” (1933), „Надгробен камък” (1935), „Стихове към сирака” (1936) и други.

Руската актриса Алиса Френдлих говори за спецификата на цветаевата поезия. Намира я за „твърде лична” и „трудна”, запис от Златния фонд на БНР, 1987 година:

Цветаева ражда три деца, но едното – двегодишната Ирина, умира още преди емиграцията в Москва от глад. Другите две споделят жестоката съдба на родителите си.
В различни етапи от живота горещото ѝ сърце е завладяно от различни мъже. Пристъпвайки към любовта всеотдайно и пламенно тя изисква пълно изгаряне. Бурна е връзката на Марина Цветаева с великия руски поет Борис Пастернак продължила близо 10 години.

Произведенията на Цветаева  „В погледа ти слънчев ручей…”  и „Устата Ви е зов и обещание…” в превод на Иван Николов, чете актрисата Катя Зехирева, запис от Златния фонд на БНР, 1977 година:

Избухналата през 1917 година Октомврийската революция хвърля Русия в хаос и глад, съпроводени с изпитанията на гражданска война и на терор. Ефрон е офицер в армията на белогвардееца Антон Деникин и след Октомврийския преврат е принуден да емигрира, озовавайки се в Чехия. През 1922 година Марина и 9-годишната ѝ дъщеря Аля през Берлин, европейския център на руската емиграция, заминават за Прага. В Берлин излиза книгата ѝ „Занаят”, пише поемите „Стаен опит”, „От морето” и други. В Прага поетесата започва романс с юриста по образование и скулптор Константин Родзевич. Връзката им продължава около половин година, а след това Марина посвещава на любимя си пълна с ожесточена страст и неземна любов „Поема за планината”.
В Чехия Цветаева окончателно израства в твореца, който много по-късно справедливо ще причислят към Великите поетеси на ХХ век. Нейната поезия е поезия на безсмъртния творчески дух, който неумолимо търси абсолюта в човешките чувства. Най-съкровената Цветаевска тема от това време е философията и психологията на любовта.
Февруари 1925 година се ражда мечтаният син Георгий, галено наречен Мур. Месеци след това, през същата година, семейството на Марина Цветаева пристига в Париж. Ефрон обаче не може да се адаптира към живота в чужбина. Той прави постъпки да му разрешат да се завърне в родината. Цената е да стане сътрудник на Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД). Ефрон изцяло преминава към другата страна, става съветски таен агент и се замесва в убийството на сина на Лев Троцки. Името му се споменава от френския печат и във връзка с други тъмни дела, в които не е трудно да се открие дългата ръка на НКВД. Съветските специални служби го отзовават и през 1937 година, съобщавайки, че заминава за Испания, той се завръща сам в Съветска Русия, където малко преди това се е върнала и Аля. Цветаева и синът ѝ също се връщат в родината през 1939-а. За нещастие улучват най-лошия възможен момент за това – време на маниакална подозрителност, разгара на догматизма по отношение на интелигенцията, сталинските чистки. Независимо от договора за сътрудничество с НКВД много скоро след пристигането им съпругът ѝ и голямата ѝ дъщеря Ариадна са обвинени в шпионаж и арестувани. Цветаева остава сама със сина си на произвола на съдбата. Живее в огромна нищета, без постоянен дом, преспивайки по вилите около Москва и у различни приятели. Издържа себе си и детето най-вече с преводи, за които трябва да се моли. През този период тя не пише стихове. Така я заварва 1941 година.
За началото на военните действия разбира на улицата. Въздушните атаки над Москва я хвърлят в паника. В началото на август Марина Цветаева и Мур са евакуирани в Татария, град Елабуга на река Кама. Живеят в част от стая, преградена с перде между тях и хазяите. Поетесата подава молба до съвета на Литфонда да я назначат като миячка на съдове в бъдещата писателска столова, която се организира на отсрещния бряг на Кама в Чистопол, където са евакуирани по-голяма част от московските литератори.
На 31 август 1941 година, когато всички са излезли от къщата, тя слага край на живота си.

Мъката от пълната самота, от тоталното забвение, настъпващият мрак, зимата, трагичното усещане за собствената непотребност, безпомощността, съдбовното убеждение, че не умее нищо, парализираната воля, че е вкарала собствения си син в лабиринта на отчаянието и безнадежността я убиват. Марина Цветаева си отива от живота, когато у нея угасва и последната искрица надежда.

Стихотворението „Минаваш – на мен приличен…” изпълнява Катя Зехирева, превод Иван Николов, запис от Златния фонд, 1977 година:

Мъжът ѝ загива два месеца след нея, в сталинските лагери, несправедливо обвинен. Три години по-късно на фронта загива и синът им.
Ариадна погубва по-голямата част от живота си по лагери, реабилитирана е през 1956 година и умира през 1979-та.
За легендата, че Марина се е самоубила в състояние на психическа неуравновесеност и депресия поетесата Анна Ахматова пише: „Епохата я уби! Ние бяхме здрави. Лудост бе онова, което ни заобикаля: арестите, разстрелите, съмненията, подозренията, недоверието на всички срещу всички и всичко. Писмата се отваряха, телефонните разговори се подслушваха. Всеки приятел можеше да се окаже предател, всеки събеседник – шпионин. Надзорът беше постоянен, явен и таен.”

През целия си живот Марина Цветаева е вярна само на поезията, която за нея стои над политиката и идеологиите, и това я прави чужда и в двата лагера. Душевността, която носи, трагично не съвпада с идеите на времето, в което живее. Тя не вярва в обществените идеали. Революциите не я вдъхновяват. Напротив. Но ураганът на времето я помита. „Неприемана в емиграцията заради гордия си нрав и отхърлянето на емигрантската среда и дух, забранявана в родината си като емигрантка, Цветаева демонстрира изключително мощен интелект и нечовешка издържливост, минава през хилядите унижения – и битови, и духовни и оцелява като действително гениален руски поет, създал огромно литературно наследство не само от стихове, но и от проза, статии върху литературата, преводи”, пише Валентина Радинска.

Отказвайки да избере своя „лагер”, Цветаева става жертва на един гигантски исторически катаклизъм, чиято логика не разбира. Нейната съдба на фона на тази историческа катастрофа очертава образа на една безмилостно смазваща епоха, където чувствителните души, възпитанието и финеса на една интелектуална прослойка не могат да просъществуват. Вълната от самоубийства отнесла Сергей Есенин, Владимир Маяковски не подминава и Марина Цветаева. Осип Манделщам загива в зловещото Главно управление на наказателните лагери (ГУЛАГ) на Берия. Борис Пастернак и Александър Твардовски намират смъртта си преждевременно след позорни кампании срещу тях. Драмата на техните съдби е тясно вплетена със съдбата на Русия, на целия експлоадиращ свят. Това е трагедия не само на индивида, а обща, за цял един народ и ерозия на цяла историческа епоха.

За „жената, която казва: „Не!” и влиза в една антична битка с живота”, за съдбата и творчеството на поетесата говори режисьорът Маргарита Младенова, запис от 2006 година:

Името на Марина Цветаева остава забранено и забравено до средата на 60-те години на ХХ век, когато интересът към нея и нейното творчество отново се завръща. Истинско признание литературното ѝ дело получава в родината си чак през 1965 година чрез сборника „Избрани произведения”. Главно от него тръгват преводите ѝ в чужбина по онова време. Но почти 20 години след това на широката читателска аудитория са достъпни само цензурираните версии на нейните невероятни стихове.

Ако адът на битието физически я убива, душата на поета Марина Цветаева възкръсва като феникс от жаравата на любовта и остава завинаги в стиховете ѝ. За тяхното безсмъртие са пророческите ѝ думи, настояващи за истината дори от отвъдното:

На тебе, който земен въздух диша
столетия след мене, все така –
като на смърт осъдена, – днес пиша
със своята ръка:

– Приятелю! Сега е друга мода!
За мен не помни ничие сърце.
– Дори в летейските води самотна –
към теб протягам две ръце.

Два пламъка – очите ти – надзъртат,
проникват чак до мен – до моя ад –
и искат да ме видят, да ме върнат
с едно столетие назад.
………

Безкористна ли бях? – О, не! – От бога,
пък и от теб – не крия в този час:
писма от всички просех, за да мога
да ги целувам аз.

Небитието ли? – Една условност.
И на жените живи – честен кръст! –
Ти ще откажеш перлите любовни –
макар че аз съм пръст.

„На тебе – след сто години”, превод Иван Николов

По тази публикация работи Десислава Димитрова