Ерудит, космополит и личност с енциклопедични познания, Петър Увалиев (12 януари 1915 – 11 декември 1998) е един от най-влиятелните български интелектуалци емигранти през 20 век. Неговата многопластова личност на дипломат, филмов и театрален продуцент, сценарист и режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, преводач, радиожурналист и критик е трудно да бъде вместена в рамките на няколко определения. И до днес неговото име се свързва със изключителното му уважение към словото, изваян и метафоричен изказ, както и с неизчерпаемата му енергия за популяризиране на българската култура зад граница.

Ранни години и образование – пътят към интелектуалната зрялост

Роден e в София в учителското семейство на Гина Здравкова и Христо Увалиев. В дома им на столичната улица „Кърниградска“ цари, по думите на сина, „уважение към книгите и презрение към парите“. Братовчеди по бащина линия са Матей Икономов – първият български Хамлет, оперната певица Цветана Табакова, Светослав Минков. Петър расте в среда, благоприятна за образование, а интересът му към словото се проявява рано. По-късно казва, че е бил „езиково програмиран робот от своите родители“, които настоявали синът им да стане полиглот. Така момчето е записано в италианско училище, а по-късно завършва френския колеж „Св. Августин“ в Пловдив, в който паралелно изучава и немски език. Посещава курсове по старогръцки, а вече като студент по право и държавни науки в Софийския университет научава и сръбски език.

В интервю от 1994 година вече световно известния интелектуалец казва: „Моите родители ми дадоха много ценностни неща, но най-големият подарък за мен бяха 3-4 езика, които ме накараха да изуча. Езиковият скок престана да ме плаши още от 10-ата ми година. Аз съм възпитан да мразя омразата, научен съм да тача достойнството на разномислието, да почитам познанието, да се прекланям пред дарованията.“

Едновременно с правото, Увалиев се отдава на изучаване на филология, философия и история, които стават основа на неговия широк мироглед. В този период той започва активно да пише и публикува в български литературни списания. Печата свои статии, рецензии и есета в „Златорог“, „Балкан“, „Слово“, „Свободен народ“ и др. В запис от 1993 година от Златния фонд на БНР той накратко разказва как е попаднал в „Златорог“:

В Радио София

В младежките си години Петър Увалиев е част и от историята на Националното радио. Участва в екипа, ръководен от Сирак Скитник, който осъществява първите предавания на чужди езици по Радио София (днес Българско национално радио). От 1936 година тръгват емисии на есперанто, а от следващата вече има редовни предавания на френски, немски, английски и италиански. Петър Увалиев подготвя програмата на италиански език и за този период си спомня през 1995 година: „Това радио изглеждаше нещо съвсем невероятно… Ние бяхме млади момчета, може би не съвсем домътени пилета, но говорехме някому отвъд. Докато светът упорито се делеше на врагове, радиовълните прекрачваха рововете на омразата.“

В друг разговор, от 1993 година, се спира на спецификата на изразните средства на радиото, което за него е „литургията на словото“:

Дипломация и емиграция – през София и Рим до Лондон

В края на 30-те години Увалиев започва работа в Министерството на външните работи. Впечатлява със своята начетеност, владеене на няколко езика и аналитичния си ум. В началото на 40-те години, година преди края на Втората световна война, е изпратен на дипломатическа мисия в Рим, Италия. След падането на Мусолини е арестуван от германците и задържан заедно с други дипломати и интелектуалци. След години, с присъщото си чувство за хумор, казва за този иначе не лек период от живота си: „Надяваха се, че ще могат след време да разменят Бекерле срещу Петьо Увалиев“. След края на войната се завръща в България, но не за дълго. През март 1947 година получава стипендия да специализира кино в Париж, но му предлагат и пост в легацията ни в Лондон. Дни преди заминаването си сключва брак с журналистката Ивайла Вълкова, но властите не позволяват тя да го последва в Англия. Година по-късно, Увалиев получава заповед за преместване в Прага, но отказва назначението и подава молба до британските власти да остане във Великобритания. Молбата му е удовлетворена. В България е обявен за „невъзвращенец“ и бракът му е разтрогнат. През юли 1952 година е осъден задочно на 5 години лишаване от свобода и парична глоба. През 1962 година сключва брак със Соня Мадлен Джойс. През 1968 година получава британско гражданство.

„Не избягах от България, защото нея я носех в сърцето си. Избягах от онова, което тя беше принудена да стане.“

Във Великобритания – културен мост между Изтока и Запада

В Лондон бившият дипломат изгражда забележителна кариера като писател, драматург и продуцент. Скоро Петър Увалиев става Пиер Рув, защото в света на шоубизнеса името трябва да звучи добре на всички езици. „Не давах парите за продукциите, а контролирах разходите. Като българин бях усвоил идеално формулата „беден човек, жив дявол“. Има поставени над 25 спектакъла на английска сцена. Съдбата го среща със световни знаменитости като София Лорен, Карло Понти, Ванеса Редгрейв, Чарли Чаплин, Жан-Пол Белмондо, Годар и Микеланджело Антониони, Жорж Сименон. Участва в създаването на над 20 филма. Изпълнителен продуцент е на „Фотоувеличение“ (1966) на Микеланджело Антониони, и режисьор на „Непознати вкъщи“ (1967) с Джералдин Чаплин.

От началото на 50-те години работи като нещатен сътрудник на Би Би Си. Особена популярност му носи коментарната рубрика „5 минути с Петър Увалиев“. В продължение на десетилетия, той споделя свои мисли за различни явления в българската култура, прави рецензии на новоизлезли книги, театрални постановки, за изявите на български таланти зад граница. Авторитетът му е голям, а той споделя, че „се е зарекъл да изговаря истините, които обикновено се премълчават – кога от корист, кога от нехайство.“ Прочутите му есета стават едни от най-слушаните полемични предавания в годините на тоталитаризма в България и не случайно са определяни като „бисери на словото“.

*През дългите години на радиообщуването си с родината той сам си слага етикетите „българоман и добродей.“ Неговите анализи и беседи показват не само енциклопедичните му знания, но и умението да разказва увлекателно и вдъхновяващо, което постепенно го превръща в един от най-известните гласове на българската емиграция. В запис от Би Би Си от 1990 година разказва за страха си от микрофона на Радио София в началото на кариерата си и страха като явление, като застъпва идеята, че „историята на страха е история на злото“:

Петър Увалиев е автор на статии за литература, кино и визуални изкуства в британски, италиански и френски периодични издания, на студии по проблеми на киното, живописта и семиотиката, на уникална със своя подход монография за британския художник Дж. Уилям Търнър. Преподава в университети в Англия, САЩ, Франция, Италия, Австрия.

Един български глас от Европа

Въпреки че живее далеч от България, Увалиев остава свързан със своите корени. Поддържа и разширява контакти с наши интелектуалци, творци, артисти. Следи с интерес случващото се в културния живот на България. Вратите на неговия дом в Челси, който съпругата му Соня Рув нарича „неофициалното българско посолство в Лондон“ са винаги отворени за тези, които „имат виза за неговото сърце“. През целия си живот превежда и популяризира произведения на български автори. Често те са тема на неговите есета, като с характерния си изящен и изваян метафоричен стил, говори за богатството на българската литература, изкуство и традиции, подчертавайки тяхното значение в световен контекст. Пример за такова представяне е есе за човека и писателя Павел Вежинов, излъчено по Би Би Си през 1990 година (публикуваме част от него):

Макар и обявен за „невъзвъщенец“ от управляващата тогава комунистическа партия, той има близко познанство с Людмила Живкова, докато тя специализира в Оксфорд. По нейна покана посещава родината си началото на 70-те години. Следващото завръщане обаче е чак след промените от 1989 година, когато „гласът от Лондон“ е приет с интерес и заслужена почит. Получава редица отличия. За 80-годишнината му президентът Желю Желев го награждава с орден „Мадарски конник“. За заслуги на учен-културолог през 1992 година е удостоен със званието „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет. В словото си на церемонията той изразява преклонението си пред българския език, неговата сила и безкрайни възможности и споменава с признателност двамата си „зорки езикови пазители“ – Владимир Василев, литературен и театрален критик, разкрил му „безпределната, но и безпощадна красота на езика, който ни сродява с красотата на Вселената“ и журналиста и писател Цвети Иванов, „мой връстник и мой образец“:

Името на Петър Увалиев остава символ на ювелирна изказност, духовна независимост и е повод за интелектуална гордост. Животът му е доказателство за силата на духа и значимостта на културната идентичност. Неговата мисия да свързва хора и идеи е вдъхновяваща. Защото: „Човек не живее само за себе си, а за да остави нещо след себе си.“

Ето каква е неговата кратка житейска ретроспекция, провокирана от въпроса: „Кой е Петър Увалиев?“, зададен му от проф. Веселин Димитров през 1992 година:

През същата 1992 година, в разговор с Румен Стоичков, Увалиев споделя мисли за националното и лично самочувствие, критиката и разочарованията:

До края на живота си, определящият себе си като „професионален българолюбец“ твърди: „Аз съм имал нужда от България, за да имам европейско самочувствие. Затова съм търсил в българския живот – дори в най-черните му прояви, прашинката, която да хваля, а не преспата, която да хуля.“