Държавна агенция „Архиви“
Конституция на Република България, 1991 г.

30 години от изборите за VII Велико Народно събрание, което изработва и приема новата Конституция на Република България

„Всички ние, в това число и аз, в началото имахме много илюзии. Ние смятахме, че промените ще станат много по-бързо, много по-лесно, много по-гладко, дори в известен смисъл и по-безметежно. Уви! Действителността се оказа много по-свирепа, много по-сурова и ние сега, в известен смисъл, сърбаме попарата на нашите стари илюзии.“ Думите на Желю Желев – първия демократично избран президент на България, изречени в интервю за Българското национално радио през 1994 година, съдържат онази горчива есенция, която дори 30 години по-късно е основна съставка на оценката към съвремието ни – „неосъществените“ обществено-политически промени в страната.

Еуфорията, канализираната гражданска енергия и огромното желание за промени, които съпътстват бурните събития от есента на 1989 година, остават в съзнанието на младите (тогава) хора като единствената възможна проява на демократично и ненасилствено обществено волеизявление. Събитията, които предопределят началото на демократичните процеси в България, всъщност са катализирани от големите политически промени в Европа и СССР. Неслучайно 10 ноември е наречен „денят, след който нямаше връщане назад“. Този опит за изпреварване на събитията от страна на ЦК на БКП не постигат своята основна цел – да отклони вниманието на българския народ към псевдо-реформите, които предлага управляващата партия. На 18 ноември пред храм-паметника „Св. Александър Невски“ се провежда и първият свободен демократичен митинг, на който хиляди българи скандират „демокрация“. Дни по-късно, на 7 декември, се създава Съюзът на демократичните сили (СДС), а седмица след това, въпреки решението на пленума на ЦК на БКП от 13 декември за отпадане на чл. 1 от Конституцията на НРБ, студенти и граждани, които подозират, че са излъгани за пореден път, протестират пред Народното събрание в жива верига. На този митинг се чуват редица искания и призиви, които са внесени официално в Парламента от Координационния комитет на Независимите студентски дружества. Този ден става и вододел за разделението на нацията по пътя на „българския преход“ към демократизация.

Започват консултациите за организирането на Национална кръгла маса с участието на партии, обществени организации, синдикати и творчески съюзи. Тя се провежда от началото на януари до средата на май 1990 година. На 14 май управляващите и опозицията подписват споразумение, в което се договарят как да бъде осъществен преходът към демокрация и пазарна икономика  и кога да се състоят изборите за VII-то Велико Народно събрание, което да изработи новата Конституция на Република България. Три дни преди обявената дата – 10 юни, двете основни политически партии – БСП (наследникът на БКП) и СДС провеждат своите предизборни митинги – стотици хиляди участват в митинга на „Орлов мост“, свикан от СДС, а по същото време хиляди привърженици на БСП се включват в заключителния митинг на площад „Батенберг“ (тогава „Девети септември“). В Златния фонд на Българското национално радио са съхранени документални записи от двата митинга на 7 юни.

Първите многопартийни избори в страната не успяват да убедят гласувалите над 6 милиона и 300 хиляди души (избирателната активност е 90.3%), че България навлиза в нов етап от своето политическо развитие. Резултатите са изненадващи и разочароващи за мнозина, но продължават да подхранват илюзията за контрол над властта за спечелилата с над 2 милиона и 800 хиляди гласа (47.15%) БСП. В запис от 11 юни 1990 година на коментарното радиопредаване на Би Би Си от Лондон за първия тур на парламентарните избори д-р Петър Берон, Стивън Ашли, кореспондент за Балканите на BBC и Владимир Константинов от БСП-Варна правят анализ на изборните резултати.

На пресконференцията за български и чуждестранни журналисти, на 14 юни, Александър Лилов от БСП уверено заявява изборната победа.

Реакцията на привържениците на СДС, които обявяват изборите за манипулирани, води до масови протести с барикадиране на булеварди и окупация на СУ „Кл. Охридски“, организирана от федерацията на Независимите студентски дружества. СДС обаче излиза с декларация, с която признава изборите и призовава гражданите да преустановят нарушаването на реда. След втория тур, на 17 юни, започват консултации за съставяне на правителство, но СДС отказва участие в коалиционен кабинет и на 4 юли около президентството започва протестна седяща стачка, която по-късно се трансформира в палатковия лагер „Градът на истината“. На 6 юли Петър Младенов подава оставка като председател (президент) на Народна република България. В тази реактивна политическа среда, на 10 юли 1990 година, започва работа VII Велико народно събрание. То приема Конституцията на Република България на 12 юли 1991 година.

Година по-късно исканията, които поставят стачкуващите, звучат все така актуално в думите на Филип Димитров, които са съхранени в запис на БНР от август 1991 година.

VII Велико народно събрание продължава работата си като Обикновено народно събрание до 2 октомври 1991 година, когато се саморазпуска.

По тази публикация работи Милен Димитров