„Без пепел – пръст. Вали навън!
А няма огън…
И този дъжд един и същ вещай
тревога.
И ставаш ти, и ставам аз,
денят догаря.
И нямаш ти, и нямам аз
за скръб олтари…”
„Олтари”, Лора Каравелова

Преди срещата ѝ с поета Пейо Яворов

„Мечтите на Лора не са абстрактни и не летят към недосегаеми сфери, а имат своя определеност, своя конкретизация в предметния свят. Нейните изживявания са чисто земни: и страданието, и любовта, и стремежът ѝ към волност са осмислени в строго интимен план. Обективно-изобразителната даденост подчертава силата на изповедността, макар, че не навсякъде постига необходимия поетичен изказ. Едно чисто откровение, примесено с болка и надежда, се долавя в нейните стихове. Елегичният тон не е преднамерено търсен. Тъмните краски не са самоцел, а са подсказани от мрачната перспектива на бъдещето, което ѝ предвещава самота и страдание”, пише в книгата си  „Неизвестни писма на Лора” Стефан Памуков.
„Дълбоките ѝ черни очи тлееха като жар и те просмукваха в себе си, тънките ѝ ноздри трепереха, малките ѝ нежни устни трептяха, някакви леки вълни се раждаха и изчезваха из формите ѝ.” Така описва фаталния женски чар, на същата Лора, редакторът във вестник „Пряпорец” Андрей Протич.

Лора Петкова Каравелова се ражда на 8 ноември 1886 година в София. Тя е най-малката дъщеря, след Радка и Виола (Радка умира на 2-годишна възраст от скарлатина), в семейството на българския политик Петко Каравелов и бележитата общественичка Екатерина Каравелова. Като ученичка Лора е „скромно облечена, твърде затворена, тя споделя всичко с баща си, когото боготвори, а и той не скрива предпочитанието си към по-малката си дъщеря”, пише Ганка Найденова – Стоилова, племенница на поета Пейо Яворов.
Светът на Лора е преди всичко насочен към изкуството и литературата. Тя чете от огромната библиотека на Петко Каравелов. Опознава руската и френската литература, пише стихове, малки по обем импресии, свири на пиано и цигулка, рисува с увлечение.
Любимка на баща си тя кратко се радва на обичта му, защото през 1903 година той умира. „Самата тя носи нещо от Каравеловия фанатизъм и непримиримост с пошлото в живота, отрано проявява необузданите изблици на неговата вътрешна стихия, която реши жизненото ѝ поведение. С майка си не намира общ език. Жената е силна, но студена и пресметлива. Тя носи в себе си вече самочувствието на своята класа, което Лора ненавижда”, казва Ганка Найденова – Стоилова.

През 1903 година девойката завършва гимназия и е изпратена от майка си в католическия пансион „Нотр Дам дьо Сион” в Париж. През 1904-та приема католицизма като дълбоко вътрешно убеждение и дори мисли да стане монахиня. Екатерина Каравелова обаче има други планове и я прибира в София. Лора учителства в Стопанското училище „Мария Луиза”. Сексапилът, винаги тъжните очи, стройната ѝ осанка подлудяват мъжете по организираните от родителката домашни купони. Андрей Протич лудо хлътва по момичето. Превръща се в неин доброволен паж и оставя съкровен дневник. Около Лора обикаля и братът на Петко Тодоров, Никола. По-късно и самият писател пада в плен на обаянието ѝ. Въпреки избухналия любовен романс с Петър Нейков – дипломат, завърнал се от Швейцария, под натиск от майка си Лора Каравелова е принудена да отстъпи. На 30 юли 1906 година, облечена изцяло в черно, официално се сгодява за Иван Дренков, а през 1907-ма се женят. Той според Екатерина е идеалният жених за дъщеря ѝ – богат и надежден, политически съратник на Демократическата партия. Майката пропуска да научи обаче, че е „гуляйджия и картоиграч”. Но това е най-малкият недостатък в очите на Лора. Той до нея е направо „интелектуално нищожество”. През 1908 година в семейството се ражда първото дете Кирил, което умира много скоро. Следващата година се ражда вторият им син Петко (1909), но нищо не е в състояние да спаси брака и през 1912-а се стига до развод. Иван Дренков никога няма да разбере жена си. „Защото нейният сексапил е в коефициента ѝ на интелигентност. Лора говори за японското изкуство и природа, познава италианските художници, цитира френски символисти”, разказва Симеон Радев за срещите си с нея през 1910 година в Париж. Ерудитът бил смаян от финеса на 23-годишното момиче и широките му културни познания. Тази вродена изтънченост и сдържаност, чарът на Лора впечатлили Радев.

Фани Дренкова, съпруга на сина на Лора Каравелова – Петко Дренков, разказва за талантите на Лора и за приятелката ѝ Ружа Горбанова, запис 1999 година, Златен фонд на БНР:

Срещата и животът с Яворов

Яворов среща дъщерята на Петко Каравелов за пръв път през декември 1902 година. Тогава тя е в предпоследния клас на гимназията, скоро навършила 16 години. „Висока, стройна, с големи тъмни очи върху бледо, почти детско лице, тя е една току-що напъпила женска красота, за която вече се говори в столицата – разказва Найденова – Стоилова. Яворов е застанал с приятели пред стария хотел „България”, когато я вижда да излиза от двореца и да се качва с майка си в един файтон. Фердинанд ги изпраща до външната врата и проявява особено внимание към Лора, като старателно оправя  одеялото, което мятат върху нозете на двете дами. Яворов наблюдава отдалеч фриволното отношение на монарха към младото момиче. Като излиза от двореца, файтонът извива по улица „Левски” и минава край групата на поета. Той за първи път вижда Лора и е завладян от това прекрасно, чисто лице, по което страстта и неволите не бяха още хвърлили „булото на срам и грях”.
Запознанството им се осъществява  през август 1906-а на излет в Драгалевския манастир. И въпреки че тогава Яворов е влюбен в сестрата на приятеля си Петко Тодоров – Мина, той е пленен от пламенната натура, красотата и обезоръжаващата индивидуалност на Лора. Тогава поетът пише стихотворението „Стон”, което после преименува „На Лора”.
След смъртта на Мина (1910), година по-късно започва фаталната връзка между Яворов и Лора. На 19 септември 1912-а дори сключват брак. Любовта на Лора към Яворов е всеотдайна, но обсебващо безпощадна и изпепеляваща.Тя не може да озапти своята болезнена ревност към съпруга си и при най-малкия повод.
Лора решително скъсва с хайлайфните кръгове на някогашна София, които искат да бъде тяхно украшение, и пред техния блясък и разкош предпочита сиянието на поетичния гений, предпочита бедния по произход, но богат като дух и мисъл Яворов. Самата тя е личност силна и оригинална, духовно извисена, творчески самостоятелна, но и амбициозна. Тя е достойна негова спътница, но все пак е в сянката му. Той е великият дух, той е геният и тя съзнава това, стремейки се още по-неудържимо към него и в същото време се изпълва с комплекси. Възхищава се, но го ревнува и от литературните му занимания, и от неговата отдаденост на театъра. „Духовно-идеалното у нея е дълбоко скрито зад чисто зримото, затова остава енигма дори за самия Явров. Това съвсем не означава, че затворените в нейния богат вътрешен мир нравствено-естетически ценности трябва да се подминават. Който с почтителност се отнася към паметта на поета, той трябва и тях с достойнство да изследва. Тогава навярно би се оказало, че освен в любовта тя е имала къде да утвърди своето „аз”, но обстоятелствата я тласкат по съвсем друга, нежелана и от самата нея жизнена плоскост, която не ѝ дава възможност да се „идентифицира със собствената си личност”, допълва Стефан Памуков.

От момента, в който се свързва с Яворов, Лора прекъсва напълно писателските си опити. В началото поетът търси да насърчи и публикува две нейни есета в списание „Съвременна мисъл”. Лора веднага се противопоставя: „Ще те моля – пише му тя на 9 септември 1911 година – по никакъв начин да не се печата това, което ти дадох. Аз имам и ще имам достатъчно грижи, за да нямам време да мисля за някаква си моя литературна деятелност. Първата, единствена грижа ще бъде да бдя над живота на нашата любов, да бдя неуморно, всекичасно. Аз не трябва, не мога да те загубя. Но това ти разбираш по-добре от мене…”
„Всички нейни желания, всички нейни усилия се съсредоточават оттук нататък в тази единствена посока. Това беше голямата роля, която бе очаквала. Любовта се превръща за нея в някаква велика творба, на която тя трябва да посвети живота си, за да я извае в едно безсмъртно дело, в което да влее богатството на своята личност. Странна, единствена по рода си цел, на която Лора служи с цялото си същество, със съдбовност, която определя трагичния ѝ край. Интересното е, че този край не се оказва край, че дори и мъртва, тя продължава да твори образа на своята любов, за да ѝ придаде онзи завършък, в който постига своето безсмъртие.
Единствените реални отломъци от това дело са нейните писма до Яворов и чрез тях Лора завоюва своето място в нашата литература.
Тези писма са писани без никаква мисъл да бъдат някога печатани и тъкмо тук се крие силата на тяхното въздействие”, заявява Ганка Найденова – Стоилова, която в звуковия файл говори за тяхното издаване (1934). Споменава и за отзвука след скандала около смъртта на Лора, у майката Екатерина Каравелова. Запис 1992 година, Златен фонд на БНР:

Добре е, че писмата на Лора към Яворов са оцелели и днес знаем за истинските ѝ чувства. „Както често става, под пласта интелигентност е туптяло нормално женско сърце, което е искало нормална гореща и всеотдайна обич. Нещастието ѝ било, че ги е търсила при мъж, който е бил премного егоист като всички даровити мъже. Личното му пространство останало недостъпно за нея. А миналото му я карало да умира от ревност”, пише Митко Вълканов.
Два свята абсолютно несъвместими за обединяване, довело до фаталния изстрел на 30 ноември 1913 година – края на Лора и началото на края за Яворов.

„Ако аз бих искала да съм при тебе, то е защото ми трябваш и ми стигаш. Ако съм готова да се откажа от целия свят, от всички погледи, то е само защото те не ми трябват, не ме интересуват. Моят интерес и моите радости са в тебе…”
Из писмо на Лора до Яворов