„Мария Калас е най-високият връх в певческото изкуство на ХХ век. Гласът ѝ беше феноменален, на основата на невероятна техника, съвършена музикалност и магнетично присъствие на сцената. Тези уникални качества я направиха мит в историята и във въображението на обществото“, казва за примадоната българската оперна прима Райна Кабаиванска.
Мария преди Калас
„Живях за изкуството, живях за любовта“, пее Мария Калас в арията от II действие на операта „Тоска“ от Джакомо Пучини — сломена излива отчаянието си в трогателна молитва . И в тези няколко минути, съхранени в документален презапис на спектакъла от плоча, в Българското национално радио (БНР), тя успява да убеди слушателите в залата, че молитвата но Флория Тоска всъщност е историята на нейния живот.
Мария Калогеропулу се ражда в Ню Йорк на 2 декември 1923 година. Нейните родители — гръцки емигранти, се разделят, когато Мария е 13 годишна. Благодарение на своята амбициозна майка тя продължава да учи оперно пеене в Атинската консерватория при Елвира де Идалго, испанско сопрано, партнирала си на сцената с Енрико Карузо. Мария е отдаден ученик и постепенно започна да развива своя изключителен потенциал.
За този първи период в своето професионално израстване Мария Калас говори пред американския оперен критик Едуард Даунс през 1967 година. В историческия аудио архив на БНР се пази запис (на английски език) от това интервю.
В първите въпроси от интервюто Даунс връща Мария Калас към онези години в Гърция, в началото на Втората световна война. Тогава 13 годишната Мария за първи път стъпва на университетската оперна сцена в „Селска чест“ на Пиетро Маскани. Следват взискателните оперни роли на Тоска, в едноименната опера на Пучини и Леонора във „Фиделио“ на Лудвиг ван Бетовен. В интервюто Мария Калас си спомня за един от своите учители — Ренато Мордо, който съветвал студентите си с думите:
„Никога не движете ръцете си на сцената, ако тези движения не са продължение на музиката, която звучи в мисълта и в душата Ви. Те трябва да опъват струните на сърцето и ума. И второ — когато колегата Ви на сцената се обърне към Вас, не мислете за думите, които ще Ви каже — чуйте ги, сякаш за първи път. Тогава, реакцията Ви ще е съвсем спонтанна.“
Примадоната на Ла Скала
През 1945 година Мария се завръща в САЩ, където е избрана да пее в „Турандот“, в престижната нова опера в Чикаго, но за жалост тя фалира, точно преди откриването. И все пак съдбата се оказва на нейна страна — тя е забелязана от италианския тенор Джовани Зенатело, търсач на таланти, който и предлага участие на оперния фестивал в Арена ди Верона. Своя италиански дебют през 1947 година, Калас с участието си в „Джокондата“ на Амилкаре Понкиели. Диригент на оперния спектакъл е Тулио Серафин, който ще се превърне в движещата сила за развитието на оперната кариера на Мария Калас.
„Мария получи много повече възхищение, отколкото любов! Дори публиката не я обикна веднага. В спектаклите с нейно участие винаги витаеше ясно осезаемо напрежение и тя го знаеше. Успехът на Калас представляваше нещо като вид освобождение за част от публиката. В своите спектакли тя предизвикваше голямо художествено и психологическо усилие. Струва ми се, че едва ли някой истински опозна създанието Мария Калас“, обобщава сценичния ѝ образ маестро Карло Мария Джулини.
Във Верона Мария Калас преживява не само своята сценична метаморфоза, която в следващите двайсет години ще я превърне в световна прима. Там тя изживява и своя житейски ренесанс — запознава се с местния предприемач и страстен почитател на операта Джовани Батиста Менегини. Две години по-късно те сключват брак, а Джовани се превръща за нея в закрилящ баща и съпруг, мениджър и щедър продуцент. Той успява да договори бъдещите ѝ ангажименти с известния диригент Тулио Серафин, който поема и обучението на Калас. Заедно, тандемът Серафин-Калас представя едни от най-великите оперни класики: „Травиата“ в миланската „Ла Скала”, „Тоска“ в лондонското „Ковънт Гардън” и „Норма“ в нюйоркската „Метрополитен опера”.
Когато Ленард Бърнстейн дирижира „Медея“ от Луиджи Керубини, продуцентът Мишел Глоц описва напрежението в залата:
„Тъй като не виждаше ръката на диригента, но познаваше партитурата изцяло и в дълбочина, Калас пееше с гръб към него и публиката. Това създаваше мигновено усещане за драма и напрежение. Направо подлудяваше меломаните със специфичния си глас и излъчване на трагична актриса. Наистина уникална комбинация!“
През 1951 година, след като се подлага на сериозна диета, за да пресъздаде образа на Виолета в „Травиата“ на Джузепе Верди. Физическа ѝ метаморфоза продължава 18 месеца.
„Тя беше вече с 30 килограма по-лека, с поразително елегантна фигура както на сцената, така и извън нея. Мария се превърна в друга жена, и друг свят на изразяване се отвори пред нея… Във всеки смисъл тя преживя своята звездна трансформация”, описва промяната, с която светът ще запомни Калас, диригент Карло Марио Джулини.
Легендата Мария Калас
Именно в операта Мария Калас за първи път създава своята легенда. Но нейните записи са тези, които поддържат и разпространяват тази легенда и днес, 100 години след рождението ѝ. Повече от 50 години след последната ѝ сценично появяване, тя продължава да очарова милиони слушатели с уникалния си глас, драматично прозрение, фина артистичност и харизма.
Мария Калас влиза за първи път в звукозаписното студио през 1949 година и през следващите 15 години записва почти всичките си най-известни роли: Норма, Виолета, Лучия, Медея и Тоска, както и опери, които никога не е изпълнявала. Сред тях са „Бохеми“, „Палячи“, „Манон Леско“ и очарователната „Кармен“ на Бизе. Сред нейните колеги, с които реализира тези записи са едни от най-големите диригенти и певци на нейното време. Сред тях е и оперният бас Борис Христов, с когото тя си партнира в десетки изпълнения на живо, сред които е и „Сицилианска вечерня“ на Верди, през 1951 година във Флоренция.
За един от своите любими оперни образи на „Кармен“ от Жорж Бизе, Калас работи в Хамбург през 1962 година с маестро Херберт фон Караян. Той се възхищава на нейното дръзновение:
„Калас беше невероятна певица, актриса, музикант. Уверена в себе си, знаеше всичко наизуст. Никога не позволи да ѝ суфлират. Затова много ѝ се възхищавах. Дори с гръб към мен усещаше жеста, дъха ми. Да се прави музика с нея беше най-естественото нещо на този свят.“