„Има много причини за едно самоубийство и в повечето случаи най-очевидните не са най-съществените. Човек се самоубива рядко (все пак подобна хипотеза не е изключена) след размисъл. Трудно е да се проследи това, което поражда кризата. В привързаността на човека към живота има нещо, по-силно от всички неприятности на света. Решенията на плътта са не по-малко важни от решенията на духа, а плътта отрича унищожението. Ние добиваме навик да живеем, преди да придобием навика да мислим.“
С тези постановки Албер Камю въвежда читателите си в мисловните лабиринти на есето „Абсурдът и самоубийството“ от сборника с философски есета „Митът за Сизиф“. Лабиринти, в които изобилстват абсурдните мисловни стени: на дълбоките чувства, безсилието, мисловните навици.
„Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обяд, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден изниква първото „защо“ и всичко започва в тази умора, примесена с учудване.“
Абсурдът на живота
Роден на 7 ноември 1913 година в малкото алжирско село Мондови в семейството на земеделски работници, Албер расте в жестоката мизерия на работническия квартал „Белкур“ в град Алжир, където се премества семейството след смъртта на баща му. От малък той вижда униженията на бедните алжирци и французи. Тяхното мълчаливо примирение е в екзистенциален контраст с палещите лъчи на средиземноморското слънце и безкрайната синевина на морето. Навярно затова тази непоносима атмосфера на бедност прониква дълбоко в съзнанието му, като отрано събужда чувства на непримиримост и бунт — характерни и постоянни елементи във всички негови творби.
„Израснах — пише Камю в „Лятото“ — заедно с хората от моето поколение под ударите на барабаните на Втората световна война и нашата история беше непрекъснато само убийства, неправди и насилиe.“
Съзнанието за извършваните неправди довежда писателя до активна журналистическа дейност. Завършва гимназия като стипендиант, а висшето си философско образование с цената на много усилия и лишения.
За неговата житейска зрялост и политически активизъм свидетелстват смелите му статии във вестник „Алже репюбликен“. Камю без колебание посвещава своите знания, култура и енергия в защита на слабите и експлоатираните. Тежките материални условия, в които е принуден да преживява, и туберкулозата, която отслабва телесните му сили, предизвикват силната му самозащитна реакция. Тя се проявява в неговата необикновена журналистическа активност: за равноправие на алжирци и французи, за защита на несправедливо обвинените в тежки престъпления араби и в смелото разобличаване на жестоката колониална политика на Франция.
През 1934 година Камю се присъединява към алжирската комунистическа партия, която напуска година по-късно в знак на несъгласие с политиката на френската комунистическа партия по отношение на Алжир.
„Тази стъпка на бунтаря-индивидуалист, обяснима с политическата му незрелост се оказва решителна за по-нататъшното му идейно формиране. В настъпилия период на колебания и търсения Камю чете философите Киркегор, Шестов, Ясперс, Хайдегер и Ницше, произведенията на Жид, Кафка, Мелвил, Достоевски и Толстой и, не намерил отговор на въпросите, които го вълнуват дълбоко, стига само до извода, че в основата на моралния кодекс на действие на човека трябва да стои повелята: „Не бива да се живее на каква да е цена!“. С тези думи филологът проф. Людмила Стефанова описва в предговора на „Чумата“ лутанията на неспокойния ум на философа.
Камю обаче изпада в депресия заради популярността си: „Това, което прави моите книги успешни, ги превръща в неистини за мен.“ А големия успех на „Чумата“ той описва в мрачно заключение: „Книгата ми се продава като сълзлива история за млади момичета.“
Разбунтуваният човек
„Ако приема за истинско безсмислието, което определя моите връзки с живота, ако се проникна от чувството, което ме обхваща пред зрелищата на света, от тази проницателност, която ми налага да търся знание, трябва всичко да пожертвувам за тези истини и да ги погледна в лицето, за да мога да ги поддържам. Преди всичко трябва да определя според тях поведението си и да бъда с тях във всичките им последици. Говоря тук за честност. Но искам да зная преди това дали мисълта може да съществува в тези пустини.“
Тези изречения от сборника „Митът за Сизиф“ допълват разсъжденията на Камю за бунта срещу отчуждението на човека в капиталистическото общество, и срещу традиционния буржоазен морал и удобен житейски конформизъм.
„Инквизициите, депортиранията, пещите на крематориумите показаха на хората нов, чудовищен образ на човека, различен от образа, който те с помощта на най-големите умове от предишните векове си бяха изградили. Човекът, преживял войната, смутен и уплашен от този страшен и опустошен свят, се почувствува безсилен пред историята, безсилен да се ориентира в този хаос. И екзистенциализмът се опита да даде отговор на този разтревожен човек, за когото и следвоенният период не е нищо друго освен „равновесие на страха“. Светът е жесток и неразбираем, гласи този отговор. Няма ключ за неговото разгадаване. Ключовете на разума и хуманизма са безсилни. Няма обективни закони, няма закономерности. Нашият свят е свят на безсмислието и абсурда“, заключава проф. Людмила Стефанова.
„Ние живеем във времето на предумисъла и на съвършеното престъпление: това е философията, която може да служи на всичко, дори да превърне убийците в съдии — пише Камю в „Разбунтуваният човек“. Съзнавайки, че светът е това, което е, трябва да разберем как да се държим. Във времето на отрицанието беше полезно да се замисляме над проблема за самоубийството. Във времето на идеологиите, трябва да се оправим с убийството. Ако убийството има своите основания, нашата епоха и ние самите сме тяхно логично следствие.“
Съждения, които са резонирали в мислите на съвремениците му след края на Втората световна война“, продължават да звучат абсурдно-съвременно в настоящето ни — разкъсвано от военни конфликти и ежедневно търсещо оправдание за извършваните убийства.
„Човекът е единственото творение, което отказва да бъде това, което е. Въпросът е да се разбере дали този отказ няма да го отведе единствено до унищожаването на другите и на самия себе си, дали всеки бунт трябва да свърши с оправдаване на всеобщото убийство, или напротив, без да претендира за една невъзможна невинност, той може да открие принципа на една разумна вина. Бунтувам се, следователно ние съществуваме.“ Тази перифраза на Декартовото „Cogito ergo sum“ представлява последния апел на Камю към съвременниците си — читателите на „Разбунтуваният човек“.
Камю и Сартр
„Едва-що излязъл от печат „Чужденецът“ на господин Камю постигна широко одобрение. Повсеместно се повтаря, че това е „най-добрата книга от Първата световна война насам“. В рамките на литературната продукция за този период самият роман създава впечатление за „чуждост“.
В есето „Митът за Сизиф“, издадено няколко месеца по-късно, господин Камю ни предостави точен коментар на своя роман: неговият герой не е нито добър, нито лош, нито морален, нито аморален. Подобни категории не му подхождат: той принадлежи към твърде особен вид, определян от автора като абсурден. Под перото на господин Камю обаче думата приема две разграничени значения: абсурдът е и фактическо състояние, и ясното съзнание, което известни личности имат за това състояние. „Абсурден“ е онзи човек, който от същностната абсурдност безпогрешно извлича произтичащите заключения.
Абсурдният човек няма да се самоубие — той иска да живее, неотричайки се от никоя своя убеденост: без бъдеще, без надежда, без илюзии, а също и без примирение. Абсурдният човек се утвърждава чрез разбунтуваността. Той е втренчен в смъртта със страстна неутолимост и тази омая го освобождава: той изпитва божествената безотговорност на осъдения на смърт. Всичко е позволено, щом Бог няма, а смърт има.“
Критическата аналитична студия „Обяснение на „Чужденецът“ на Жан-Пол Сартр е отпечатана за първи път през февруари 1943 година в списание „Кайе дю Сюд“.
Няколко месеца по-късно, по време на генералната репетиция на пиесата „Мухите“ Албер Камю се запознава с нейния автор — Сартр. Така започва тяхното десетгодишно приятелство, за което Сартр пише в списание „Льо Там Модерн“, на което той е издател:
„Скъпи Камю,
Нашето приятелство не беше леко, но ще ми липсва. Ако вие днес го прекратявате, то несъмнено е трябвало да бъде прекратено. Много неща ни сближаваха, малко ни разделяха. Но и това малко вече беше нещо огромно: и приятелството се стреми да бъде тоталитарно; или трябва да има съгласие във всичко или ще последва скарване, и дори и безпартийните се държат като активисти на въображаеми партии.“
Публичният разрив между двамата е предизвикан от статията на Франсис Жансон „Албер Камю или разбунтуваната душа“, която е публикувана след излизането на „Разбунтуваният човек“. Критиката му е твърде остра и Камю я преживява болезнено. Той се колебае дълго дали да отговори, след което изпраща на Сартр писмо, което също е публикувано на страниците на списанието. В последвалия дълъг отговор Жан-Пол Сартр прекъсва официално приятелската връзка помежду им.
„Вие станахте терорист и насилник, когато Историята — която вие отхвърлихте— ви отхвърли на свой ред: и то е, защото вие представлявахте вече само абстракция на бунтар. Вашето недоверие към хората ви накара да предполагате, че всеки обвиняем е преди всичко виновен. От там и полицейските ви методи с Жансон. Каквото и да кажете или направите в отговор, отказвам се да ви оборвам. Надявам се мълчанието ни да изпрати в забвение тази полемика.“
„Няма съмнение, че „Чужденецът“ е първият класически роман от войната насам — пише френският литературен теоретик Ролан Барт, почни десетилетие по-късно — имам предвид първи не само като време, а и като качество! Излязъл от печат през 1942 година, повсеместно четен в годините след Освобождението, този кратък роман незабавно донесе слава на Албер Камю. Пристрастихме се към него като към едно от онези знаменателни творения, които се раждат в историческите превратности, за да обозначат прелом и да бележат нова чувствителност. Противници нямаше, всички бяха запленени, почти влюбени. Появата на „Чужденецът“ беше социално явление и успехът на книгата притежаваше не по-малко социологическо съдържание, отколкото изобретяването на електрическата батерия или въвеждането на вестникарските рубрики за сърдечна поща.“
В свят на нежност и щастие
Камю винаги е държал да се разграничава от „професионалните“ философи. Самият той казва: „Аз не съм философ. Не вярвам достатъчно в разума, за да повярвам в някаква система. Това което ме интересува е да разбера как трябва да се държи човек, когато не вярва нито в Бога, нито в разума.“
Затова, когато му съобщават, че ще получи Нобеловата награда за литература за 1957 година, той посреща новината със смесени чувства. Нобеловият комитет мотивира номинацията си с думите: „за големия принос на цялостното му литературно творчество, което с проникновение и искрено убеждение осветява проблемите на човешката съвест в наши дни.“
Неговото объркване проличава и от речта му по време на връчването на наградата. Камю, който тогава е 44-годишен смята, че Нобелова награда получават само творците, които са в залеза на своя творчески път. За себе си той има друга перспектива — смята, че тепърва предстои да напише най-обаятелните си книги. С характерна скромност той заявява, че ако е член на комисията по награждаването, неговият глас със сигурност ще отиде при сънародника му Андре Малро. В записа на речта му (на френски) от 10 декември, Камю отново подчертава своята решимост да се бори срещу потисничеството със силата на своето изкуство:
„Мълчанието на един непознат затворник, който е подложен на унижения на другия край на света, е достатъчно, за да измъкне писателя от изгнанието му, винаги, когато сред привилегията на свободата той не забравя тази тишина, а успява чрез своето изкуство да усили и предаде нейния глас.
Никой от нас не е достатъчно велик за такава задача. Но при всички обстоятелства, които ни поднася животът, в неизвестността или временната слава, в оковите на тиранията или когато човек е свободен да изрази себе си, писателят може да спечели сърцата на своите съвременици, които ще го нарекат праведен, при едно условие – да надмогва себе си и приеме двете основни предизвикателства, които съставляват величието на неговия занаят: да служи на истината и да служи на свободата.
И тъй като задачата му е да обедини възможно най-голям брой хора, неговото изкуство не трябва да прави компромиси с лъжата и раболепието, които където и да властват, пораждат самота. Каквито и да са личните ни слабости, благородството на нашия занаят винаги ще се корени в двата ангажимента, които трудно поддържаме: отказът да не разкрием това, което сме узнали, и винаги да се съпротивляваме срещу потисничеството.”
„Смелият, гордият, честният и нещастен Чужденец!“ — описва Камю френската писателка Елза Триоле в статията си по повод трагичната му смърт. С тези думи тя твърде точно изразява отношението на прогресивната френска общественост към един от най-известните съвременни писатели на Франция.
Смел, защото Камю открито изразява тревогата си за човека в следвоенните дни; горд, защото прави опит да определи ясно статута на човека и поиска от хората да се разбунтуват срещу своята участ; и честен, защото през целия си живот, винаги верен на себе си, той воюва за пробуждането на човешкото неспокойно и търсещо съзнание.
Едновременно с това той е и нещастен Чужденец — затова, че въпреки своята смелост и честност, както и искрено желание да намери отговор на въпросите, които вълнуват нашето съвремие, Камю не успява да достигне до голямата истина за човека — творец на историята. Той остава чужденец в свят, който продължава да върви напред, независимо от страшните катаклизми и страдания. Свят, който неминуемо ще се превърне в Света на търсените от Камю човешка нежност и щастие.
„В този час, когато всеки един от нас трябва да опъне своя лък, за да покаже на какво е способен, за да отвоюва във и въпреки историята това, което вече притежава, трябва да изоставим епохата с нейното юношеско безумство. Лъкът се опъва, дървото простенва. На върха на най-голямото напрежение, ще избликне устремът на една права стрела, в своя най-непоколебим и свободен полет.“