„Великолепното право да не бъдеш верен никому“ – разкрива нравствения генезис на родения преди 115 години философ, публицист и драматург Жан-Пол Сартр. Творецът, създал с думите си вселена, която вълнува умовете на поколения мислещи хора поели по пътя на своето личностно развитие. Живял в епохата на апокалиптичната човешка действителност на двете Световни войни и развил философията на екзистенциализма до степен на изкуство, Сартр създава и редица романи и пиеси, които са ясно обусловени от философските му търсения. Верен негов спътник и критик в творчеството и живота му е френската писателка, философ и феминист Симон дьо Бовоар.
Приблизително по същото време
„Жан-Пол Сартр, майсторът на нравствените теореми, е силен в доказателствата — като всеки човек с ясна мисъл, той е твърде малко склонен към компромиси и в това се състои етическата му сила. За него пътят на доброто е тежък и опасен, но винаги победоносен. Затова скептицизмът у Сартр е преддверие към вярата — приемана не наготово, такива конфекционни истини той винаги е отхвърлял, а истина, към която вървим въз основа на собствения опит.“
С въведението към книгата на Сартр в „Думите“, преводачът Огнян Вартоломеев представят не само духовната проблематика на епохите, но и мисленето и сетивността на времето. Тук той проследява и света на автора — с парещата ирония на самопознанието, страстния опит за установяване на собствената автентичност, прикритата гордост на самоанализа, катарзиса на собственото разкриване, който следва като сянка героите в книгата.
„Около 1850 година един многодетен учител в Елзас беше принуден да стане бакалин. Но самопожертвувалият се възпитател мечтаеше за отплата: той се бе отказал от правото си да възпитава умовете, но защо един от синовете му да не се грижи за душите; и бившият учител реши: в семейството му ще има пастор, това ще бъде Шарл. Но Шарл избяга от къщи, предпочитайки да тича подир някаква циркова ездачка. Обърнаха портрета му с лице към стената и забраниха да се споменава името му. Кой е следващият? — Огюст, разбира се. Вземайки обаче пример от баща си, той също се пожертвува, стана търговец и му потръгна.
Оставаше Луи, който нямаше подчертана склонност към нищо. Бащата лично се зае с бъдещето на това кротко момче и с един замах го направи пастор. В синовното си послушание Луи стигна дотам, че по-късно на свой ред даде живот на друг един пастор — Албер Швайцер (е немският лекар, философ и теолог, носител на Нобелова награда за мир за 1952 година), чийто жизнен път е известен на всички.“
Сартр, който прогласява универсалната самота на човека, е активно въвлечен в обществено значими начинания. Той, създателят на безсмисления свят в „Погнусата“, неотклонно се бори за изграждането на по-добър свят — против войните и насилието. Неговата, сякаш непрогледната безнадеждност, прераства в обществена ангажираност, а (той) песимистът по философски възгледи се превръща в оптимист по поведение. През целия си живот той „редактира“ действителността със свои думи — думи, в които тя остава заключена, поставена във философския дискурс (по Хабермас), умишлено изплагиатствани (от действителността), за да не остане и капка съмнение в тяхата истинност.
Отсъствие от самотата
Театърът на Живота и този на сцената поставя често човека пред неразрешими дилеми. И той — човекът, често се обръща към изкуството, за да разреши някои фундаментални свои проблеми. И тъй като това „изкуство принадлежи колкото на мен, толкова и на всички“, казва Сартр, то преодолява социалната йерархия, за да допринесе за по-пълната перцепция на знание.
„Театърът, под една митична форма, представя на публиката собствените ѝ грижи, противоречия, нужди и желания. Смятам, че театърът трябва да се обръща директно към своята публика. Трябва да взаимодейства с нея по напълно различен начин от този, по който романът го прави. Трябва да поставя проблеми, а не да ги разрешава“, представя своите виждания за театъра Сартр в „Авангардът 1950 – 1960“, предаване на Радио Франс Интернасионал (RFI) от поредицата „Театърът във Франция през XX век“.
„Бог е отсъствие. Бог е самотата на човека.“
Универсалната човешка самота прогласена от Жан-Пол Сартр всъщност ни води към нравствените пътешествия през мъглата на десетилетията, с философския си песимизъм и яркото противопоставяне на войните и насилието в борбата за създаване на по-добър свят. Противопоставяне, което води до отказа му да приеме Нобеловата награда за литература за 1964, която Нобеловият комитет му присъжда за цялостно творчество. В своите произведения Сартр, към когото католическият философ Габриел Марсел за първи път прилага термина „екзистенциализъм“, представя на съвременниците си духовната проблематика на епохите разкрита чрез сетивността на времето, в което те съществуват.
В интервю за Българското национално радио от 1996 година писателят и художник Иван Янчев говори за онова смущаващо противоречие, което представлява респектиращият гений на Сартр и паралелно съществуващото в него голямо дете. Като негов преподавател по естетика в Сорбоната френският философ поставя на изпитание не само нравствения смисъл на съществуването, но и искреността на своите студенти.
В Златния фонд на Българското национално радио е запазена и драмата на Сарт „Затворниците от Алтона“, режисирана за радиотеатъра от Петко Джамбазов през есента на 1984 година.
„Екзистенциализмът е хуманизъм“ поставя фундаменталното съждение на френския философ „съществуването предхожда същността“ в основата на възприемането на човека като субект – мислеща, чувстваща и действена личност. Личност, която е изправена пред правото и отговорността си да избира. И с всеки свой избор да предопределя същността си – свободен да бъде това, което е избрал.