Той е художник, който в пълна степен отговаря на представата за класик – забележителен портретист, майстор на голото тяло, автор на епични исторически платна. Творческият му диапазон е широк. Работи в различни жанрове – от живописния портрет до голямата композиция, от рисунката до графиката, от илюстрацията до скулптурата. За голяма част от почитателите на неговото наследство портретите са онези творби, с които художникът остава в историята на изкуството.

„С ореола на солидно изграден талант“*

Илия Петров (9 юли 1903 – 18 май 1975) е част от поколението на 30-те години, което дава нови градивни сили на българското изкуство между двете световни войни. Сред най-близките му колеги са Илия Бешков, Атанас Далчев, Кирил Петров, Иван Ненов, Васка Емануилова, Александър Жендов, Дечко Узунов, Васил Стоилов и други големи таланти, които оформят облика на изкуството ни през следващите десетилетия.

Роден е в Разград. Завършва Художествената академия в София през 1926 година в класа по живопис на проф. Никола Маринов. След спечелен конкурс заминава на специализация в Мюнхен, където между 1926 и 1928 година посещава частното училище на Хайнрих Ман и се учи от големите майстори на световната живопис.

През 1928 година младият стипендиант на Министерството на просвещението изпраща от Мюнхен пет свои творби, които да онагледят напредъка в художественото му развитие. Сред тях е и „Гъдулар“, за която критиците са единодушни във възхитата си от новото прозрение при тълкуването на родното изкуство, а колеги като Дечко Узунов я сравняват с ценността на „изровена стара нашенска пара“. Това представяне, както и участието на художника само преди година в Първата обща изложба с „Лодкар“ и „Портрет на Светослав Минков“ му осигуряват вписването в историята на големите художествени открития в новото българско изкуство.

За художника 30-те години са златно време на известност и признание, а името му става синоним на талант, равностранно развит във всички жанрове на кавалетната живопис, на трайни интереси в графиката, малката пластика и стенописта. *Както пише неговият биограф проф. Атанас Божков, първите му успехи „създават около името му „ореола“ на солидно изграден талант“.

През 1940 година Илия Петров спечелва конкурс за преподавателско място по живопис в Художествената академия, където преподава следващите няколко десетилетия. Защитава професура през 1946 година. Последователно става Декан на Изящния факултет на академията (1957 – 1962) и неин ректор (1965 – 1968). От 1972 е академик.

През целия си творчески път художникът се вълнува от образа на човека със сложния му духовен свят и остри социални проблеми. Една внушителна поредица от портрети, сред които „Портрет на Никола Маринов“ (1926), „Руснак“ (1929), „Портрет на Владимир Димитров-Майстора“ (1928), „Портрет на Емилиян Станев“ (1947), „Портрет на Дора Габе“ (1968), както и неговите автопортрети го поставят сред първомайсторите в този жанр. Серия картини показват художника като виртуозен живописец и един от най-големите майстори на голото тяло в България: „Голо тяло – жена с огледало“ (1937), „Голо тяло“ (1941).

Графичните композиции „Бунт на гладните“ (1936), „Без работа“ (1938), „Глава на работник“ (1938) и сериите „Испания“ (1939) и „Септември“ (1940) по своя идейно-емоционален заряд и професионално майсторство стоят в списъка на най-ценните постижения в българското изкуство от 30-те и 40-те години.

Още в ранните си години Илия Петров проявява склонност към историческия жанр. Творби като „Боримечката“ (1927), „Шипка“ (1935), „Аспаруховата конница“ (1936), „Паисий“ (1941), „Климент Охридски сред народа“ (1941) и други имат значение не само като етапни творби за самия художник. В условията на господстващите по онова време тенденции на външноилюстративна трактовка на този жанр Илия Петров изпъква като смел новатор и обновител на жанра.

Опитаме ли се да проследим развитието на историко-революционния жанр в нашата живопис, неминуемо ще се открои и неговата фигура. Картините „Септември 1923 г.“ (1947), „Партизани в акция“ (1947), „Разстрел“ (1954), „Партизанска песен“ (1959), „Войнишки бунт при Добро поле 1918 година“ (1957) са безспорни постижения.

Картината на творчеството на Илия Петров ще бъде непълна, ако не споменем поредицата илюстрации на литературни произведения: „На повратки в село“ от Николай Марангозов, „Ден последен“ от Стоян Загорчинов, „Майстор Манол“ от Асен Разцветников, „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов и други. Голям дял от творчеството на Илия Петров заемат неговите рисунки – портретни скици, рисунки на животни, направени с остра наблюдателност и артистичност. Илия Петров съчетава изключителния драматизъм на съпреживяване на темата с усета за най-тънко нюансиране на живописното пространство, което придава неговият неповторим „характер“ на всяка творба.

Творчеството на Илия Петров – реалистично, мащабно по идеи и пластическа реализация, го представя като един от най-значителните творци в съвременния художествен живот на България. Днес неговото име носят Националното училище за изящни изкуства в София, както и Художествената галерия в родния му Разград.

В спомените на ученици и съвременници

„Той беше изключително работоспособен. Рисуваше с такава лекота, че човек можеше да остане с впечатление, че най-леката работа на този свят е рисуването. И непрекъснато рисуваше. Скицникът винаги беше с него. Където и да пътуваше винаги се завръщаше със скицник, пълен с нови рисунки“, споделя за работата на своя съпруг художничката Анна Петрова, също негова студентка.

Като дългогодишен професор в Художествената академия Илия Петров възпитава няколко поколения творци, сред които Теню Пиндарев, Иван Кирков, Атанас Божков, Любен Зидаров, Никола Мирчев, Бисера Прахова… Иван Кирков разказва за часовете по живопис при Илия Петров и уменията, които е придобил благодарение на своя учител, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:

Теофан Сокеров си спомня, че като техен преподавател Илия Петров “по някакви неведоми пътища … просто ни караше да работим повече и да мислим повече”, запис 1989 година, Златен фонд на БНР:

„Той не си играеше на покровителство, а поставяше въпроса за доверието и искреното сътрудничество в името на взаимното човешко и професионално обогатяване. Ние го виждахме да работи между нас в учебните ателиета не като олимпиец, който снизходително разкрива скромния ни ръст, а като артист, който вярва в честността и в упорития труд. Или може би като средновековен зограф, който търси отговорите на вълнуващите го въпроси в очите на своите надеждни ученици“, казва за него изкуствоведът Атанас Божков.

А скулпторът Димитър Остоич споделя: „Често в съзнанието ми изплуват ония трепетни минути като студенти, когато в ателието влизаше нашият професор, когато в общите художествени изложби се вълнувахме пред неговите картини, когато на събранията този горд и безкомпромисен човек се опълчваше срещу невежеството и опростителството. Неговата външна осанка, неговото поведение понякога създаваше впечатление за строг и студен човек. Но зад тази „строгост и студенина“ се криеше вродена артистичност, едно човешко добродушие, което рушеше границите, премахваше дистанцията, правеше го желан участник в нашите сиромашки студентски сбирки. И неусетно и естествено големият майстор, всяващият респект и уважение професор се превръщаше в „бай Илия“, за да обедини в едно и респекта, и уважението, и любовта на всеки, когото съдбата бе ощастливила да се нарече негов познат.“

„Илия Петров беше изключителна, незабравима личност, скъпоценен талант от онези, които у нас се броят на пръсти. Как всичко беше прекрасно у него! Премерено до грам. И блестящата му четка… И скромното му мълчание, и пестеливите му думи – мъдри и справедливи, нежни и доброжелателни или понякога като на самия Свети Илия – гръмотевични! Той не можеше иначе, защото беше на света, за да отстоява истината. Истината в живота и в изкуството.“ (Александър Поплилов)

Критикът и художник Максимилиян Киров обобщава:  „Навсякъде Илия Петров иска и успява да бъде адекватен изразител на своя личен, дълбоко изстрадан възглед за изкуството – право и достояние само на истински големите художници.“