Ерудиран познавач на историята на изкуството, с постижения в живописта, скулптурата, керамиката, графиката, монументалист и лектор, той респектира с многопосочността на своите търсения и завидно творческо дълголетие. Роден в началото на миналия век и достигнал почти до края му Иван Ненов (17 май 1902 – 4 септември 1997) е свидетел на няколко културно-исторически епохи, а неговото присъствие в изкуството допринася за европеизиране на българската художествена култура.
Първото докосване до изобразителното изкуство са илюстрациите в медицинските и художествени книги на баща му д-р Васил Иванов Ненов, дипломиран във Франция лекар, в чийто приятелски кръг са Пейо Яворов, Асен Златаров, Димитър Полянов.
Като ученик в гимназията моделира от глина скулптура на глава, чийто модел е едно момиченце. Историята, която може би се оказва решаваща за определяне на професионалния му път, разказва самият художник: „За да отлея произведението си, трябваше да го занеса в работилницата за гипсови орнаменти, която се намираше близо до дома на скулптора Иван Лазаров. Пренасянето ме затрудни и колкото повече приближавах, толкова по-често спирах на пейките пред къщите. По време на една от почивките до мен застана Лазаров и попита какво нося. Смутих се, защото той беше творец, от когото се възхищавах, но все пак събрах кураж и отгънах парцалите , в които беше увита главата. Саркастичната усмивка на Лазаров изчезна и след като огледа моето произведение, посъветва ме да се запиша за извънреден студент в Рисувалното училище. Така станах първо извънреден, а после и редовен студент в новосъздадената академия. Мои учители бяха Жеко Спиридонов, Димитър Гюдженов, Никола Ганушев, а по-късно и Никола Маринов.“
Завършва Художествената академия през 1925 година и поема творческия си път смело, разграничавайки се от догмите на академичната живопис. Заема достойно място сред талантливите представители на поколението на художниците от 30-те години Илия Бешков, Бенчо Обрешков, Константин Щъркелов, Дечко Узунов, Сирак Скитник, Владимир Димитров – Майстора.
Неговите търсения са главно в областта на портрета и фигурата. Прекланя се пред Жената и ѝ отрежда главно място в творчеството си. Според изкуствоведи така намира отражение образът на отсъстващата от живота му майка, която Ненов губи съвсем малък.
За художника голото тяло не означава пресъздаване на анатомията. Неслучайно в по-късните си години е познат като „поет на голото женско тяло“. Жената в неговите творби е извисена като сън и мечта, озарена от светлина и излъчваща душевен мир. Често цитира думите на Пол Валери, че няма нищо по-дълбоко от кожата. В портретите търси, както сам се изразява, „попритихналия колорит, защото психологическата живопис не понася ярките багри.“
Ранната слава – национална и международна – утвърждава Иван Ненов още в началото на 30-те години на миналия век като блестящ живописец (по-късно и график, дизайнер, монументалист) със собствен стил и специфика, който се включва равностойно в европейския художествен процес. В дългия си жизнен и творчески път той преживява периоди на непризнаване и ново признание, но запазва ненакърнени възгледите си, задълбочавайки философските основи на своето изкуство, усъвършенствайки пластическия си език. Уроците на Сезан за синтеза на формите и пространството остават определящи за неговия светоглед, но принципите на конструктивизма и новата предметност в Германия, експериментите на италианските футуристи неминуемо се включват в понятието „ново“, което Иван Ненов убедено отстоява и като един от основателите на Дружеството на новите художници в България (1931).
През 30-те години, когато в европейското изкуство множество школи и течения са в период на „буйна ферментация“ (по неговите думи), Ненов живее и работи в Италия, Франция, Германия. След завръщането си в България става професор в Художествената академия, където основава катедрата по мозайка. Обявен за формалист през 50-те години, той, заедно с Кирил Цонев и Борис Иванов е прогонен от Академията с постановление на ЦК на БКП. Престава да рисува живопис и да излага творби в общи изложби, а картините му дори са свалени от експозицията на Националната галерия. С години това клеймо на идеологически враг го изолира от художествения живот, но по-късно той великодушно определя всичко това като „глупостите на една власт, която си въобразяваше, че с насилие и страх може да подчини всеки.“
В периода на немилост се насочва към керамиката. Експериментира в графиката, скулптурата, дизайна. Пише много теоретични статии и участва в дискусии по проблемите на приложното изкуство и неговото развитие у нас. Иван Ненов е от първите художници в България, които защитават модерните и антиутилитарните тенденции в керамиката.
Галеристът Александър Апостолов за творческата дързост и последователност на Иван Ненов, запис 1998 година.
Иван Ненов прави няколко опита за самостоятелна изложба. Първият от тях, през 1943 година, когато е подготвил близо 100 творби от края на 20-те до началото на 40-те години. При бомбардировките на София ателието му е опожарено и всички картини са унищожени. По-късно, през 1963-та, отново се подготвя за изложба, но тя е осуетена по идеологически причини от управляващите. Едва през 1975 година, на 73-годишна възраст, авторът открива първата си самостоятелна изложба в София. През 1994 година е избран за академик в БАН.
„Живописта е една илюзия“, казва Иван Ненов в последното съхранено в Златния фонд на БНР интервю от 1997 година, обявявайки се против стереотипите в изкуството.
За Иван Ненов светлината е основното в картината, тя осмисля и колорита, и композицията. Създава силен и властен личен стил, който не може да бъде сбъркан със стила на друг. Платната му са част от експозициите на български и световни музеи и галерии, както и частни колекции. Някои от избраните му творби са „Утро“, „Тоалет“, „Лято“, „Балкон с виадукт“, „Мома“, „Голота“, „Пред прозореца“, „Край морето“… За него пасва сентенцията на Бюфон „Стилът, това е самият човек.“ На неновския стил са присъщи максимално обобщените и изчистени форми, стабилна конструктивна композиция, тънко чувство за колоритна хармония, родена от темата и владеещите го в момента на създаването на творбата вълнения. Възхищаваме се на простотата и силата на овладяната чувствителност, на познанията, вкуса и културата на Иван Ненов. Един художник на светлината, преминал през конюнктурни бури и изпитания с високата си мисия на създател, ни връща чистотата и вярата в смисъла и живота на творческите истини.
„Не мога да се оплача, че не съм имал изпитания – казва Иван Ненов. – Те са необходими за твореца – поддържат будни рефлексите му, опазват го от духовно залиняване, подклаждат желанието му да се докаже. В пътя си никога не съм се ръководил от определен девиз. Струва ми се, че многообразието на живота опровергава всяка „единствена“ максима. По-важното е да запазиш живо вълнението си и надеждата, че ще откриеш нови и нови отговори на въпросите, които те интересуват.“