„За живота на Камен Зидаров не може да се разказва. Той изключва повествувателността. В него има нещо епико-драматично, което сякаш винаги е настояще и никога минало. За да бъде минало, то трябва да бъде отделено в съзерцание. Но неговият живот е творчество, а това значи настоящи изживявания. В този смисъл той няма възраст. За него няма вчера, а само сега и това сега е едно непрекъснато горене“, пише театралният теоретик и критик проф. Любомир Тенев в предговора към Избрани произведения, Камен Зидаров, 1978 година.
Камен Зидаров (16 септември 1902 – 10 декември 1987) е роден село Драганово, област Велико Търново. Семейството е бедно, но момчето попива сладостта на думите от майчините песни, с които расте. Едва завършил трети клас, поради липса на средства го спират от училище, за да чиракува при шивач. След завръщането на бащата от фронта, успяват да платят таксата и го изпращат в гимназия в старопрестолния град. Едно щастливо обстоятелство – неговият съселянин, по-голям на години е вече изявен млад поет – Асен Разцветников. Жадната за знания младежка душа попива всичко. Класовете на гимназията кипят от идейни и литературни спорове. Не липсват и ученически издания, които дават път на младите. Дружбата с Разцветников оформя мирогледа му. Появяват се първите стихове, както и увлечението по театъра, благодарение на самодейната театрална трупа на Константин Кисимов. След завършване на гимназия, в търсене на препитание, през 1922 – 1923 година младият Тодор Манев (истинското име на писателя) заминава за Перник и става актьор в работническата театрална трупа при мините. Скоро обаче заболява от туберкулоза – този страшен социален бич за онова време, което го принуждава да преустанови актьорските си занимания и да се върне в родното Драганово.
Когато през 1934 година се мести в София, вече има редица публикации в печата – предимно поетични. Сътрудничи на вестниците „Бъдеще“, „Младеж“, „Ведрина“ на Антон Страшимиров. Неговият кръстник в литературата е Георги Бакалов. В списание „Нов път“ през 1924 година се появява като Мартин Зидаров, който по-късно става Камен Зидаров. Първата стихосбирка „Тишина“ излиза средата на 30-те години. Следват „Антена“ и „Септемврийски песни“. Но голямата му страст остава театърът, а истинското си поле на изява открива в драматургията.
През 1945 година е назначен за директор на Военния театър в София, а през 1947-а поема поста директор на Народния театър. На тази позиция в продължение на 7 години работи за издигане равнището на режисьорската работа, за развитие на актьорските кадри, а като драматург и за тематичното обогатяване на постановките.
През 1949 година е премиерата на първата му пиеса „Царска милост“, която е посрещната с ентусиазъм от публиката. На широк епичен план Зидаров разкрива борбите на народа срещу монархията в годините на Първата световна война. „За честта на пагона“ се явява своеобразно продължение на „Царска милост“. В нея драматургът рисува обратния път на героите от Дойран и Добро поле. Пиесата е наситена с патоса на обществените борби у нас след подписването на Ньойския договор. С динамична структура се отличава и следващата пиеса – „Блокада“. Патосът на антифашистката борба в нея е предаден чрез напрегната интрига – неизвестност, коварство, убийство, забулено в тайна, неочаквани обрати на действието.
В своите пиеси Камен Зидаров намира интригуващ сюжет, с който акцентира върху проблемите на представяната епоха, но чрез съдбата на отделния герой. Необичайните и неочаквани обрати в хода на действието се оказват дълбоко исторически, обосновани и логични. Дошъл в драматургията от поезията, той остава поет в драмата. Дори когато пише в проза, езикът му е цветист, свеж, метафоричен и образен, изпъстрен с лирични отклонения. Тази силна поетична струя в пиесите неусетно и естествено го води до драмата в стихове. Така след сериозни проучвания и продължителна работа се появяват най-популярните му драми от историческата трилогия „Иван Шишман“ (1960), „Калоян“ (1968) и „Боян магьосникът“ (1971).
За работата по своята най-известна историческата драма в стихове „Иван Шишман“, запис 1976 година:
Монолог на Иван Шишман от едноименната драма в изпълнение на Иван Тонев в предаването „Мен ме измъчва красотата“, запис 1976 година:
„Калоян“ – постановка на Мирослав Миндов в Народния театър, откъс с Ирина Тасева в ролята на Теодора, запис 1970 година:
Монолог на Боян Магесника от едноименната драма в изпълнение на Петър Чернев, запис 1976 година:
Макар поставени в контекста на мащабна епична творба, историческите герои на Камен Зидаров са ярко индивидуализирани, изпълнени с дълбоки и сложни преживявания. Иван Шишман е мечтателна и поетична натура, която се терзае от съдбата си, предчувства и страда за гибелта на родината, но и вярва в бъдещето. Калоян е представен като умел и противоречив политик и дипломат, а не като безупречния титаничен владетел. Цар Петър e прозорлив, с точна оценка за реалните опасности, но разкъсван от душевни противоречия и колебания. Равен на този образ по плътност на психологическото развитие е княз Боян – книжовник и учен, приятел на богомилите, който се опълчва на своя вуйчо – предводителят на провизантийски настроените боляри и пръв съветник на царя Георги Сурсувул.
Безспорно съчетаването на идейно-философски, класови и психологически конфликти издават онова неспокойствие и търсения, с които в продължение на четири десетилетия Камен Зидаров участва пълноценно в цялостното развитие на българската драма, във всички нейни тематични и жанрови дялове.
В последните си години писателят създава няколко мемоарни книги, сред които „Звезди от голямата плеяда“ и „Пламъци от изпепеляваща любов“. В тях той събира дългогодишните си наблюдения върху развитието на родния театър, срещите му с големи творчески личности – актьори, режисьори, драматурзи, размисли върху театъра и цялостния духовен живот на нацията. С увлечение се чете и неговата книга за Асен Разцветников, която се възприема като романа и драмата на един човешки живот – толкова живо е изображението и толкова съществено вникването в творчеството и живота на този поет.
В навечерието на своята 70-годишнина, писателят говори за пиесата си „Среща в Рим“ и мемоарната книга „В търсене на голямото изкуство“, запис 1972 година:
Зидаров е автор и на театрални рецензии, статии, публицистика, поетични преводи от руски, немски, френски и английски, на драматическа адаптация на „В навечерието“ от Тургенев. По негов сценарий е екранизирана драмата му „Царска милост“ (1962) под режисурата Стефан Сърчаджиев.
Творчеството на Камен Зидаров показва неговата човешка и творческа впечатлителност. Определян навремето като „класик на социалистическата драматургия“ за него сякаш няма значими събития, личности, процеси, които да отминат, без да привлекат трайно вниманието му. И над всичко прозира неговата предана театрална любов, това увлечение за цял живот, свързано с дълбоко разбиране за ролята на театъра и неговата мисия в живота на народа.