„Изпращам Ви историята на Макс и Мориц, която от естетически съображения, но и за собствено удоволствие съм илюстрирал в цветове, като Ви моля да се отнесете дружелюбно към идеята ми и да се поразсмивате от време на време.“
С тези думи 33-годишният Вилхелм Буш предоставя ръкописа за патилата на двамата пакостници на мюнхенския издател Каспър Браун. Днес, повече от век и половина след раждането на „прадядото на комиксите“, както наричат историята в картинки с кратки рими, тя се чете и препрочита на над 200 езика, а героите са многократно драматизирани в радио и телевизионни постановки.
Ах, веднъж ли, дваж ли вече
в книги, вестници и речи
става дума за хлапета
като тези тука двете,
Макс и Мориц назовани
но със прякор „хулигани“!
За първи път книжката се появява в 4-хиляден тираж през 1865 година. Срещу 1000 гулдена Буш продава правата за нея на издателя, който след големия успех на книгата става много богат.
Приключенията на пакостниците са описани в седем глави, а жертви на техните лудории стават различни персонажи, сред които шивачът Бьок, който през една изрязана с трион от момчетата дупка пада във водата и бива изгладен с ютия от жена си; Лемпел, „този почтен учител, почитател на тютюна“, в чиято лула момчетата натъпкват барут; чичо Фриц, под чийто юрган слагат кесията с насекоми; вдовицата Болте, която „копнее за стоплено кисело зеле“; пекарят, в чийто сандък с брашно падат и жестокият селянин Меке, който смила палавниците в мелница.
Биографът Ева Вайсвайлер смята, че с „Макс и Мориц“ Буш критикува социалните условия през 19 век. Обвинява селската буржоазия и самодоволните, тесногръди хора, които винаги правят това, което обществото смята за правилно. Но от друга страна Буш не вярва, че всички деца са малки ангелчета, както са изобразявани в детските книжки. Съдбата на калпазаните всъщност подчертава слабостта на автора към черния хумор и иронизирането на брутални, дори трагични случки, в разрез с общоприетата (често привидна) добродетелност.
Откъс от радиодраматизцията „Макс и Мориц“, режисьор Атанас Илков, музика Симеон Пиронков. С участието на Славка Рачева, Сергей Висонов, Бинка Митева, Петър Евангелатов, Кирил Байчев и Евгени Фабиани, запис 1960 година.
Хайнрих Кристиан Вилхелм Буш (15 април 1832 – 9 януари 1908) е роден в градчето Видензал, Долна Саксония. Той е първото от седемте деца в семейството на дребния търговец Йохан Буш. Още преди да навърши 10 е изпратен да живее при своя чичо, пастор в Ербенгьотцен, близо до Гьотинген. Приятелството със сина на местния мелничар Ерих Бахман, което запазва до края на дните си, по-късно го вдъхновява за историята на Макс и Мориц. 15-годишен, Вилхелм постъпва в Политехническото училище в Хановер, за да стане машиностроител по волята на баща си.
Мечтата му обаче е да бъде художник и през 1851 година се записва в Художествена академия в Дюселдорф. След година се прехвърля в Кралската академия в Антверпен, запознава се с творбите на холандските майстори. Рембранд, Адриен Брувер, Давид Ленире и Франс Халс стават идеалите, от които Буш се възхищава. Тяхното изкуство оказва влияние върху творчеството му като живописец, макар и по-късно да пише в своята автобиография: „… и с удоволствие им прощавам, че те тъй понижиха самочувствието ми, та едва ли дръзнах повече да се надявам един ден да изкарвам хляба си с рисуване.“
Заради тежко боледуване от тиф младият Вилхелм прекъсва следването си и се връща в бащиния дом, за да се възстанови. Продължава образованието си в Академията за изящни изкуства в Мюнхен през 1854 година и се присъединява към творческия съюз „Млад Мюнхен“. Рисува за различни издания, създава контакти, но има славата на саможивец и особняк. От 1859-а в продължение на 3 години е карикатурист в хумористичния вестник „Флиегенде блетер“ („Летящи страници“). Освен стотици рисунки и карикатури на неговите страници Буш публикува и първите си стихове. В годините след това създава десетки добили популярност картинни истории като „Плиш и Плум“, „Пакостливото чавче“, „Съботна баня“, „Маймуната Фипс“, „Виртуозът“, „Набожната Елена“, „Тобиас Кноп“… Двойният талант на Буш – да пише и рисува, по-скоро подхранва несигурността му.
„Стиховете – признава той – пишех, защото повечето хора не могат да четат добре картини. И защото картините не могат да се цитират.“
За него хумор, поезия и философия са едно и също нещо. Критичен наблюдател на своето време, Вилхелм Буш дава най-вярната картина на Германия от седемдесетте и осемдесетте години на 19 век. Немският литературовед Голо Ман пише: „Който иска да узнае нещо за душата на германската буржоазия през епохата на Бисмарк, може да получи по-добра представа от албумите на Буш, отколкото от множество научни трактати.“
Никой друг писател от времето преди литературната модерност не показва така драстично и без илюзии вълчата природа на човека. Това се вижда не само в комиксовите му герои, но и в по-малко известните му философски стихотворения и най-вече издаденият през 1874 сборник „Критика на сърцето“. Човекът за Вилхелм Буш е асоциално и жестоко същество, което не подлежи на развитие към по-добро, при него се развива само подлостта. И затова във всичките му истории между децата, животните и възрастните има само едно общо – непоправимото желание за вероломство. Изследователите търсят корените на този песимизъм в живота и характера на Вилхелм Буш, който на 15 години прочел „Критика на чистия разум“ от Кант, а като младеж задълбочено изучавал Артур Шопенхауер. Единак, меланхолик, антиклерикално настроен и критичен към времето, симпатизант на Бисмарк, антисемит. Според Ева Вайсвайлер в личния си живот създателят на комични истории е бил доста мрачен човек.
В автобиографичното си съчинение „От мен за мен“ (1894) признава: „Малките досади и глупотевини на другите може да действат освежаващо. Ако понякога се смеете и на себе си, това е допълнително удоволствие.“ С това сякаш посочва тайната на своя успех като създател на истории в стихчета и картинки.
Автор на книги с поезия и проза, Вилхелм Буш оставя и над 1000 маслени миниатюри, безброй рисунки и скици. Самият той обаче няма самочувствие да показва платната си и рисува само за лично удоволствие. Събира и записва песенен и приказен фолклор от своя роден край Долна Саксония. Но тези аспекти от творчеството му остават в сянката на неговите истории в картинки. Ироничното в случая е, че в по-късните си години Буш не иска да има нищо общо с рисунките си, които смята за второкачествено художествено творчество, „хартиен театър“. Срещу 50 000 златни марки той се отказва от всички права върху тях и прекарва последните 13 години от живота си в уединение в малкото селце Мехтхаузен скрит зад дълга брада и шапка, спусната на лицето му.
Противоречив и като личност, и като творец Вилхелм Буш е вдъхновение за много аниматори и ценен като майстор на иронията. Показателен в това отношение е и фактът, че през 1999 година аукционна къща в Кьолн продава на търг копие на първото издание на „Макс и Мориц“ за рекордните за немска детска книга 250 000 марки.