Литературната критика го определя като най-изтънчения ни поет. Автор, който с достойнство и самоирония приема ударите на съдбата и създава блестящите си стихотворения, без да обръща внимание на житейските несгоди, пребивавайки единствено в страната на духа. Творец, пресъздал основния образ на лирическия герой на българския символизъм: самотник, изпълнен с кротка скръб.

„Помниш ли, помниш ли тихия двор…”, автор Димчо Дебелянов, изпълнение Сава Хашъмов, запис 1971 година, Златен фонд на БНР:

Димчо (Динчо) Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица. Той е последното, шесто дете на Вельо Дебелянов и Цана Стайчина.
За детството и юношеството на младежа разказва Дойчо Иванов, уредник на къщата музей на Димчо Дебелянов в Копривщица, запис 2008 година, Златен фонд на БНР:

Дебелянов още като дете носи в себе си зародиша на онова, което после узрява като талант – стаената нравствена сила на характера, интересът към етичните проблеми, копнежът към духовна хармония, вътрешното безпокойство и предразположеност към съзерцание на света в неговия трагизъм. „У него мечта и действителност са обособени сякаш в два отделни свята: мечтата – светла, чиста и като че ли получила плът някъде извън този материален свят, а реалната действителност – груба, потискаща, антагонистична на бляновете”, пише Георги Марков, един от най-задълбочените му изследователи.

Първите поетични творби на Дебелянов са поместени през 1906 година на страниците на списание „Съвременност“ – „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и други. Те са подписани с името Димчо Дебелянов. В последствие той сътрудничи на списанията „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и други, а в хумористичните издания печата сатирични творби с псевдонимите Аз, Амер, Тафт… През 1907 година се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, а от следващата започва да учи литература в Историко-филологическия, но следва само две години. За Димчо е повече от ясно, че никаква диплома, дори и от университет, не може да те научи да разбираш от изкуство и да пишеш истински стихове, ако самата природа не те е надарила с умението да правиш това. Потвърждение за дарбата и интелекта му е перфектното владеене на руски и френски език и преводите, които прави на Уилям Шекспир, Шарл Бодлер, Пол Верлен, Анатол Франс, Пиер Луис.
Димчо Дебелянов участва в издаването на  „Българска антология“, в която са събрани най-ценните произведения на нашата поезия. Той е един от основателите на литературния кръг „Звено“ (1914), където се поставя „едно знаменито съратничество в българската литература“ между творци като Димитър Подвързачов, Николай Лилиев, Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Йордан Йовков, Елисавета Багряна, Гео Милев и други.
Дебелянов е работил и като надничар в Софийската метеорологична станция, и като стенограф в Народното събрание. А след сбирките с „бохемата“ в любимата им кръчма „Средна гора“, често си ляга и гладен. За тежките времена, глада и мизерията, поетът признава само пред Христо Цанков-Дерижан, с когото са били колеги репортери в София.
„Колко тежко е да си човек! Колко пъти съжалявам, че ми е дадено съзнание! На всяка стъпка съм осъден да срещам мъките и ядовете, които не произтичат от това, че не съм богат материално, колкото от това, че хората не са богати духовно”, доверява Дебелянов.

В края на 1912-а той влиза в казармата и служи в 22-ри пехотен тракийски полк, базиран в Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29 януари 1916 година, въпреки че не подлежи на мобилизация, заминава доброволец на Македонския фронт, след като няколко месеца по-рано България е влязла в Първата световна война.
„Аз отивам и зная, че няма да се върна, ще блесна като искра и ще угасна!”, казва на тръгване за фронта поетът. Няколко месеца по-късно на 2 октомри Димчо Дебелянов загива в сражение близо до Демир Хисар като командир на рота, едва 29-годишен. Погребан е в двора на българската църква в Демир Хисар на следващия ден.
През 1931 година по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ тленните му останки са пренесени в родната Копривщица.

През краткия си живот Димчо Дебелянов не публикува нито една книга. Едва четири години след неговия трагичен край Димитър Подвързачов, Николай Лилиев и Константин Константинов поднасят на читателите една скромна книжка „Стихотворения“ (1920).

Разнолик и променлив, скръбен и нещастен, надарен с вдъхновение и талант, замечтаният син на Копривщица крачи по улиците със сияен поглед и рецитира стихове – свои и чужди. Той сам се нарича „на Бога най-светлия син“. Този, чиито стихове: „Скрити вопли”, се превръщат в емблема на родния дом и носталгията по него, „Помниш ли, помниш ли тихия двор” парва всяко сърце далеч от родното огнище, въздига безсмъртието на любовта чрез обречеността и раздялата в „Аз искам да те помня все така” и с болезнена интимност споделя жестоката реалност, помрачила живота му – „Пловдив”. Дебелянов – тихият мечтател, сам изтъкан от безкрайна любов в „Легенда за разблудната царкиня” намира единствената утеха в смъртта. Поетът, който създава: „Черна песен”, но и „Светла вяра”, „Сиротна песен”, но и „Златна пепел”, „Един убит”, но и „Тиха победа”.

Вътрешно противоречив като натура, в творческото си дело Димчо Дебелянов е единен в тази си меланхолична привързаност към вече отминалото, в отношението си към мечтаното като нещо непостигнато или като невъзможност да се върне дори за миг. Това единство се дължи на съзнанието, че щастието и красотата са едно вечно състояние, неограничено от рамките на всекидневното.

В съзвездието на големите български поети Дебелянов е като рано отронена кървава сълза. В нея са събрани непреодолимата покруса от последствията на доблестта, вътрешното саморазпадане и предчувствие за гибел. Авторът въздейства едновременно и на разума, и на чувствата. Това единство на мисълта и емоцията ражда голямата поезия.

Самопознанието е една от главните черти в творчеството на Дебелянов. Но не лъжливото и претенциозното, а реалното и човешкото. Ключ към олтара на деликатния и драматичен душевен свят на нежния лирик са следните строфи:

Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
„Черна песен“

Или:
И днес аз бродя в тоя скръбен град –
едничък дом на мойта скръб бездомна –
аз бродя за утехата нерад –
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.
„Пловдив“

В стиховете Димчо Дебелянов винаги разказва за себе си и за своята съдба – за черните мисли, които го съпътстват, за някакъв свой грях, за огнеструйните си пориви за живота, за любимата и за бащиния си дом, за гордостта си и за проклятието, тегнещо върху него. Когато пише, никога няма предвид другите. „Не праща като Ботев клетви и светкавици върху тях – за да ги порази или тури в ръцете им меч. Не се счита за толкоз голям – за да бъде бард на своя народ като Вазов. Съвсем чуждо му е културното апостолство на Пенчо Славейкова. И немислимо е да бъде дързостен като Траянова – да взема позата на пророк на племето си и да го изправя пред личния си ад“, пише критикът и основател на списание „Златорог“(1920) Владимир Василев.
Въобще при Дебелянов никъде не е манифестирано чувството за поетическо призвание и поетическа мисия. Обръщения към народа, към съвременниците му – напълно липсват. Във всяка своя песен той дава сметка за себе си и пред самия себе си. Изповедният характер на поезията му е една от психологическите ѝ черти.
Димчо Дебелянов е един от най-обичаните ни поети именно поради достъпната интимност на споделеното. Той шепне доверително, а достига до всички без да изисква някаква подготовка или приспособимост. Всяка струна от поезията му откликва и в нашата душа, трептейки при всяко негово докосване. Песните му се възприемат непосредствено и именно в това усещане за близост е тяхната истина.

Дебелянов не е само даровит лирик. Той е и обществено значим творец, „защото цялата негова поезия е огромна болка в организма на епохата. А болката е най-чувствителната форма на протест. Тя не срутва светкавично фасадите на обществото, но постепенно подкопава надменните му основи“, твърди поетът Петко Братинов.
Именно участието му във войната открива най-пълно неговите разбирания за общество и личност. Защото Дебелянов винаги е гледал на войната като на нещо античовешко, изява на най-долните навици на една общност. Стихотворения като: „Прииждат, връщат се”, „Нощ към Солун”, „Старият бивак”, „Тиха победа”, „Един убит” и „Сиротна песен” са не само реалистично отражение на обстоятелствата, в които се е намирал подпоручик Дебелянов, но и портрет на човек, дълбоко привързан към живота, сърдечен в отношенията си, стремящ се да открива човешкото, етичното сред жестоките кръвопролития на сраженията. „Мъртвият не ни е враг!” – такава лаконичност на изстрадана хуманност дори европейската поезия дотогава не познава.
Няма по-страшен стих за трагичната самота на личността и усещането за безполезност от този на Димчовата „Сиротна песен“. Каква чувствителност и духовност се изисква, предчувствайки близкото венчаване със смъртта, така да излееш воплите на своя живот.
„Сиротна песен” в изпълнение на актьора Петър Петров, запис 1977 година, Златен фонд на БНР:

Колко е прав Виктор Юго, когато в една от своите изповеди пише следното: „Съдбата взема от човека стократно повече от това, което му е дала”. Така и съдбата на този хуманист и нежен лирик се оказва жестока – мигове преди да го докосне смъртта, съзнанието успява да засече, с присъщата за честния човек категоричност, чувството за непотребност заради абсолютната невъзможност да се достигнат бленуваните „красота” и „доброта”.

И днес в Копривщица, в двора на старата черква стои Димчовата майка, изваяна от длетото на скулптора Иван Лазаров. Подпряла глава на ръката си „и в кротък унес чака тя да дойде нейното дете”.