„Когато се вглеждам в своя живот възможно най-съсредоточено, виждам, че той е низ от любовни раздели със спектакли. Режисурата е професия на напущания любовник. Още преди да започне, режисьорът знае, че всичко ще е до едно време – 30, 40, хайде, да речем, 50 репетиции. Толкова му е дадено за тая любов…
И тъкмо когато ти идва да викнеш като Фауст: „Миг, спри се, ти си прекрасен!” – край! Репетициите са свършили, няма вече визавѝ (vis-a-vis – лице в лице), отсега нататък ще срещаш своята любов в трамвая или на гости, ще я причакваш на улицата… Тя обикновено няма да те забелязва, ще се старае да се харесва на другите, ти ще ревнуваш, ще я наричаш невернице (най-често наум). И постоянно ще забравяш, че именно това си желал толкова страстно през целия любовен период – да възпиташ любовница, способна да спечели любовта на колкото може повече обожатели”, пише режисьорът в увода към мемоарната си книга „Игрите…“

Леон Даниел (17 февруари 1927 – 1 декември 2008) се ражда в Русе. Пътят му към театъра започва в благословените за това, по собствените му думи, години –  1944 – 1946. С трупа от близо двеста души той играе по русенските площади, пазарища, върху платформи на камиони. Доскоро е носил еврейска звезда, живял е в гетото и членува в ремсовата група. Така до следващия значим етап от своя живот – 1952-ра, когато завършва театрална режисура в Ленинградския театрален институт.
Творецът говори за трепетите към сценичната игра, запис 1993 година, Златен фонд на БНР:

Дългогодишната му режисьорска работа, епоха в историята на българския театър, започва в родния град с пиесата „Еснафи” от Максим Горки. В периода 1957 – 1960 година Даниел работи в Бургаския драматичен театър и е един от „знаменитата четворка” с Юлия Огнянова, Вили Цанков и Методи Андонов, която реформира средствата и драматургията в театъра и създава легендарни спектакли. За първи път се поставят забранени автори като Бертолт Брехт, Фридрих Дюренмат, Славомир Мрожек, Жан-Пол Сартр, но истинската революция идва с въвеждането на нов сценичен език. Заражда се непознат дотогава театър – условен, интелектуален, лаконичен. Това обърква идеологическата цензура по това време и „четворката” е разбита, като членовете ѝ са обявени за „формалисти, проводници на чужди влияния и модернисти”.
Възхитително е темпото, удивителен е размахът, с които тези творци приобщават театъра ни абсолютно равностойно към европейските критерии. Те успяват да сменят културната нагласа. Да превърнат българския театър от битов – с щампи и клишета, във високо диалогично изкуство, което уважава себе си и зрителя.

Разказ на актьора Асен Кисимов за първите си театрални стъпки в Бургаския театър, съпроводени от Леон Даниел, запис 1979 година, Златен фонд на БНР:

Леон Даниел последователно работи в Театър „Българска армия” (1961 – 1964), Театър на поезията и естрадата (1965 – 1968), във Врачанския театър, в Музикалния театър и в Театър „София”. След 1982 година остава трайно в трупата на Военния театър. Като гост поставя и на сцените в Пловдив, Габрово, Пазарджик, Видин, Стара Загора, Велико Търново, Перник, Смолян и във всички софийски театри.

Негови забележителни спектакли са „Три сестри” и „Вишнева градина” от Антон Чехов, „Езоп” от Гилерме Фигейреду, „Чудак” от Назъм Хикмет, „Посещението на старата дама” от Дюренмат. Едно от големите събития в историята на българския театър е премиерата му на „Хамлет” от Уилям Шекспир през 1965 година в Театър „Народна сцена” (днес Театър „Българска армия”). Постановката има шумен успех, но само след няколко представления е свалена отново по идеологически причини, а режисьорът е принуден да напусне. За този „Хамлет” Любен Гройс възкликва, че всяко следващо поколение ще се оглежда и сравнява с него, защото за първи път на българска сцена Шекспир звучи като съвременник. Спектакълът оставя трайна следа и оказва огромно влияние върху развитието на българското театрално изкуство и българската режисура до политическата промяна през 1989 година.
Независимо от уволненията и отказа да преподава във ВИТИЗ (дн. НАТФИЗ) Леон Даниел прави втора театрална революция през 1988-ма – поставя за пръв път у нас забранения Самюъл Бекет с „В очакване на Годо”. „Тогава, вече 61-годишен, той отново стъпва в авангарда на българския театър, а представлението се превръща в своеобразен бунт към стереотипите и шестващата естрадна и бутафорна естетика по това време”, пише театралният критик Гергана Пирозова.
Паметни са режисьорските постижения на Леон Даниел и в постановките „Както ви се харесва”, „Напразни усилия на любовта” и „Дванайсета нощ” от Шекспир, „Господин Пунтила и неговият слуга Мати” и „Страх и мизерия в Третия райх” от Брехт, „Поетът и планината” от Иван Теофилов (забранена от цензурата), „Малки трагедии” от Александър Пушкин, „Когато розите танцуват” и „Честна мускетарска” от Валери Петров… За режисьор, работещ повече от половин век, заглавията на над 120 пиеси са трудно изброими. Присъстват и комедии, и драми, и трагедии, и мелодрами по произведения на Максим Горки, Джордж Бърнард Шоу, Константин Илиев, Иван Радоев, Йожен Йонеско, Артър Милър, Ясмина Реза и много други.
Ако в началото на пътя Даниел намира смисъла в естетиката на онзи театър, който се посвещава на промяната на света, в творческата си зрялост схващанията му са съсредоточени вече към човешката личност, към нейните загадки, болки и трагедия, тоест към театъра на познанието. Режисьорският му свят не е слънчев, той търси да види човека в най-лоша светлина, за да го открие с най-доброто.
„Бъдещето на съвременния театър зависи от стоицизма му“, твърди режисьорът в запис от 1990 година, Златен фонд на БНР:

И макар че никога не излиза на сцената за поклон, не обича да го снимат и избягва интервюта, хората в залата винаги усещат силното му присъствие.
Леон Даниел е паролата към театъра на действието и на интелекта, който прави зрителя съпричастен и го зарежда с порив да промени света и надскочи ограниченията. Писателят Христо Буковски казва: „Той беше жрецът на Мелпомена, който композираше единно театралните изразни средства така, че всичко да тръгва винаги от актьора и да го застига тогава, когато вече сме се слели и припознали в него. В играта, с която ни забавляваше, той ни разкриваше човека и неговото време така, че да се съизмерваме с героя му и да се видим колко струваме в нашето време по отношението си към позицията му.”
Редом с това всеки спектакъл е школа за актьорите, на които се е доверил, и е удоволствие да се слушат техните разкази как ги печели, как извлича от тях онова, с което да ги пришие в спектакъла, и едновременно ги освобождава да преразкажат историята като своя, без да ги превръща в марионетки на собствената си воля. За повечето от тях, той е жива школа, сертификат за преминаване в друга степен на майсторство, спомен за споделена радост.
„Леон беше човек, който провокира – към мислене, към въпроси, изискваше качество. Той искаше да промени света”, казва Ицко Финци.
Според актрисата Меглена Караламбова „този човек беше бог”, запис  2013 година, Златен фонд на БНР:

Въпреки личното твърдение, че няма чувство за хумор, на обръщението на Наум Шопов „учителю” Даниел отвръща, че ако всичките му ученици са такива, ще се откаже от преподаването…

Леон Даниел е автор на три документални и на един игрален филм – „На чисто”, излязъл през 1973 година. С дълбок философски и емоционален заряд са и неговите книги „Театър и зрител”(1964), „Пътешествие в театъра” (1975), „Театрални есета” (1979), „Чекмеджето на режисьора”(1988), „Игрите. Есеистична проза” (1997).
През 2007 година е удостоен с почетния „Икар” на Съюза на артистите. Сред отличията му са наградите за режисура на фондация „Аскеер” и награда на Националната академия на изкуствата – Париж, както и орден „Стара планина I степен” за цялостен принос към българската култура.
На 81-годишна възраст, работил неуморно и пропуснал да излезе в пенсия, Леон Даниел завършва спектакъла на собствения си живот, за да влезе в безсмъртието на творчеството си. До последно заблудата, с която не иска да се раздели е, че Дон Кихот ненапразно се е борил с вятърните мелници.