Наричат Димитър Пантелеев един от младите следвоенни поети, отрицател на символизма в българската поезия, привърженик на реалистичната, предметна поезия, романтик с вкус към баладичното. Поет, който до 60-годишна възраст издава едва четири стихосбирки – „Стрелец“, „Дървар“, „Косачът се връща от коситба“ и сборникът, в съавторство с Атанас Далчев, „Мост“. В следващите двайсет години той написва други 14 поетически книги.

„В тази поетическа зрелост на Пантелеевата поезия прозвучава осмислено и възродено едно очовечено чувство за природа, за преклонение пред земята като утроба на човешките тайни, за едно пропито с благодарност към битието и земята чувство на вечност, за едно примирение дори със смъртната съдба на човека, но примирение, което има дълбок хуманен смисъл“, пише за него литературният критик Светлозар Игов в първият том на поредицата „Съвременници“ – „Поети“.

Вестникарчето и българската поезия

Димитър Пантелеев Менкаджиев e роден на 29 ноември 1901 година в София. Родителите му са преселници от Македония – баща му е от Велес, а майка му е родена в Охрид. За своите ученически години и за първата си среща с българската поезия Димитър Пантелеев разказва в рубриката „Как се ражда изкуството“. Записът за Българското национално радио (БНР) е осъществен през 1987 година.

Докато учи във Втора мъжка прогимназия, той започва да продава вечерните и седмични вестници и списания из улиците на столицата. До завършването си работи още като общ строителен работник, обущар, продавач на сода и в керемидарската фабрика на село Богров. Преди да започне своята библиотекарска дейност в Народния театър „Иван Вазов“, а след това и в Народното събрание, Димитър Пантелеев си намира работа и като пивовар, и като касиер, а след това отбива и военната си служба в „Трудови войски“.

За начало на своето поетическо летоброене Димитър Пантелеев определя зимата на 1923 година, когато неговото стихотворение „Пастир“ е отпечатано в авторитетното месечно списание за литература и изкуство „Хиперион“. Година след като излиза първата стихосбирка на Димитър Пантелеев, тя дава името и на идейния литературен кръг „Стрелец“, в който участват още Теодор Милев, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Асен Златаров, Атанас Далчев, Георги Караиванов, Светослав Минков и други интелектуалци.

„Участниците в кръга „Стрелец“ осъзнават себе си като интелектуалци, притежаващи свръхлитературни цели, посветени на дело от свръхнационален характер. Тази мащабна културологична крачка, която някои от „стрелците“ правят към синтеза на ирационалното, ги дефинира като творци, прекрачващи през две културни епохи в трета, творци, които съграждат националната идентичност в общочовешкия контекст, хвърляйки мост от възрожденския човек през авангардния (човекът на философията) и още по-нататък – към ирационалния човек“, пише Александра Антонова в своето изследване „Литературен кръг „Стрелец“ – между Възраждането и авангарда“.

Критиката на небрежното отношение към речта, „мъгливостта на образа и смисъла“ в „кухия символизъм“ на Николай Лилиев е описана от Димитър Пантелеев и Атанас Далчев в редица публикации на кръга „Стрелец“. Още през 1925 година те анализират неговите стихове, както и тези на последователите му, в статията „Мъртва поезия“.

„Образите у Лилиев и неговите ученици се изграждат от думи, които взаимно се отричат. Стиховете им, претоварени с неуместни метафори, губят простота и предметност. На едно и също нещо се приписват няколко несъвместими признака и образът се разрушава. При това образите стоят уединено сами за себе си, читателят не разбира каква е връзката между един и друг. Липсва оная връв, която би ги съединила, липсва една художествена идея, която те да отразят и към която да бъдат насочени. Затова думите тук са подчинени само на ритъма, но не и на някаква мисъл. Резултатът от всичко това в поезията на Лилиев и неговите събратя е, разбира се, един куп безсмислици.“

За отхвърлянето на каноните на символизма, „който стои далеч от живота“, Димитър Пантелеев говори в интервю за БНР през 1972 година.

Поетът на Тракия

След издаването на първите му две стихосбирки следват години на затишие, в които Димитър Пантелеев се отдава на библиотекарска и преводаческа дейност. Превежда поезия основно от славянски езици – руски, украински, чешки, словашки, полски, словенски, сърбо-хърватски и черногорски. Превежда съвместно с Елисавета Багряна, с Людмил Стоянов и Мария Грубешлиева, редактира съвместно с Вътьо Раковски и Николай Марангозов.

В този период, когато Димитър Пантелеев е вече драматург в Народната опера (днес Софийска опера и балет), той започва интензивна работа с редица водещи български композитори, които превръщат част от стихотворенията му в класически пиеси. За съвместната работа с Марин Големинов, Димитър Ненов и дългогодишния си приятел Любомир Пипков Пантелеев си спомня в интервю за БНР от 1984 година.

Но една случайна среща връща поета към пресъздаването на живота в поезия.

„Когато се спусках от малкия средногорски връх „Таушанка“ към Хисаря, където по това време често ходех да работя поради липса на жилищни условия в София, в една ливада попаднах на група тракийски косачи. Наметнати с леки дрехи и сложили по една кърпа на главите си, която ги предпазваше от слънцето, те размахваха острите си коси сред жилавите треви. Тогава усетих как в мен се заражда една нова тема – темата за косача, която свързах с моето връщане към поезията.”

Записът на стихотворението „Косачът се завръща от коситба“, изпълнено от автора, е реализиран в студио „Балкантон“ през 1983 година.

В рубриката „Поетично ателие“ през 1971 година литературният критик Иван Попиванов определя поезията на Димитър Пантелеев, в която той описва Тракия, като „жизнена, целеустремена, изпълнена с човешки вълнения и оптимизъм“.

Когато поетът слиза в равнината, „в малкия творчески дом на Съюза на българските писатели“, той пренася пробуденото си вдъхновение в последните си десет стихосбирки, които посвещава на своята любима Тракия. В запис от 1984 година, съхранен в Златния фонд на БНР, Димитър Пантелеев разкрива своето вдъхновение, което възпява в „Балада за Тракия“.

Авторът на мемоарната книга „Объркани спомени” получава редица високи български отличия: „Заслужил деятел на културата“, „Народен деятел на изкуствата и кулурата“, „Димитровска награда“ и „Герой на социалистическия труд“. Лауреат е на чешката литературна награда „Витезслав Незвал“. Член-кореспондент е на Словенската академия на науките и изкуствата.