Авторски рецитал на стихотворението „Дъждобранът“ – запис 1963 г.

След представление в Народния театър Далчев решава да изпрати една млада дама до дома ѝ. Вървят по ул. „Г. Бенковски“ и вместо за пиесата на от Херман Бар двамата си говорят за прочетеното от Далчев през деня от Достоевски. Нанадолнището по „Дондуков“ завалява силен дъжд и целите ги намокря. Те обаче продължават да вървят. След като се прибира вкъщи, писателят споделя на майка си и тя казва: „Абе, Насо, как не се сети да я наметнеш с палтото си“ – а той ѝ отвръща: „Ама, какво, аз носех чадъра в себе си…Как не се сетих?!“ До такава степен Атанас Далчев е бил вглъбен от Достоевски, че не забелязва дъжда върху себе си, дамата също – но от Далчевите слова. Тази случка намираме в спомените на Радой Ралин, който след като я чува, възкликва: „Бай Атанасе, ами това е готово стихотворение.“ „А-а, не! – казал му Далчев – Това е само един анекдот, ако го разкажеш, читателят ще се засмее и нищо повече. Трябва друго да измислиш от него.“ Дълго време Атанас Далчев „носи“ стихотворението и най после през 1960 година написва „Дъждобранът“. Посвещава го на Радой Ралин.

Тази история, макар и на пръв прочит твърде прозаична, многоречиво ни доближава до същността на Далчевата личност. Той е от ония писатели, чието творчество не се ражда на един дъх измежду пръстите на ръцете. Напротив, неговата поезия сякаш се заражда в здраво стъпилите му на земята ходила, просмуква се по продължението на тялото, за да може мисълта му да я каптира и изведе на белия лист. В творчеството си Далчев винаги се ръководи от постулата, че „един писател личи по това, което не си позволява да пише“. На всичко, до което се докосне, той дава своето Далчевско осмисляне. В нашата поезия той успява да вкорени незабравимите образи на своята поетика като мъртвия камък, прозореца, балкона, жената, която мие с песен прозореца, носача на реклама, дъждобрана, скръбния стопанин, заминал за Америка и много други. С тези образи писателят създава „нов речник на българската поезия“ и се превръща в най-пълнокръвния представител на т.нар. предметна поезия („нова вещественост“).

Далчев е хуманист и в живота, и в творчеството си. В стихотворението „Дъждобранът“ се оглежда неговото човеколюбие и светоусещане, че за да бъдат другите щастливи, ти можеш да живееш и по-нещастно. Ще грабне дъждобрана, виснал „като прилеп в мрака на антрето“, за да грейне „безпределна синева“, макар че той ще скита „странен, с вид на пенсионер“, за да може „възрастните, седнали на пейки“ да „разговарят с весели лица, а наблизо с кофички и лейки“ да „си играят в пясъка деца“. В очите на своите съвременници интелектуалци Далчев е „забележителна личност с проницателно духовен и чисто човешки взор – казва поетът Иван Симеонов – съчетан с мировъзрение, бликащо от доброта, искреност и честност спрямо себе си и другите“. В интервю от 1991 г. Александър Геров споделя мисли за своя близък приятел и съратник Далчев:

      „Той беше много мълчалив и съсредоточен в себе си човек… Имаше голямо вдъхновено чело и масивен череп… Скъперник на мисълта… Хуманист…“

Атанас Далчев (12 юни 1904 – 17 януари 1978) е един от най-бележитите ни поети и преводачи на 20 век, чието творчество се превръща във величина за най-висша форма на литературност. Роден е в Солун като второ дете в семейство на етнически българи от Гърция и Македония. Брат му е небезизвестният скулптор Любомир Далчев. През 1908 г. родителите му заминават за Цариград, където Атанас Далчев учи в местното българско училище. След Балканската война се установяват в София, а през 1922 г. дебютиралият вече поет записва философия и педагогика в Софийския университет. По време на следването си публикува в символистичното списание „Хиперион“, а след това през 1927 г. заедно с Димитър Пантелеев, Светослав Минков, Чавдар Мутафов, Константин Гълъбов и други започва издавеното на вестник „Стрелец“ и поставят началото на едноименния литературен кръг. Именно от последните двама Далчев се увлича от теченията в немското изкуство между двете световни войни – експресионизма и „новата вещественост“. В следващите две години Далчев завършва курс за преподаватели по френски език в Университета в Париж. През 1937-а е изпратен като преподавател по български език в българското училище в Цариград, но скоро се връща в София и става ръководител на столичната градска училищна инспекция. Жени се на 35-годишна възраст за Анастасия Атанасова, с която създават 4 деца – три момичета и едно момче. В лични разговори с Иван Симеонов, на когото през 1977 година посвещава единственото си стихотворение в бял стих „Художникът и вятърът“, Далчев споделя, че любовта му към семейството стои над всичко, включително и над поезията му: „Единственото щастие, което имам в този живот и на тази земя, е това, че ги имам“.  Съпругата му поема изцяло грижите за децата и дома и със своята необикновена жизненост тя се превръща в най-голямата му опора в немалкото трагични моменти, които съпътстват живота им, особено след 44-та, когато бомбардировките над града опожаряват жилището им, но и когато у нас се сменя политическият режим. В спомените на Блага Димитрова четем: „Далчев казваше така: Мъжът е един лукс на природата. Голямата мъка на живота пада върху жената. Жената е тази, която носи тежестта на живота и ако има някаква истинска поезия в живота, това е поезията на възлестите ръце на жената, на нейните разширени вени, подути вени, красотата, която тя създава със загубването на собствената си красота“.

След 1950 година Далчев започва активна преводаческа дейност, благодарение на която успява да издържа семейството си. Превежда класически произведения и съвременна лирика от френски, испански, руски, немски, английски. Под негов превод излизат заглавия като „Бунтът на масите“, „Червено и черно“, „Братовчедката Бет“, запознава българската публика с Лафонтеновите „Басни“, Чеховите разкази и поезията на Емили Дикинсън и  др. „Преводаческото изкуство – казва Далчев – изисква преди всичко познаване на българския език. Твоя, родния език. Другото може със сътрудници, речници, всякакви помагала. Превъплъщението на българския език можеш само ти!“ Творби на Далчев са публикувани в чужди литературни издания на френски, испански, немски, руски, чешки, словашки, английски, японски, арабски и други езици. През 1974 г. на руски излиза том избрани негови съчинения в превод на Мария Петрових. А две години по-рано е удостоен с Хердерова награда на Виенския университет.

„С Далчев си отиде и градът. Той изпълваше улиците със своите мислещи крачки, винаги придружен от млади приятели. В общуването си с нас той беше монологист. Не спореше с нас, не предизвикваше нашите възражения и аз го разбирам защо – споделя в свое изказване от 1994 г. Блага Димитрова. – Той е имал много да ни каже и е бързал да ни каже всичко това заедно с града, който ни заобикаляше с дърветата, с любимите му улици. Той тръгваше от своя дом по „Раковска“ през площад „Славейков“, след това тръгваше по „Граф Игнатиев“. Улиците тогава бяха спокойни и му даваха възможност да каже своите думи. Да ги каже в ритъма на бавните си мислещи крачки. Стигахме до Борисовата градина, но не пресичахме подлези, за да не се прекъсваше неговата мисъл. (…) Нашата млада тогава поетична генерация тръгна от Атанас Далчев, от това да се открива поетичното във всекидневието, в най-обикновеното, чудото на живота, чудото на творчеството, в сивотата на всекидневието. (…) Имаме още много да го слушаме, да се вслушваме в неговите думи и в поезията му, в бележките му и в това, което е искал да ни каже, а не ни го е казал до край. Да го слушаме!“