В центъра на Бургас има църква. На отсрещния ъгъл стоял стар дюкян. Над облите прозорци някога пишело: „Пекарна Мир”. Навярно има бургазлии, които още помнят старата фурна в града и малката енергична бабичка – собственичка на дюкяна – мама Марийка.
Майката на актьора Хиндо Касимов посрещала в дома си най-големите родни театрали и съвместявала фурнаджийската лопата с театралната сцена. Нейните печени на дърва гювечи са опитвали Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова и Татяна Лолова, Васил Попов, Григор Вачков, композиторът Димитър Вълчев...

Рожденото име на Хиндо е Хулиси Ахмедов Фетов (11 октомври 1934 – 24 юли 1986). Бащиното и фамилното му име са променени след няколко години, когато овдовялата му майка се омъжва повторно за Мухарем Касимов, когото Хиндо приема за свой втори баща. Личното си име Хулиси сменя с галеното си Хиндо, в първите години на театралната си кариера.
Хиндо Касимов е роден в Бургас в семейството на албански турчин и българка. Отхвърлена от своите роднини, бунтарката Марийка не се поколебава да заживее без брак с любимия Ахмед – твърде смела за времето си постъпка. Въпреки всички трудности и несгоди, ранната смърт на Ахмед и бракът с Мухарем Касимов, Хиндо израства в голямо патриархално и много задружно семейство. Дом, в който постоянно има гости и от двата рода. Празнуват се всички християнски и мюсюлмански празници. Момчето наследява от майка си артистизма и любовта към сатирата. Работният ден на Марийка започва всяка сутрин в 4,30 и след като се върти по цял ден във фурната, която отварят с Мухарем, всяка вечер ходи в профсъюзния дом – на репетиция или представления на самодейния театър. Тя обожава Чудомир и наизустява всичките му произведения. Със самодейците изнася сатирични представления из селата на всеки празник.

След като завършва леярското училище Хиндо постъпва в Театралната академия в София. Майка му тайно се радва, защото най-сетне нейната голяма мечта – да играе на сцена, се осъществява чрез сина ѝ. Хиндо Касимов завършва актьорско майсторство през 1955 година в класа на Стефан Сърчаджиев. Неговата житейска и творческа съдба е неразривно свързана със столичния сатиричен театър „Алеко Константинов“. Преди него играе за кратко в театрите на Велико Търново и Варна. Във Великотърновския драматичен театър играе по едно и също време две роли в два различни спектакъла. В едната 7-8-годишно момче, а в другата – 75-годишен старец. Един ден на улицата го спира жена, която твърде учудено споделя, че го е гледала и страшно се развълнувала, но и баща му играе доста хубаво. „После дълго я убеждавах, че баща ми не е актьор, ама жената не искаше да повярва…”, казва Касимов. Във Варна играе роля на дълбоко трагична личност. И публиката не му вярва. Смее се. На какво ли не се прави. И грим, и костюми сменя… Появи ли се на сцената – хората се смеят. „Това е страшната понякога инерция при нас, при нашето възприемане. Научиш ли един път човек да те възприема в комични роли – сизифовски труд ти трябва, за да развалиш тази едностранна представа. И огромен талант, разбира се…“, споделя актьорът без суета и преструвки.

През 1960 година, след покана от проф. Боян Дановски, сцената на Сатиричния театър приласкава Хиндо Касимов до края на дните му. В един разговор интервюиращ го подкача: „вие артистите много печелите – къде ли не играете. Говорят хората, че каквато и роля да ви се предложи, приемате я”. На което Касимов отговаря: „Вие сте циник. Твърдението Ви е обидно. Не познавам артист, който уважава себе си, да играе за пари. Изкуството, създадено за пари, не отива по-далеч от тях”.
Заедно с Васил Попов са любимците на публиката. Хуморът им е достъпен, но с мярка и вкус. Импровизациите им пълнят салоните с публика и смях. Животът на Хиндо е театърът, постоянно на сцената, постоянно на път, смях, вълнения, срещи с хората. И всичките си роли обича.
Сред ярките му театрални превъплъщения са тези в пиесите: „Януари“ от Йордан Радичков, „Женитба“ от Николай Гогол, „Рейс“ от Станислав Стратиев, „Господин Балкански“ от Георги Данаилов, „Доктор“ от Бранислав Нушич, „Сватбата на Фигаро” от Пиер дьо Бомарше, „Старчето и стрелата” от Никола Русев, „Кавказкият тебеширен кръг“ от Бертолт Брехт, „Чичовци” по Иван Вазов и други.

Актьорът в ролята на вуйчо Благое в комедията „Д-р“ от Бранислав Нушич – в сцена с Георги Калоянчев (Живота Цвийович), запис 1977 година, Златен фонд на БНР:

Хиндо Касимов участва и в култовите мюзикъли на БНТ „Михал Мишкоед“ и „Криворазбраната цивилизация“ на Хачо Бояджиев. Незаличими спомени оставят хумористичните телевизионни скечове, изпълнявани заедно с актьорите Васил Попов, Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Сотир Майноловски, радиопиесите. Но най на сърце му е театърът, „където трябва да си най-искрен, най-истински, най- … най- … най- …“.
Златният фонд на БНР съхранява спомени за актьора на приятелите и колегите Георги Калоянчев и Васил Попов, част от които Ви предлагаме да чуете (запис 2001; 2008):

Характерната актьорска диря пазят и филмите: „Краят на една ваканция“ (1965), „Шведските крале“ (1968), „Гибелта на Александър Велики“ (1968), „Гола съвест“ (1971), „Нако, Дако и Цако – моряци“ (1974), „Зарево над Драва“ (1974).

Чуйте едно от изпълненията на актьора, съхранено в Златния фонд на БНР – от сцената на фестивала на сатиричната песен „Златният кос“ през 1977 година. Песента е по текст на Димитър Точев, музиката е на Александър Йосифов:

За краткото време, което му бе отредено на тази земя, Хиндо Касимов премина като метеорит, оставил любими хора, любими роли и смеха на публиката – едно самотно отекващо ехо в празната театрална зала.
„Моят баща ще е винаги там, където го оставих – да тича зад колелото ми, докато ме учи да го карам. В панелния ни хол, където слушаше музика и дирижираше, без да знае, че го шпионирам. С торбичката зеленчуци от пазара и букет невени за майка ми. На кухненската маса да учи текста си за репетицията. Задрямал на дивана с фината си ръка под бузата, лекото прихъркване и трепкащите от следобедния сън клепачи. Един мъж без възраст и без време“ – може ли да се нарисува повече любов от тази на неговия „шупишник“ или „рундито“, както я нарича като малка, дъщерята – Мария Касимова-Моасе! 
Като дете щеше да се удивлява и радва навярно, ако можеше да види мобилния телефон днес, защото в ХХ век „за него телефонът беше най-великото откритие на човечеството”, според Мария. Но и най-съвършените технологии са нищо пред паметта на сърцето. И никоя връзка не е по-дълга и трайна от сърдечното докосване, там където Хиндо Касимов остава завинаги.