115 години от рождението на Змей Горянин
Светлозар Акендиев Димитров, известен с литературния си псевдоним Змей Горянин, е един от най-продуктивните български творци от първата половина на ХХ век. Той е автор на над 50 книги: исторически романи, повести, разкази, произведения за деца, стихотворения и епиграми. Много от своите текстове изработва като книги-самиздат, с ясното съзнание, че те нямат шанс да се появят като печатни издания.
„Родил съм се на брега на Дунав, в прославения, и то съвсем основателно, град Русе, който тогава едва се отървал от второто си „с“. Значи, за да бъда исторически аргументиран, трябва да кажа, че съм роден в Русчук в края на 1904 година, на 29 декември. Тук в моето житие се явява една бърканица. По някои книжа, книжки и книжлета съм отбелязан като роден на 11 януари 1905 година. Бъркотията е създадена не от мен и не да заблудя литературните историци, ако въобще се заинтересуват от мене, ами от промяната на календара“, пише Змей Горянин в недовършената си автобиографична повест „Червеният хотел“.
Първите си литературни опити прави още като ученик. Негови стихотворения са печатани в списанията „Светли зари“, „Ученическа мисъл“ и „Изгрев“. През 1924 година завършва реалния отдел на Русенската мъжка гимназия „Княз Борис“. В следващите няколко години работи като чиновник в Общинското земеделско стопанство и в печатница „Учител“ в Русе.
В края на 1930 година заминава за София, където започва работа като счетоводител в Дирекцията на „Храноизнос“, а по-късно в Дирекцията на печата при Министерството на външните работи. Автобиографичните бележки на Змей Горянин чете Илия Добрев – запиис 1991 годна.
Неговите поезия, хумор, сатира и литературна критика са публикувани в списанията „Хиперион“ и „Българска мисъл“, във вестник „Литературен глас“ и в литературния вестник „Светлоструй“. Сътрудничил е и в седмичните литературни страници на ежедневниците „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“. Змей Горянин въвежда в българската детска литература образа на любимия си домашен котарак във стиховете за „Лудориите на котарака Панчо. Весели стихотворения за деца“.
В трудни дни и месеци, когато е оставал без работа и доходи, се занимава с дърворезба – изработва цяла колекция от дървени миниатюри на църкви, параклиси, къщи, пантеони, дворци, наредени в скромната стая, където живее със съпругата си Соня Димитрова-Горянин. Посещава и редица манастири, където събира автентични свидетелства за българската история и написва кондиката на любимия си Бачковски монастир.
От 1940 до 1942 година е военен кореспондент в Македония, Западните покрайнини и Беломорска Тракия. Придружава и българските войски при освобождаването на Южна Добруджа. От това време са пътеписът „От Цариброд до Неготин“ и част от стиховете му, които влизат в „Златна книга за Златна Добруджа“. Заради кратката си дейност като цензор в Дирекцията по печата, след 9 септември 1944 година е осъден на една година затвор. Там той записва в тетрадка свои разкази, обединени под наименованието „Змей Горянин през юлий – октомврий 1945 година, когато беше политически затворник.“ Помилван е в края на същата година, но въпреки това в следващите няколко е следен от Държавна сигурност, а книгите му попадат в забранителния „Списък на фашистката литература“, иззети са от дома му и от библиотеките, и са унищожени.
Името му е заличено от литературния живот.
След излизането си на свобода продължава да работи в „Църковен вестник“ и „Духовна пробуда“ с благословията на Светия синод. Принуден е обаче да публикува с някои от 18-те си псевдоними – Камен Къщов, Стоимен Найденов, Селестен, Станимир Станев, Аждер, Димитър Соколов, Марин Василев, Захария Лютаков. Трагичната човешка съдба на Светлозар Димитров завършва в манастира „Седемте престола“, където писателят живее, работи и твори до края на дните си. Стихове от Змей Горянин в изпълнение на Илия Добрев са съхранени в запис за Златния фонд на БНР от 1991 година.
„Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир, зове ме горда Стара планина и сгушения в нея манастир“, гласи епитафията на гроба на Змей Горянин.