„Където и да отида, ще взема Бразилия със себе си“, казва писателят, удостоен с множество титли и почетни степени от различни международни институции: член на Световния съвет на мира, през 1961 година член на Бразилската литературна академия, а през 1984-та – на френския Почетен легион. Той е и доктор хонорис кауза на Сорбоната.
В една държава, където футболът е цар, Жоржи Амаду е наричан Пеле на литературния свят. А Амаду на португалски означава „обичан“, „любим“. И наистина светът го прие като един от най-почитаните си хора.

Жоржи Амаду ди Фария (10 август 1912 – 6 август 2001), създателят на повече от 30 романа, преведени на 50 езика и разпространени в 20-милионeн тираж, приживе се превръща в символ на класовата непримиримост. В творбите му селяните, бедните, онеправданите и безпризорните винаги са добрите, най-често противопоставени на лошите земевладелци. Някои от критиците му дори го обвиняват, че той представя бедността в твърде романтична светлина. Никой обаче не отрича силата на внушенията му и невероятно образния език, от който читателят добива представа не само за цветовете и звуците, но дори и за ароматите.

Роден е в градчето Итабуна, щата Баѝя, район, известен с какаовите си плантации, вълшебната земя, от която започва и завършва всичко в творбите му. Жоржи расте в семейството на свъсения полковник Жуау, производител на какао, и избухливата Еулалия („Лалу“) с индианска кръв във вените си. Образованието си получава в йезуитския колеж и гимназия в Салвадор (столица на щата). „Салвадор е бил 200 години столица на страната. Той притежава особена красота, която блести в ореола на колониалната си архитектура. Сред нея особено забалежителни са църквите. В тях ще намерите наследството, идващо от Африка, времето на кандомбле – най-важната религия с афро-бразилски произход. Всичко това е събрано в двумилионния модерен град, изпълнен с безброй контрасти”, споделя писателят. Едва 15-годишен, той вече е репортер във вестник „Диариу да Баия“, а на 19 публикува първия си роман „Земята на карнавала“ (1931).
Жоржи Амаду възприема комунистическите идеали и ранните му романи са пълни с лоши земевладелци и добри селяни, уличници и безпризорни деца, безчовечни плантатори и съвършен пролетариат.
Втората му творба „Какао“ издадена през 1933 година e конфискувана веднага от политическата полиция на президента Жетулиу Варгас. През следващото десетилетие Амаду е чест посетител в затвора по политически причини. 1700 копия на първите му 6 романа биват изгорени на клада в центъра на град Салвадор. През 1941 година емигрира в Аржентина. Четири години по-късно президентът Варгас е отстранен от власт, Амаду се връща в Бразилия и е избран за депутат в Националното конституционно събрание като кандидат на Бразилската комунистическа партия. През 1946 година е един от съставителите на бразилската конституция. След две лета Комунистическата партия е отново забранена и той пак емигрира – този път във Франция.Там попада в компанията на личности като Жан-Пол Сартр, Луи Арагон, Пабло Пикасо. Емиграцията в Париж му носи европейска, а после и световна известност. През 1950-а се мести в Чехословакия, където живее в замъка на Съюза на писателите. А в Съветския съюз получава международна Сталинска награда „За укрепване на мира между народите“. През 1956 година, разочарован от престъпленията на Сталин, Жоржи Амаду напуска комунистическата партия и политиката. Но десетилетието е изпълнено с политически визити в Китай, Монголия, Далечния изток и Централна Европа. По това време книгите на Амаду се превеждат главно в комунистическите страни. Пробивът му в западния свят е едва през 1978 година в Мюнхен.

Той е най-четеният и най-издаван бразилски писател, неговото слово има способността да омагьосва. Романите му са изпълнени с реално съществуващи хора: „моят главен герой е народът – казва творецът. И в моите книги той побеждава. Народът винаги побеждава!”
Сред най-известните творби на Жоржи Амаду са: „Какао и кръв“ (1933), „Пот” (1934), „Жубиаба“ (1935), „Пясъчните капитани“ (1937), „Габриела, карамфил и канела“ (1958), „Доня Флор и нейните двама съпрузи” (1966) „Тереза Батиста уморена от войната“ (1972), „Годежът на Адма“ (1994)… Автор е на трилогията „Безкрайни земи“ (1943), „Страната на златните плодове (1948), „Свети Георги от Илеуш” (1948), „Големият капан“,  „Токая Гранде – тъмната страна” (1984), „Изчезването на светицата” (1988), автобиографичната епопея „Крайбрежно плаване“ (1992)…

Две от най-популярните му книги „Габриела, карамфил и канела“ и „Доня Флор и нейните двама съпрузи”, продадени в над 2 милиона екземпляра само в Бразилия, се изправят срещу латиноамериканския мачизъм. Втъкан е и сюжетът за различните измерения на смъртта, любовта и живота, за себепознанието, за приемането на даденостите. В „Габриела, карамфил и канела” се заклеймява една от най-варварските традиции в страната, а именно – убийството на изневеряващата жена. Във втория роман светът се гърчи в агонията на Втората световна война, но в щата Баѝя се вихри карнавал. „Доня Флор” е един от най-жизнерадостните романи в световната литература въобще. Пък и тя смъртта, никога не се знае колко време трае. Ако не Вадиньо, то поне духът му витае (по-точно се разкарва съвсем нагло и непристойно по адамово облекло) из цялото произведение.

С течение на годините стилът на Амаду се избистря и преминава от директните социални послания към по-изтънчената ирония. Както сам признава: „Хуморът е много по-мощно клеймо, отколкото философстванията, които ще намерите в по-ранните ми книги“. А след като написва „Униформи, тоги и нощници“ (1979) , не се стърпява да се похвали пред „Нюзуик“ (американското седмично новинарско списание): „Здравата поработих над тази книга. Написах 100 страници без нито една ругатня!“

Въпреки, че Бразилия е най-многолюдната католическа държава в света, Жоржи Амаду нашироко описва в романите си ритуалите на кандомбле, религиозният култ широко практикуван в страната.
Изключително продуктивен, повечето му творби са колоритно описание на бразилския живот с умело използвани фолклорни елементи. Само една земя, наситена и пренаситена с толкова много цветове, клюки, ритми, социални типажи, битов абсурдизъм, мечтателност, вкусове, тъга, радост от живота и фамилиарничене със смъртта, може да роди хора като Вадиньо, Кинкас Беро Дагуа, Кардозо и Са, както и самия Амаду.
В Бразилия стават странни неща, които не могат да се случат другаде. И всичко се крие в смесването на расите. Там се срещат лица с всички възможни оттенъци на кожата. И може би това е ключът към единственото решение на расовите предразсъдъци –  смесването на расите, кръвта, културата. Това е и най-големият принос на страната в световното хуманитарно наследство – пример за създаване на единна нация.
„В духа на бразилския народ има много тайнствени и загадъчни неща. Бразилия винаги е била земя на две реалности, които се допълват. Ние сме много богата страна, но богатството принадлежи на малцина, докато огромното мнозинство от моя народ живее в мизерия. И същевременно ние сме народ с дълговечна сила. Ние сме народ от метиси, който е произлязъл от кръвосмешението на различни раси и култури – индианското местно население преди откриването на Новия свят, португалците от епохата на великите открития, африканските роби… В своето зараждане оригиналната бразилска кутура също е култура на метисите, тя е смесена култура. Точно в това се състои нашето тайнство, загадъчност и магия”, открехва завесата на темперамента и страстта в творчеството си Жоржи Амаду.

Авторът е откровен оптимист, който пише романите си разобличавайки злото, търсещ и отразяващ хармонията в човешките отношения, връзките между хората и природата, чувствайки се един от съотечествениците си и в същото време – гражданин на света, който винаги е желал да види по-чист, по-светъл и по-величествен. „Интересно ми е как ще изглежда светът след 100 години – надявам се, че ще има по-малко мизерия и социална несправедливост, че светът ще бъде по-весел, че няма да има толкова дребнава амбициозност, която прави живота ограничен, тъжен и грозен. Убеден съм, че човечеството върви напред и ще бъде едно щастливо човечество. Защото стремежът към щастие е заложен в човека, това е най-смисленото и силно човешко стремление. Убеден съм, че звездите ще светят за всички хора”, споделя копнежите си той.

Жоржи Амаду многократно идва в България, участва в международните писателски срещи за мир, които се провеждат през 70-те и 80-те години на миналия век в София, а през 1986 година е удостоен с Димитровска награда за принос в областта на културата.
В интервю на VI Международна писателска среща в София Амаду говори за вярата си в един бъдещ свят без глад, мизерия и потисничество, в който материалните и духовни ценности ще са притежание на всички. „Само ако се използва единството между хората, между народите, ако гледаме на света, на бъдещето, на всеки отделен човек с любов, с любов”, запис 1986 година, Златен фонд на БНР:

„Подай ми ръката си да изживеем времето, което ни остава (толкова е кратък животът!) по средата на нашето желание, в ритъма на обикновените ни вкусове, далече от празненствата, сред волност и радост, не сме разкошни пауни, нито случайни гении, създадени в недрата на хвалебствията, ние сме само ти и аз. Чувствам те до себе си на фаянсовата пейка, в сянката на манговото дърво, очаквайки да се спусне нощта, за да покрие със звезди косите ти, Зелия от Еуа, обгърната от луната: подай ми ръката си, усмихни се с твоята усмивка, да се зарадвам отново в целувката ти, лавров венец и награда. Тук, в този кът на градината, желая да почивам в мир, когато дойде часът, това е моето завещание”,  казва Жоржи Амаду на съпругата си, молейки прахът му да бъде разпръснат над манговото дърво в градината на къщата му в Салвадор. Градът, от който започва и свършва всичко. Там където сега из небесните селения се рее духът на Обичания и където задължително се танцува салса, мирише на тръстика и какао, а очите на дамите са с тежкия цвят на кафе.