Мери Уолстънкрафт и съпругът ѝ, философът Уилям Годуин, заедно с тяхната дъщеря Мери Уолстънкрафт Годуин-Шели и съпруга ѝ Пърси Биш Шели, са определяни от литературните критици във Великобритания като „първото семейство писатели в Англия“. Вълшебната музика на техните слова вдъхновява почти всички движения за правата на жените от края на XVIII век, с чистия копнеж към идеала за равноправие между половете. Този манифест, завещан от майката на дъщерята Мери Шели, е разглеждан като крайъгълния камък на философския анархизъм. В трактата си „Всеобхватно проучване на политическото правосъдие“ Уилям Годуин призовава за постепенна революция в световната икономика чрез премахване на собствеността и брака, както и за постигане на „неизбежния човешки прогрес и усъвършенстване“.

Близо 20 години по-късно, дъщеря му Мери Шели публикува готическия научно-фантастичен роман „Франкенщайн или новият Прометей“. В него тя поставя проблема за вечната диалектика на динамичното равновесие между страха и самоувереността, мечтата и реалността, творението и създателя му. Освен Франкенщайн Мери Шели описва в антиутопичния си роман „Последният човек“ един XXI век, когато светът вече е обезлюден от пандемична чума.

От своя страна, цветните поетични картини на Пърси Шели също са изпълнени с пророческо проникновение, но разкриват и възторга му пред красотата на природата и преклонението му към всяка истинска обич — любов, описана в някои от най-влиятелните поетични откровения, създадени някога на английски език.

Божествената обич към човека

Човешкият дух доскоро бе глух
в лицето си тъмен, в сърцето си кух,
а днес се облива във радост звънлива,
а днес в океан от възторзи се скрива

…от тия очи де образ личи,
и мрамор ще стане, и в стих ще звучи

(Хор на духовете на духа из поемата „Освободеният Прометей“)

Един от върховете в творческия път на Пърси Шели е поетичната драма „Освободеният Прометей“. Сред митичните образи на говорещите планини, демони и богове искри надеждата за свобода и справедливост, които бъдещето ще донесе на човешкия род. В Златния фонд на Българското национално радио (БНР) е съхранен запис с фрагменти от поемата, които са представени на радиослушателите с гласа на Илия Добрев в предаването „Литературно-музикална неделя“ през 1979 година.

Вдъхновението за написването на тази творба Шели пресъздава в предговора към нея:

„Тази поема бе почти изцяло написана сред хълмоподобните развалини на баните на Каракала, сред цъфтящи поляни и гъсти храсти, покрити с ароматни цветя, които като все по-преплетени лабиринти се простират по огромните тераси и зашеметяващите арки, увиснали във въздуха. Яркосиньото небе на Рим, влиянието на пробуждащата се пролет, така могъща в този божествен климат, и новият живот, с който тя опиянява душата, бяха вдъхновителите на тази драма. Образността, която, използвам тук, в много случаи е извлечена от проявите на човешкия душевен живот или от онези външни действия, в които те се изразяват. Нека моите читатели припишат тази особеност на усърдието, с което съм изучавал елинските творби, тъй като едва ли ще ми бъде призната по-голяма заслуга.“

В живота на Шели се случват редица трагедии, които неговата чувствителна душа превръща в поетични слова — мелодия, изваяна от печал и тъга, мимолетността на живота и сърдечността на приятелството, описани с думи, както в елегията „Адонаис“, посветена на един от големите поети на Романтизма, неговия приятел Джон Кийтс.

Но стига плач! Защо така тъжим?
Лети певецът в нови небеса!
Над виещи чакали невредим
живее с мъртвите, що живи са!
Прахът ще стане прах, но пак духът
ще се завърне в извора любим
— във Вечността, пламтящ и свиден кът,
докато всички тук във мръсен дим,
в огнището на срам и мъка ще горим!

(„Адонаис. Елегия за смъртта на Джон Кийтс, автор на Ендимион, Хиперион и т.н.“)

Животът преди анархизма

И както започва всеки невинен детски живот, така поетично описва началото на краткия и неспирно бурен път на Пърси Шели неговият преводач Цветан Стоянов:

„Август, хиляда седемстотин деветдесет и втора. Осемнадесетият век завършва, а с него и една епоха. На британския остров цари тревога. Макар че денонощно гърмят — сред пот и въздишки — становете на първите фабрики; макар че корабите са натъпкани с откраднати презморски богатства, управляващите среди са в потиснато настроение. В същите тези летни дни, съвсем наблизо, от другата страна на Ламанша, парижките бедняци са обсадили Тюйлери. Пожарът на революцията пламти и както при всички пожари най-зле се чувстват съседите. И може би единственото аристократическо имение, където се срещат усмихнати лица, е Фийлд плейс, графство Съсекс. Сър Тимоти Шели, син на баронет и сам бъдещ баронет, се радва на първороден наследник. Той никак не би се радвал, ако можеше да предвиди каква ярост ще си спечели един ден младият Пърси сред своята собствена класа. Но засега детето е само продължител на славния старинен род и докато расте, тревогата на британския остров не стихва.“

Идиличният и лесен за възприемане свят на Фийлд Плейс обаче не подготвя Шели за регламентите и дисциплината, както и за подигравките, които получава от момчета в Брентфорд. Положителните спомени, които оставя двугодишният му престой в училището, несъмнено са свързани с научните лекции на Адам Уокър за електричеството, астрономията и химията — интерес, който Шели ще запази през целия си живот. След училището Шели посещава Итънския колеж, а след това учи в Оксфордския университет. В тези години публикува първите си книги — готически роман и поетична творба, която пише в съавторство със сестра си Елизабет. След като написва памфлета „Необходимостта от атеизъм“, той е повикан да даде обяснение пред университетската администрация, но след като не се явява на срещата, е изключен, заедно със състудента си Томас Джеферсън Хог, когото подозират в съавторство на трактата. Намесата на баща му Тимъти Шели, който е депутат в английския парламент, довежда до скъсване на отношенията им.

От този ден нататък съдбата повежда живота на Пърси Шели по неведомите пътища на политическата философия, полетът на въображението му претворен в неговата лирика. В Ирландия, където Шели се установява да живее и пише, заедно с първата си съпруга Хариет Уестбрук, той подкрепя независимостта на страната, като изразява своите политически възгледи в ярки памфлети. В радикалните философски възгледи на Уилям Годуин Шели намира необходимата му интелектуална среда, която го стимулира да напише поемата „Кралица Маб“. Тя повтаря много от темите на политическите памфлети на Шели, като отново атакува потисничеството на религиозните догми и суеверия, както и монархическата институция.

В дома на Годуин Шели среща и своята бъдеща съпруга и муза. Стихотворението „Лека нощ“ е любовната песен на Пърси Шели към неговата съпруга Мери. През 1985 година слушателите на БНР го чуват в прекрасното изпълнение на актрисата Надя Топалова.

През лятото на 1816 година семейство Шели заминава за Швейцария и се настанява на брега на Женевското езеро, в съседство с лорд Байрон. Този период на стимулиращи беседи и взаимно вдъхновение Шели описва с думите:

„Невъзможно е човек да живее в една епоха с такива писатели като тези, които са в челните редици на нашата литература, и добросъвестно да твърди, че е отстранил влиянието на такива необикновени умове върху своя език и общото звучене на мисълта си. Както поетът не може да се откаже от това — духът му да бъде огледало на всичко красиво във видимия свят, така той не може да се изключи от съзерцанието на красотата в творбите на своите велики съвременници (поети).“

Топлите вечерни срещи край езерото описва и Мери Шели — срещи и разговори, в които се ражда и идеята за романа ѝ „Франкенщайн или новият Прометей“:

„Прекарвахме приятни часове край езерото, а лорд Байрон, който в това време пишеше третата песен на „Чайлд Харолд“, единствен от нас поверяваше мислите си на хартията. Той ни ги поднасяше една след друга, окъпани в цялата светлина и хармония на поезията, и те увековечаваха божественото великолепие на небето и земята, чието въздействие споделяхме с него. Разговорите между лорд Байрон и Шели бяха многобройни и продължителни, а аз бях тяхна предана, макар и почти винаги безмълвна слушателка. И се заех сериозно да измисля история, която да съперничи на разказите, вдъхновили ни за тази идея. История, която да възбужда тайнствените страхове на нашата природа, от която да побиват студени тръпки, да кара читателя да не смее да погледне зад гърба си, да смразява кръвта му, да ускорява ударите на сърцето.“

Поезията на Шели е сякаш неземна и едновременно „общуване с природата и космоса“, както я описва датският литературовед Георг Брандес:

„За сюжет на най-известните си лирични творби Пърси Шели използува явления извън сетивния живот, та дори извън човешкия свят. В тях се говори за ветрове и облаци, за разбунения живот на външните стихии, за неизмеримата свобода и неукротимата мощ на водата и вятъра. Това е поезия метеорологична и космическа.“

„Поезията ни прави обитатели на един свят, по отношение на който познатият свят е хаос. Тя претворява вселената, от която ние сме частици и перцепиенти, и пречиства от нашия вътрешен поглед ципата на познатостта, която затъмнява от нашето съзнание прекрасността на собственото ни същество“, обобщава самият писател в „Защита на поезията“.

След трагичната му смърт Мери Шели описва живота си с него с думите: „Не бях Ева в рая — такъв нямаше, — а човешко същество, познало обикновеното щастие на близост и обич. Един ангел е бил в затвора на плътта, не е могъл да се примири с него, отлетял е и го е оставил — аз съм като онези поетични образи, които са били обичани от свръхчовешки същества и после оставени от тях. Отчаяна, нетърпеливо чакам мига, в който отново ще се срещнем.“