Майстор на монументално-декоративната живопис, художник, в чиито платна се преливат обективната сетивност на човека и проникновената чувствителност на твореца. „В неговото творческо кредо – пише Даниела Чулова-Маркова, съжителстват реалното, осезаемото, предметното с историко-митологичното, универсалното и националното. Димитър Киров е автор с лична иконография. Това твърдение се основава на устойчиво повторяеми структури както в стенописите, така и в кавалентните му творби.“ Заедно с художниците Йоан Левиев, Георги Божилов, Христо Стефанов, Енчо Пиронков и Колю Витковски формира т.нар. Пловдивска школа от 60-те, която през годините става неизменна част от традициите на българската живопис.

Димитър Киров (20 май 1935 – 23 октомври 2008) е роден в Истанбул. По-късно семейството му се установява трайно в Пловдив, където бъдещият художник получава добро средно образование във френския католически колеж „Св. Августин“, а през 1959 г. завършва Художествената академия в София при проф. Георги Богданов. Още в ученическите си години младият творец се докосва до френската култура и тя изиграва съществена роля в по-нататъшното му развитие. „Аз съм безкрайно благодарен на Колежа, защото той възпита в мене самодисциплина. Ние сме подложени винаги на изкушенията на бохемския живот и ако я няма тази вътрешна самодисциплина, то липсата ѝ е пагубна за твореца – споделя художникът в интервю за Националното радио през 1997 г. по повод удостояването му с френското национално отличие „Кавалер на Ордена на почетния легион“. – Така че освен до френския език, този отворен прозорец към света на изкуството, аз се запознах с големите постижения на човешката култура  и то преди всичко на френската и без нея нямаше да бъда този Димитър Киров.“

За първи път живописецът посещава Париж през 1965 г. като участник в Световното биенале за млади художници. Две години по-късно във френската столица Киров попада на урок на Салвадор Дали. „Той рисуваше и едновременно говореше за принципите на рисунката. Няма да забравя, докато чаках да прегледа моята, аз му направих една скица. Когато му я поднесох, Дали я погледна, вдигна очи, усмихна се и сложи автографа си под нея. И така той даде напълно завършен вид на рисунката ми“ – спомня си българският художник, известен с псевдонима ДиКиро. През същата 1967 г. в Париж заедно със съпругата си Русалия – неговата муза, посещават спектакъл на Марсел Марсо. „След представлението отидохме да се преклоним пред него. Срещнахме един много голям обикновен човек, който ни посрещна с една човешка топлина“. Под влияние на всички тези емоции от голямото изкуство на френския мим Киров създава негов портрет. „Това е един обобщен образ, една композиция бих казал, която е направена една година по-късно през 1968 г. и в която съм търсил максималното усещане за неговото присъствие на сцената“. 30 години по-късно, през 1997 г., художникът подарява на Марсел Марсо портрета.

„Аз обичам да работя портрети пастели на мои приятели, на тези, които са се докоснали до мен. Избирам да рисувам хора, които са личности – споделя Димитър Киров. – Обект на моето внимание са тези, които имат достойнството да извършват своята работа, която за други може да е недостойна.“ По случай 60-годишнината от рождението му в Художествена галерия „Златю Бояджиев“-Пловдив е експонирана неговата изложба „Портретът на моя съвременник“. Картините обхващат периода в годините 1953-1995. Една от последните творби, по която работи тогава, е портретът на актрисата Татяна Лолова. „С нея бяха най-тежките ми сеанси, защото едно е моята представа и идея –спомня си портретистът – друго е, когато човек се сблъска с този непрекъснато изригващ вулкан, най-малкото трудно се рисува, затова трябваше накрая да се откъсна от нея и въз основа на рисунките да направя онова, което изработих.“ Чуйте фрагмент от радиоинтервюто с Димитър Киров, записано през 1995 г. и съхранено в Златния фонд на БНР:

Запитан как Старият град на Пловдив влияе на неговата четка, художникът отговаря: „Говорейки сега, тук срещу мен има една синя къща. Това, което е характерно за изписването на пловдивската къща е, да кажем, едно синьо поле или едно охрово или едно черно поле, което винаги е пресечено с бяла лента, която е ограничена с черна линия. За да може един цвят сам да зазвучи с истинската си стойност, той трябва да има нещо, което да го подкрепи. Това е един много малък и много голям урок, който аз използвам в моята живопис. Много често, когато французите са ме питали защо не живея във Франция, съм им отвръщал: Ако дойдете да видите къде живея аз, ще ви стане ясно защо не съм там. Защото тук има една осемхилядна култура, която прониква през петите ми и навлиза в тялото ми. Това е енергията, която зарежда батериите ми“.

През годините Димитър Киров работи тематично и в творчеството му се открояват няколко основни цикъла: живописни картини икони; музика и балет; портрети на дълбоко уважавани от него личности, в които специално място заемат тези на любимата му Ро; творби с исторически и културни пластове, сред които цикълът „Реквием за Самуиловите воини“ (1981), донесъл на художника наградата на името на Владимир Димитров-Майстора. Автор е на десетки декоративно-монументални произведения, от които: секо и фасадно сграфито в Архитектурно-историческия резерват „Старинен Пловдив“, секо в къщата музей „Златю Бояджиев“-Пловдив и сграфито в къщата музей „Пейо Яворов“-Чирпан, мозайката „Родопска песен“ пред Зала 2 на НДК и др. Негови картини се намират в Националната художествена галерия и в редица галерийни и музейни колекции в страната и чужбина.

„Или Цезар, или нищо“ е римската поговорка, в която се припознава човекът и творецът Димитър Киров: „Максималист съм преди всичко спрямо себе си, защото човек, за да бъде максималист към другите, трябва първо да погледне себе си. И именно това правя, изцяло се вглеждам в себе си, проявявам максимално усилие да бъда честен и смятам, че съм от хората, които нямат почивка, работя непрекъснато. Максималист съм към всичко, което касае изкуството и смятам, че изкуството не може да понася различни флиртове. Изкуството – човек трябва да му бъде всеотдаен, защото който флиртува с него, то не му се отплаща или му плаща само флирта“.