„Писането на литература може да породи амбицията да бъде съградена една абсолютна книга, една книга на книгите, която да включва всички като платонически първообраз — цел, чиято доблест годините да не намаляват”, пише Хорхе Луис Борхес за творчеството на Уолт Уитман.
Щастливият скитник
„Уитман извлече от своята благородна опитност този жив и индивидуален образ, който е едно от малкото действително велики неща в поезията на нашето време: образа на самия себе си.“ С тези думи английският поет Ласълс Абъркромби възвеличава делото на живота на Уолт Уитман — поетичната книга „Стръкчета трева“ (Leaves of Grass).
Книгата много от съвременниците му ще определят като „долнопробна, профанна и цинична“, а останалите ще нарекат поета „щастлив скитник в своя райски свят“. Неговите думи съчетават емоция и простота, вяра в любовта и доброто у хората, откровение и библейско смирение. Песен, изпята от скромния син на Манхатън, който от сърце и душа възвеличава мъжа и жената.
Тези са всъщност мислите на всички хора
от всичките страни и времена — не са те само мои собствени
Ако не са и ваши, както са и мои,
не са те нищо или почти нищо
Ако не са загадката и решението на загадката,
те не са нищо
Ако не са тъй близки, както са далечни,
те нищо са
Това е тревата, която расте навсякъде,
стига да има земя и влага,
Това е въздухът изобщо, който къпе земното кълбо
(из поемата „Песен за себе си“, в превод на Владимир Свинтила)
Песен, която продължава да звучи през годините, обогатявана от въображението на детето, което държи в ръката си стръкчета трева. Въпросите на това дете звучат с гласа на Андрей Чапразов, в предаването „Гласове“, записано в Българското национално радио (БНР) през 1979 година.
В детските си години Уолт Уитман израства в многолюдно семейство, в което момчетата започват да работят от ранна възраст. Самият той вече работи на печатарска машина, когато едва е навършил 12 години. В печатницата открива страстта си към литературата и журналистиката. В следващите десет години се самообразова, чете и работи като журналист и учител, но след основаването на седмичния вестник „Лонг Айлъндър“ окончателно избира журналистиката за своя професия.
Песен за себе си
Преди да предизвика себе си и поетичната американска общност с издаването на първата версия на „Стръкчета трева“ Уолт Уитман създава десетки кратки белетристични разкази, които са публикувани в различни периодични издания. Написването на тези истории надхвърля журналистическите му постижения и добавя ярки свидетелства за развитието на неговия литературен талант, но не променя творческия му път в посока единствено към художествената литература. До 1845 година неговите разкази намират място в едни от най-престижните литературни списания — „Американ Ривю“ (American Review) и „Демократик ривю“ (Democratic Review).
Ранните истории на Уолт Уитман, които звучат леко недодялано, имат важно предимство, с което завладяват сетивата на читателите — разглеждат чувствителни за обществото професионални и психологически въпроси. В първата му публикувана история, „Смърт в училищната стая“, проличава учителския му опит: разказвачът описва и предполага, че „многото гениални методи за изтезание на деца скоро ще останат само презрян спомен от невежата, жестока и експлоатираща образователна доктрина.“ Тази приказка има и изненадващ край: учителят, който налага ученик, когото смята за заспал, изведнъж разкрива зловещата истина — той всъщност през цялото време е удрял трупа му.
През есента на 1842 година издателят Парк Бенджамин публикува най-продавания приживе роман на Уитман „Франклин Еванс — Пияният“. Морализаторският сюжет, продаден в над 20-хиляден тираж, е съсредоточен върху селско момче, което става жертва на алкохолната си зависимост, след като заживява в големия град. Неговият порок описва слабохарактерното проявление на мнозина в тази епоха, които не успяват да се справят с трудностите на градския живот. Под моралната маска Уолт Уитман разкрива „фаталното удоволствие“, което в крайна сметка причинява смъртта на три жени.
Романът е едно от най-ранните изследвания в американската литература на темата за поробеното тяло, в плен на греховните преживявания — пиене и секс. Потребността от утвърждаването на обществено приемлива умереност се корени в навиците на семейство Уитман — баща му често намирал утеха в бутилката, а самият Уитман пиел, когато е нещастен.
В пътуването към себе си Уитман създава впечатляващи стихове с любовна лирика. „Аз съм поет на тялото…“, което се опиянява от въздуха, ухаещ на люляк. „Понякога, когато някого обичам…“ — думи, които достигат до слушателите на БНР през 1970 година с гласа на Сава Хашъмов. В стиховете си Уолт Уитман описва блажения култ към свещеното женско, мъжко и детско тяло, като съвършено творение на природата.
Уолт Уитман е поетът, който присъства там, където животът ухае и разцъфтява, многолюдният град се събужда, разлюленият океан бушува, там в полето, с песента на щурците някой се прибира от нивата. Негови стихове са посветени на ужасите на американската Гражданска война, на президента Ейбрахам Линкълн („О, капитан, мой капитан…“) и несправедливостта на робството, пресъздадена с гласа на Мирослав Миндов през 1955 година.
В годините след смъртта на Уилям Марш Уитман става главен редактор на „Бруклин Йигъл“ (Brooklyn Eagle) и окончателно се посвещава на журналистиката. В тази си роля той намира платформа за своята поезия и художествена проза. Неговите рецензии и анализи обхващат всички аспекти на живота: от уличното осветление до политическите процеси, от банкирането до поезията Уолт Уитман твърди, че това, което за него е най-ценно в този период, не е способността да популяризира собственото си мнение, а по-скоро нещо по-интимно — „любопитният вид съчувствие…, което възниква в ума на един вестникарски диригент към публиката, на която служи — публиката, която обича.“
„Стръкчета трева“ е издадена за първи път през 1855 година, а до смъртта на своя създател тя е допълвана и преиздавана още девет пъти. Неговата библейска „песен на песните“ е есенциална литературна храна, която осъществява прехода от трансцендентализма към реализма в американската литература. Поезия, която силно впечатлява емблематичните американски мислители и писатели Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид Торо.
Експерименталната поезия на Уолт Уитман е стремеж към масите — към душите на хората, които носят промяната в американското общество. Тя е завещание към „поетите на бъдните дни“, които ще създадат „неделим континент…“. Наследство, пресъздадено в думи, които достигат до слушателите на БНР сто години след публикуването на „Стръкчета трева“, с гласа на Мирослав Миндов.
И „всичко велико и важно“, което Уитман оставя в страниците на „Стръкчета трева“, сякаш се прелива и в неговите неиздадени приживе записки и образи, запазени в книгата „Животът и приключенията на Джак Енгъл“ (Life and Adventures of Jack Engle: An Auto-Biography). „Това е като да попаднеш в работилницата на велик писател. Откриваме процеса на Уитмановото собствено откриване“, пише Ед Фолсъм, редакторът на „Уолт Уитман Куортърли Ривю“, където е публикуван онлайн:
„Едва ли има други подобни меланхолни образи като тия старци, които тук-таме се срещат из Ню Йорк, видимо без потомство, съвсем бедни, с устни, хлътнали навътре към беззъбите венци, облечени в опърпани и мазни дрехи, завършващи живота си на спорното поле между почтеното гладуване и приюта за бедни. Старият Уигълсуърт бил някога заможен. Ключът към неговото обедняване и старческа сиромашия бе ни повече, ни по-малко пиянството. Той не се напиваше както си трябва, ала и никога не бе съвсем трезвен…
Килими, библиотеки, миризма на старо, голям стол с кожени възглавнички и завеси, дръпнати на само едния от трите прозореца — при това не докрай отворени, — провъзгласяваха помещението за светая светих на тукашния самодържец. Облеклото на този господин го причисляваше към Обществото на Приятелите, или Квакерите. Беше възвисок мъж, значително прегърбен, с бледо, четвъртито, гладко избръснато лице; добрият физиономист не би могъл да сбърка особения лицемерно-набожен сатанински поглед в очите му…
Влизат двама. Единият — сърдечен мъж на средна възраст от т.нар. работническа класа. Другият е вашият смирен слуга, полагащ цялото това старание, за да разкаже свойте приключения за ваше забавление; името му е Джак Енгъл и по времето на това встъпление е в наперената възраст от двайсет години – по чорапи е висок около метър и осемдесет, окичен с чифт кафяви очи и подобаващи червени бузи, и най-нахално се заглежда по момичетата, докато се прибират по Насау Стрийт от службата в центъра.“
„Не можеш да разбереш Америка без Уолт Уитман, без „Стръкчета трева“… Той описва съвремието на тази нация и нито един студент по философия на историята не може да го подмине“, обобщава неговият приятел Мери Смит Костело.
Единственият запис с гласа на Уолт Уитман е открит случайно от асансьорния техник и колекционер Роско Хейли, който притежава гласа на поета на восъчен цилиндър. Записът от 1890 година е излъчен едва след като звукоинженерите на американското обществено радио ЕнБиСи (NBC Radio) успяват частично да го възстановят. В този 36-секунден отрязък Уолт Уитман прочита няколко стих от поемата си „Америка“. В тези строфи той говори за великата си страна, в която съществува равенство между мъжете и жените. Уитман се възхищава на този силен, справедлив, способен и богат народ, който уважава своята земя, законите си и е воден от любовта и желанието да съхрани Свободата си:
Centre of equal daughters, equal sons,
All, all alike endear’d, grown, ungrown, young or old,
Strong, ample, fair, enduring, capable, rich,
Perennial with the Earth, with Freedom, Law and Love,
A grand, sane, towering, seated Mother,
Chair’d in the adamant of Time.
Една от най-значимите оценки за творчеството си Уитман получава от един от най-уважаваните английски поети Барон Алфред Тенисън. Създателят на поемата „Одисей“, която Уитман често цитира на свои литературни четения, говори с възторг за поезията на Уитман, когото нарича „„един от най-великите, ако не и най-великият сред живите поети на думите и смисъла.“