„Той влияеше и тежеше в своята професия и в обществото с цяла редица прекрасни човешки добродетели и артистични качества. Въпросите за идейността на театъра и театралната етика имаха преобладаваща роля в изграждането му като артист. Една запленяваща простота лежеше върху цялата му творческа природа. И тая простота и естественост отхвърляше от актьорското му изкуство театралния фалш и външна игра.“ Думите на драматурга Камен Зидаров описват скромния хуманист и органичен майстор на театралната игра и режисура Владимир Тенев.
За него Димитър Паунов пише книгата „Владимир Тенев – творец и гражданин“, но освен нея има много малко записи, съхранили спомените за човека и приятеля, които негови колеги разказват пред микрофона на Българското национално радио (БНР). В тези оскъдни източници обаче образът му всякога е ясен и чист – спонтанен и въздействащ с граждански и професионален авторитет.
Преди театърът да стане негова съдба
Владимир Тенев се ражда на 10 май (23 май по стар стил) 1882 година в София. Баща му Стефан Тенев е от търновско абаджийско семейство, но получава възможност да учи в прочутия Минковски пансион в град Николаев, Русия. В пансиона на Тодор Минков се обучават бъдещите административни и културни кадри на свободното Отечество. Сред тях са Филип Тотю, Алеко Константинов, Стоян Михайловски, Панайот Волов, Димитър Благоев и много други.
Майка му Евдокия (Дойчина) Тенева насърчава неговото увлечение към изкуството още в детските му години. В Добрич, където семейството се установява да живее, един от любимите учители на Владимир Атанас Трандафилов (бащата на Владимир Трандафилов) включва надарения ученик в любителската училищна трупа. За тези вълнуващи участия Тенев си спомня: „Увлечен от моите другари, аз имах първото си участие в пиесата на Тодор Хаджистанчев „Стефан Караджа“, в която играх трети турчин.“
След ранната смърт на баща му Руското черноморско-дунавско параходно дружество, където той работел, отпуска на двете му деца стипендия – Зора е изпратена да учи литература в Швейцария, а Владимир е записан в Духовната семинария в Одеса. В София Тенев продължава образованието си в реална гимназия, която напуска, за да се яви на конкурс в Рисувателното училище, което по това време е единственият институт по изкуствата в страната.
Заедно с много от студентите, които се обучават в училището, той участват в масовката на Държавната драматична трупа „Сълза и смях“. Примерът на първите български театрални артисти разкрива пред него сложността и пленителността на актьорското майсторство, които завладяват мислите му и го убеждават да се посвети на „истинското голямо изкуство“, както той сам го назовава.
Съдбовна за Владимир Тенев е срещата му с Андреа Фиан – известния хърватски актьор от Драматичния театър в Загреб, който го насочва към школата на Димитриевич, където младият актьор овладява законите на драматичното изкуство, изграждането на художествения образ, както и различните изразни средства, стилове и правоговор.
В следващите пет години той е част от трупата на Народния театър, където изиграва дузина второстепенни роли, а на сцената се учи от най-добрите – Васил Кирков, Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Атанас Кирчев, Елена Снежина.
През 1910 година Владимир Тенев заминава на специализация в Москва, където силно влияние му оказват режисьорските решения на Станиславски, Владимир Иванович-Данченко и Сулержицки, качествата на когото самият Станиславски отличава:
„Сулержицки повече от всеки друг чувстваше и разбираше перспективата в развитието на изкуството. Той беше истински художник. Формата и съдържанието на изкуството се раждаха в него на основата на най-богато, остро, проникновено възприемане на живота.“
В последващите си пътувания в Европа Владимир Тенев има възможност да съпостави традициите на руската академична театрална школа с художественото творчество в Германия, Австрия и Франция. След завръщането си в България той започва работа в Пловдивския театър, където се запознава с бъдещата си съпруга Невяна Попова.
Театърът – общо и отговорно дело
Едни от най-плодотворните години от живота на младия актьор са годините, в които е директор-режисьор на Русенския драматичен театър (1914-1922 година). Неговият ентусиазъм за изграждането на новия български театър увлича много други, които изграждат ядрото на театралния състав, съставил богат репертоар от съвременни драматични и сатирични пиеси, които не слизат от афиша му години наред.
Неговите мотиви да приеме предложението да ръководи Русенския театър са по-силни от страха пред трудностите и окаяното състояние, в което се намира институцията. Своите виждания за развитието му Владимир Тенев представя в сборника „Сто години български театър“, издаден през 1956 година.
„По онова време в държавния, а и в останалите театри беше започнало установяването на един своеобразен ред, поради който положението на служителите зависеше от качества, нямащи нищо общо с изкуството. Този ред на семейственост, на своеволия и извращения в живота на едно изкуство – тъй голямо, тъй чувствително към всякакъв фалш, към всякакво невежествено отношение и посегателство, ме караше да живея с мисълта, че трябва да се намери изход от това положение. При явилата се възможност аз взех отговорното решение да се отзова на предложението на театралния комитет и с моите скромни сили да съдействам за създаването на един нов театър.“
За успеха на Русенския театър под ръководството на Владимир Тенев говорят отзивите на критиците в ежедневния печат – „Коварство и любов“ бе играна снощи от Русенската градска трупа с голям успех“, съобщава вестник „Варненски новини“, а трупата реализира и голямо успешно турне в Североизточна България.
Години по-късно, в разговор за съвременното състояние на българския театър и младото поколение сценични творци, Владимир Тенев обобщава:
„А колко малко знаят младите за нашите борби, трудностите, амбициите и саможертвата в името на голямото дело на българския театър… В театъра работих с цялата си енергия, умение и любов. В Русенския театър поставях всеки сезон по десет-петнадесет пиеси. Това бе колосална работа: някои от пиесите бях принуден да превеждам, други да „обработвам“, често имах и централни роли. Това днес изглежда невероятно.“
През 1918 година, по време на Първата световна война, Владимир Тенев служи в Щаба на въздушната отбрана на София, където се запознава с актьора Иван Попов, с когото след години играят заедно на сцената на Народния театър. През 1976 година в предаването „Театрален алманах“ Иван Попов разкрива черти от характера на човека, артиста и ръководителя Владимир Тенев.
За една година Владимир Тенев поема художественото ръководство на Варненския театър, където той влага усилията си за укрепването на театралната институция и сплотяването на трупата. В рамките на театралния сезон той поставя девет пиеси от руски, световно признати и балкански драматурзи.
През 1925 година Владимир Тенев се завръща окончателно в Народния театър, където за три десетилетия се налага като блестящ актьор, режисьор-постановчик, а през 1941 година и директор на театъра. В същото време той ръководи и други два национални института по изкуствата: Народната опера и Българската държавна филхармония. Неговата принципност и ясна антивоенна позиция са и причината за последващото му уволнение, заради отказа да приеме ангажимент на Народния театър в Берлин.
По време на евакуацията на Народния театър в Пирдоп през 1944 година, като част от трупата, Владимир Тенев ежедневно пиел кафето си и разговарял със слепеца, който работел на пишеща машина, разположена върху малка маса пред кафенето. В предаването „Дядовата ръкавичка“ на редакция „Хумор, сатира и забава“, през 1978 година, актьорът Христо Коджабашев разказва поучителната история за кметуването на Владимир Тенев.
„Владимир Тенев винаги е проявявал голяма взискателност към всички в театъра относно поведението им в живота, в обществото – пише за него Димитър Паунов в книгата „Владимир Тенев – творец и гражданин“. Той е неумолим в стремежа си за запазване реномето и престижа на сценичните творци. Води го разбирането, че театърът е трибуна за възпитание, формиране на нови граждански добродетели.“
А взискателността на режисьора Владимир Тенев откриваме в думите му за същността на театралното изкуство:
„Човек попада в театъра понякога без да знае заглавието, автора, режисьора, актьорите, гледа и се мае… и накрая излиза потресен от въздействието на показаното, от спектакъла. И този зрител открива пътя на автора, и у него се заражда желание да въздейства върху други за благото на народа.“