Писател с напрегнат анализаторски ум, критик с хаплив, но справедлив език, автор, изкусно владеещ преводаческото изкуство, Владимир Свинтила (29 април 1926 – 13 януари 1998) е сред най-ерудираните личности в българското общество през втората половина на XX век.

В цъфналата ръж

„Пролетта дойде, дойде и лятото. Аз превеждах – спомня си Свинтила – Живеех в Панчарево. Къщата ни бе на висок хълм. Небето започваше от самия праг. В огромната люлякова гора пред нас пееха по цяла нощ славеи. Работех по тяхната песен. В краката ми лежеше Мури, домашното куче вълча порода. На бюрото ми се изтягаше Гриза, нашата котка, която следеше с края на окото си кучето, с което уж бяха приятели. Настолната лампа осветяваше само белия лист пред мен. Кучето и котката бяха едва доловими в мрака. Правех по осем-десет варианта на една песен. В горещите нощи слизах да се къпя в синия вир.“

Редактор на книгата в превод „Песни и поеми“ от Робърт Бърнс е Валери Петров. Двамата извършват редакцията за един ден – дванадесет часа напрегнат труд. „Пазя екземпляра с всички бележки на Валери, с всички подобрения, които той внесе. Не се срамувам, че съм му задължен – казва Свинтила. – Преводът ми имаше огромен успех. Изкрадоха книгата от всички библиотеки и читалища. Откраднати са и десетте депозитни екземпляра от Народната библиотека. Във всяко село и във всеки град има по няколко преписа на ръка.“

За „онези щастливи години, когато шотландецът върви през шопските ниви с букетче есенни минзухари в ръка“ разказва Владимир Свинтила в запис за Националното радио от 1978 година:

„В цъфналата ръж“ – лирическо изпълнение на Татяна Лолова, запис „Златен фонд“ на БНР, 1978 година:

Философската задълбоченост, с която Владимир Свинтила разчита посланието на англоезичните поети и го облича нежно в български слова, е характерна и за художествената му публицистиката. Той е изключително проницателен автор. Притежава редкия талант да анализира исторически явления и да извежда на показ онези общопознати тенденции, връзките между които обаче не са очевидни. С този си подход той достига до ново публицистично интерпретиране на социокултурната ни среда.

Преводачът от Ихтиман

Роден е в Ихтиман в семейството на юриста публицист Георги Николов – Свинтила. През 1945 година завършва Италианската гимназия в София. Следва право в Софийския университет и изучава романски и германски езици.

Още като запасен офицер Свинтила марширува със стиховете на Бърнс в джоба. Когато командирът на полка го пита: „Кой идиот Ви е произвел и то в чин старши лейтенант? С какво се занимавате в цивилния живот?“, младият мъж отговаря, че чете и превежда поезия. „Това е отлично. Затворете се в Щаба и си четете поезия, но на плаца не искам да се мяркате!“. И докато другите решават тактически задачи, той започва първия етап от преводната си работа върху стиховете на Бърнс.

През 1949 година по фалшиво обвинение в „шпионаж в полза на Англия“ и след продължително следствие и 20-дневна инквизиция, е изпратен в лагерите на смъртта „Богданов дол“ и Куциян“, откъдето излиза след година.

„Напускайки концлагера „Богданов дол“ преди около четиридесет години, обещах на приятелите си, че ще напиша книга за нашите преживявания. Четири десетилетия отлагах. Сега, на зряла възраст, се връщам към ония преживелици на младостта. Там, на дъното на Кладенеца на мълчанието, нашият интелектуален живот не секваше. Под ударите на камшика ние не отстъпвахме от нашата културна програма, не се отказвахме от същността си. Бяхме докарани в концлагера, за да я отречем“, пише Свинтила в началните страници на биографичния си, документален роман „Кладенецът на мълчанието“.

През 50-те Свинтила дебютира във вестник „Народна младеж“ с преводите на Шекспировите „Сонети“ и „Песни и поеми“ на Робърт Бърнс. През годините те са многократно преиздавани. В Златния фонд на БНР се съхранява лирическо четене на „Един се хвали с ловкост и успехи“ от Шекспир, изпълнен от актьора Андрей Чапразов през 1954 година:

Създава близо 4 хиляди публикации в периодичния печат, изкуствоведчески и белетристични книги. Пише монографии за Владимир Димитров – Майстора, Васил Стоилов, Васил Захариев, Борис Ангелушев, Андрей Николов, Васил Бараков, Асен Грозев и други. През втората половина на ХХ век с голяма популярност се ползват неговите преводи на Шекспировите сонети. Превежда поеми и песни на Байрон, Уолт Уитмън, драми на Шекспир, Бърнард Шоу, Джон Пристли, както и „Четири квартета“ на Т.С.Елиът. Сътрудничи с публицистични есета, статии и рецензии на редица чуждестранни издания в Индия, Финландия, Бразилия,СССР и Перу. Автор е и на няколко сценария за документални филми, посветени на изкуството.

Владимир Свинтила е влюбен в народностното начало и народностните традиции. Те са тема в творчеството му, както и неговият начин от преосмисляне на настоящето, чрез връщане към корените. В романизираната биография „Слово за зографа Захарий“ Свинтила обрисува българина и неговото възприятие за света с художествен възторг от идеалите на формиращата се нация.

„Сам човешкият живот е плаха светлина между две нощи – нощта на зачатието и нощта на смъртта. Човекът беше обграден с мрак. Появяваше се от мрака и се скриваше в него.“

В „Етюди по народопсихология на българина“ фокусът е изместен от гротескови образи. В творчеството си Свинтила разобличава фалшивия морал и борбата на индивидуалностите за оцеляване в хаотичната модернизация на българското общество след Освобождението. В свои беседи той неведнъж говори за противоречивото въздействие на университетите у нас – че новата им функция е „да трансформират селянчетата в администрация“. Неласкаво се изказва и за организацията на архивното дело в страната, като посочва, че опазването на архивните документи е основополагащо за съхранението на националната ни памет.

Много са жанровете, в които твори Владимир Свинтила – есета, мемоари, публицистика, повести, разкази, новели, стихотворения и преводи, и във всички тях той се отличава като завършен и пълнокръвен автор с един универсален кодов език. Неговото перо е неизменна част от върховото развитие на българската литературна традиция.