„Неговият живот, привидно равен, лишен от външното тревожно разнообразие на епохата – всъщност е една дълбока, почти трагична човешка повест, която чака да бъде написана… Тодор Влайков е от рода на някогашните „ученолюбиви“ мъже, които нямаха друг смисъл на съществование, освен да служат „роду си“.

Константин Константинов

Поколенията, родени след 1944 г., познават Тодор Влайков главно като писател. Малцина знаят, че той няколко мандата е народен представител и, както сам казва, „не приема политиканстването и партизанщината в българския политически живот, както и безпринципните компромиси, които политиците са склонни да правят само и само да останат във властта”.

Като политик Тодор Влайков не е закостенял консерватор  в политическата си партийна и парламентарна дейност, в работата си за оптимизиране на битието на социални общности и стопански сфери, като учителство, читалищно дело, чиновничество, кооперативно дело, земеделие, занаятчийство… Готов е да приеме обновата, да мисли за обновата, обновата, както са разбирали прогресивните промени през 20-те години, стига да не се нарушават основните морални ценности, стига да не се пренебрегват християнската любов, толерантността, взаимопомощта, семейната хармония, индивидуалната и общностната свобода, правото на лично мнение…

За Тодор Влайков е важно в българското общество, в българския обществен и политически живот да има непрестанно актуален морален пример, морален ориентир, морален стожер. Самият той е въплъщение, материализация на моралността. В това някои виждат нещо прекомерно, нещо радикално. Ами нали така се нарича основаната през 1905 г. от него Радикал-демократическа партия. Да не би да не е съвсем нормално при една напрегната политическа работа в драматични и дори трагични за нацията времена, а дори и при една обикновена, делнична, политическа битка да се мисли непрекъснато за моралността, да се отстояват непрекъснато моралните принципи. Влайков прави точно това. Обаче независимо от комплексността на своето обществено служене, той прави и строги разграничения. През 1901 г., когато окончателно влиза в политиката, изоставя декларативно литературното си творчество. През 1931 г. също ритуално се връща в литературата, след като напуска политиката.

Поетът Веселин Андреев, също пирдопчанин, разказва за своя именит съгражданин и срещите си с него, запис от 1985 г.:

Наричали са го простичко „учителят“ – израз на преклонение пред един голям родолюбец, демократ и творец.

„Народът трябва да се просвещава; един непросветен народ е враг на себе си: непросветеният народ, колкото и каквито права да има, се самолишава от тях.“
„Едно добро управление трябва да се стреми да създаде еднакви условия и възможности за всестранно развитие на отделната личност.“
„За да може едно управление да се смята за добро, то трябва да бъде почтено и справедливо, мъдро и умно, съобразително, тактично и предвидливо.“
„Никога други път не са толкова много и с такава парадност кръстосвали страната по всички направления и обикаляли всички градове и паланки, па дори и села, за да влияят с авторитета на най-висшата власт и лично, като министри, да раздават всевъзможни обещания.“