„Театралното, респективно актьорското изкуство, третира най-сложната област на живота – човешката душа и отношения. Разбира се, актьорският талант е задължителен и той съдържа в себе си и морални компоненти, т.е. поредица от нравствени и професионални императиви, от известни железни правила, подчинени на творческата самодисциплина. Няма да сбъркам, ако кажа, че актьорският творчески процес е едно тайнство.“

Славка Славова (24 март 1924 – 6 април 2002) е родена в Берлин, където учат тогава родителите ѝ. Семейството се връща в България когато малката е на 2 години и детството ѝ преминава в Бургас и Варна. Баща ѝ Димитър Славов е главен инженер по пристанищни строежи. Славка завършва немско училище и расте в дом, където разговорите за музика и театър са всекидневие. След години разказва: „У дома се живееше с изкуство. Като се върнеше от работа, баща ми хващаше цигулката. От малка учех пиано и когато станах 12-13 годишна, започнахме да свирим двамата. Непрекъснато ме водеха на театър, опера… Не пропускахме концерт. Живеехме във Варна и Бургас, но когато имаше някаква интересна премиера, идвахме за една вечер в София. Така чух Ерна Зак, Тоти дел Монте, Цветана Табакова.“ Факт, с който много се гордее е, че баща ѝ заедно с Найден Найденов и Любен и Панчо Владигрови основават „Варненско музикално лято.“

Младото момиче започва да учи паралелно класическа филология в Софийския университет и в Музикалната академия. След втори курс обаче напуска университета, тъй като ѝ обясняват, че за такива като нея, родени в Берлин и учили в Дойче шуле, няма място там. Продължава обучението си в Академията, а нейни преподаватели по пиано и пеене са авторитети като Панчо Владигеров и Людмила Прокопова. Състудентка ѝ е Цонка Митева, благодарение на която кандидатства и в театралната школа. „И взеха, че ме приеха – с басня от Крилов, стихотворение от Багряна и монолог на Жулиета“, казва с усмивка. „Случва“ и с преподаватели. Завършва в класа на проф. Кръстьо Мирски, а сред преподавателите ѝ са Д.Б.Митов, Любомир Андрейчин, Николай Лилиев, Николай Масалитинов, Владимир Трандафилов. „Тези хора бързо преобърнаха нещо у мен и въпреки че завърших с отличие музика, категорично избрах драмата за бъдеща професия.“

Дебютира на сцената на Народния театър в „Училище за жени“ от Молиер с ролята на Агнес. „Беше 1947 година. През 1950 бях удостоена с Димитровска награда за ролята на Сима в „Стари другари“, а скоро след това ме уволниха“, лаконична е Славова. С етикетите „буржоазна“, „фашистка“, „дъщеря на враг на народа“ Славка Славова се сдобива заради баща си инженер Димитър Славов. През мрачните години след 1950-та той е осъден на смърт за шпионаж, макар че никога не се е занимавал с политика. Благодарение на застъпничеството на личности като Панчо Владигеров, Николай Масалитинов и Владимир Трандафилов, той избягва смъртната присъда, но е вкаран в затвора, а фамилният апартамент е конфискуван от държавата.

Трудни са следващите години за младата актриса. Поканена от тогавашния директор Стефан Караламбов, тя няколко години играе в Младежкия театър. Изключително благодарна е за закрилата на, както тя ги нарича, „широко скроените човеци“, нейни театрални директори: Стефан Караламбов, Желчо Мандаджиев, Пенка Дамянова, Слави Васев, Дико Фучеджиев. По-късно е реабилитирана и се завръща на сцената на Народния театър, но нейната откровеност е била повод Любомир Кабакчиев често да ѝ казва: „Моля ти се, Славе, затвори си най-сетне устата – омръзна ми да те спасявам.“

Обича камерните сцени, тъй като „малката сцена е най-съвършената форма на театър за актьора.“ Там се познава майсторлъкът, не може да има никакъв фалш. Разбира се, харесва и голямата сцена, защото обича ярките мазки, образите, изградени с едри щрихи. Незабравими за нея са ролите на Гитъл в „Двама на люлката“, Мила от „В полите на Витоша“, Маша от „Чайка“. В историята на българския театър остават и нейните превъплъщения в драми на Софокъл, Шекспир, Оскар Уайлд, Антон Чехов, Бертолт Брехт и много, много други.

Нора в „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен с Николай Бинев (Торвалд), запис 1975 година:

Монолог от пиесата „Щастливи дни“ от Самюъл Бекет, запис 1991 година:

Още в началото на 50-те години Славка Славова и нейната колежка и приятелка Таня Масалитинова започват да правят общи рецитаторски спектакли. След това Славка прави своя пръв самостоятелен рецитал по „Приказки за Италия“ от Максим Горки, който има феноменален успех. Отново двете с Масалитинова превръщат разказите на Чехов в театър за двама и с този спектакъл обикалят България до края на 90-те години.

Когато се създава Театър 199 Славка Славова влиза в неговия афиш с рециталите си по „Шумки от габър“ на Николай Хайтов и „Съдбата на човека“ от Михаил Шолохов. През 1981 година заедно с Валери Петров, Младен Киселов и Таня Масалитинова създават култовия спектакъл „Театър, любов моя“. Не слизат от сцената 10 сезона при пълен салон. Двете великолепни актриси играят себе си, собствения си живот. Триумфът е тотален, заради хапливите антисоциалистически реплики, които звучат съвсем естествено в устата на вечните духовни дисидентки. С „Театър, любов моя!“ Славка и Таня гостуват и във всички страни от Източна Европа.

Актрисата в „Театър, любов моя!“ от Валери Петров – постановка на Младен Киселов в Театър 199, запис 1984 година:

В интервю от 1988 година актрисата с горчивина разсъждава: „В нашата несамостоятелна работа, голяма роля играе шансът. Знаете ли колко талантливи хора отидоха мърцина просто защото нямаха късмет? Че моят късмет кога дойде? Последните години – от „Бягство“ в Театър 199 нататък. Цял живот седях и чаках и чак сега, когато съм възрастна и се уморявам, играя всяка вечер. Защо? Защо не играх на сцена Жулиета, Нора, Ани, Франк? Защото нямах шанс.“

Любими за Славка Славова са ангажиментите в Радио София. Звънливият ѝ глас звучи в стотици детски предавания, приказки, песни и радиотеатър. За работата си зад микрофона, „която обожава“ и благодарение на която била „един много информиран човек“ разказва в запис от 1996 година, съхранен в Златния фонд на БНР:

Откъс от „Малкият принц“ от Антоан дьо Сент-Екзюпери, запис 1986 година:

„Бърборино и кокичето“ от рубриката „Добро утро, ученици“, запис 1955 година:

„Джуджето Зъбобол“ – изпълняват Славка Славова и Мила Павлова, запис 1955 година:

Славка Славова е убедена, че както във всяка друга професия, и при актьорите „си имаш враговете и приятелите“. Но е категорична, че независимо от личните отношения на репетициите и на сцената трябва да има абсолютна коректност и възпитание. Не подхожда с преднамереност, тъй като „аз правя театър и всички са мои колеги и равни.“ Същото се отнася и до режисьорите. Смята, че не е необходимо да се караш и крещиш, за да демонстрираш сила и налагаш авторитет. Обича да работи с режисьори като Младен Киселов и Крикор Азарян – „с тях в работата цари спокойствие и култура.“

*Крикор Азарян споделя, че когато говори за Славка Славова, усеща духовен прилив, а срещите му с нея са сред „най-ярките му преживявания“. И разказва случка, която не може да  забрави: „Бяхме в разгара на репетициите на „Последен срок“ на Распутин. Спектакълът беше сложен в техническо отношение и причиняваше много главоболия на техническия персонал. Една сутрин пристигнах по-рано за репетиция и видях на огромната пуста сцена картина, която се запечата в съзнанието ми. Един от техниците – едър, висок човек, беше навел виновно глава и слушаше дребната, губеща се до него Славка Славова. Нададох ухо – тя говореше за пиесата на Распутин, че в нея става дума за живота и смъртта, за майчините чувства, за пътуването на една старица от битието към небитието. Виждах респекта на работника, но и чувството на неловкост и абсурдност на цялата ситуация. Лицето на Славка Славова излъчваше светлина, изведнъж тя ми се видя като Дон Кихот в женски дрехи. Сякаш той обясняваше на Санчо Панса какво е свободата и какво – животът.“

За доброто партньорство на сцената и „научените уроци“ от тези, които нарича свои учители в професията, Славка Славова говори в запис от 1986 година:

„Намерих ли себе си в актьорството?“ – пита риторично Славка Славова. „Да, въпреки че съжалявам за музиката. През тези два часа, когато си на сцената, забравяш всичко – и мъка, и болка. Като свето причастие. Има вечери, в които си направо озарен – когато се появи вдъхновението. Хубави моменти са това. Богати. Театърът е моята орис.“