„По острието на бръснача” е името на една от неговите книги. И не само. Като публицист и обществен водач той винаги стъпва по това острие, макар и често кървящ, но непоколебим по пътя към достоянието на истината.

Серафим Северняк (псевдоним на Серафим Николаев Серафимов) е роден на 10 юли 1930 година в село Горна Липница, Великотърновска област в семейството на родолюбиви учители. Завършва училище в Търново (1947) и Българска филология в Софийския държавен университет (1951). Където и да работи – в сп. „България” (1952) или като кореспондент на в. „Литературен фронт” в Русе (1953 – 1956), в сп. „Пламък” (1956 – 1962) , в Държавния музикален театър (1962 – 1964) или Сатиричния театър (1964 – 1966), в Българското радио и Българската телевизия (1966 – 1970) или като първи зам. главен редактор на в. „Литературен фронт“ (1971 – 1975) и главен редактор на сп. „Отечество” (1975 –1988), той проповядва все онази будителска искра на свободния дух и преклонение пред Отечеството.
В запис от 1985 година Северняк си спомня за първата си среща със Симеон Радев, чиято книга „Строители на съвременна България” е сред началните му уроци по родолюбие:

Северняк държи ума си винаги буден спрямо изкушенията на занаятчийството и сивотата, със слух винаги открит за читателското мнение.
В издаването на обществено-политическото и литературно-художествено илюстровано списание „Отечество” през 1975 г., Серафим Северняк вижда път към естествената си среда, към единствения адресат, на когото служи цял живот с непоколебима преданост. На списанието, което за него е не само едно от печатните издания у нас, а както сам казва, „шепа светлина от голямото и вечно Отечество – България”, посвещава 13 години от творческия си живот. В редакцията няма човек, който да му съперничи по свежестта на мисленето и неизчерпаемостта на идеите. Серафим участва като равен в творческите разговори. Не само да изслушва, но и сам дава предложения. Чуе ли обаче по-добро от своето предложение, веднага му дава предимство, настройва се на неговата вълна, обогатява го, радва му се. Ненавижда хлъзгавата анонимност и колективната безотговорност. Грешките и постиженията назовава с имената на техните автори. Член на Президиума на Националния съвет на Отечествения фронт, членува в различни комиси, на обществени начала е заместник-председател на Съюза на българските журналисти, но въпреки по-високите си длъжности Северняк винаги се представя като главен редактор на „Отечество”. Животът му съдбовно се преплита с творческия път на списанието.
Според твореца водещи добродетели, които трябва да се поддържат и съхраняват у българина са трудолюбието, обществената отговорност, демократичността, общественото начало и личната активност. Защото „една годишна реколта може да бъде провалена от лоши природни условия и следващата година да бъде възстановена. Но едно неправилно възпитано човешко поколение носи много рискове и е с много тежки последици за обществото. Ето на това трябва да се обръща достатъчно и главно – откровено внимание”, казва писателят.

„Развял метежна библейска брада, блеснал с лукавите пламъчета на очите си под надвисналите вежди, колоритен като перо и като личност, той все бърза за някъде – да стегне куфара си за ново пътешествие, да поизбистри концепцията на някаква нова рубрика за телевизията или за някой вестник, да вдъхне душа на едно ново списание и да го създаде по свой образ и подобие. Той е неуморим в своите импровизации, щедър в хрумванията си, неизчерпаем в творческата си палитра” – така описва Северняк историкът Николай Тодоров.
Интересите му са многопосочни, но Северняк им се отдава с еднаква страст. Търси с еднаква пламенност гроба на Омуртаг и неговата преславна могила в Разградския край и белезите на новото в страната и древната българска земя Чеч. Проследява горещите следи на едно вътрешнополитическо събитие, като партийната конференция, посветена на социалистическата организация на труда. Анализира корена на безродството, нахалството или безвкусицата. Издирва българи, разпилени от световните вихри по планетата от Провансал до Латинска Америка или тези достигнали до Звездното градче към космическите пътища.
И когато разказва за всички тези срещи и открития в книгите си, го прави не само с перото на знаещия, но и с обичащото сърце на развълнувания патриот, на възрожденския родолюбец.

Серафим Северняк е белетрист и публицист, очеркист и документалист, сценарист и журналист, творец, организатор, общественик. От 1952-ра до края на дните си издава около 30 книги с проза и публицистика – от сборника разкази „Стопани” (1952) през „Охридска балада” (1971) до публицистичния сборник „Изкачване на Еверест” (1980). В творчеството му се открояват художествените пътеписи от 1969-а „Между розата и лъва” и „Квадратната вселена” от 1972-ра, сборникът с есета „По острието на бръснача” (1987) и с разкази „Ветрило” (посмъртно, 1990), документалните книги за Чудомир (1983) и Левски (1987). Северняк е автор и на няколко филма, на стотици есета, очерци, фейлетони, статии, та дори и на стихове. Творчеството му е удивително единство от фактология и лирика, от изследване и вдъхновение, от документ и фантазия.
Авторът разказва за ценността на пътеписа като литературно произведение – запис съхранен в Златния фонд на БНР:

Серафим Северняк е един от най-неспокойните и най-неуморимите наши публицисти. Един от смелите. Във времена на безропотно съгласие той се осмелява да посочва истини, известни на мнозина, но неудобни и премълчавани. Поради това публицистиката, а и прозата му срещат „спонтанна” съпротива или благоразумно мълчание. Примери много, бай Серо, както го наричат приятелите му, започва безпрецедентна за социалистическо списание поименна критика на личности от висшия ешелон, дава сведения за доходите им, разобличава циментовия завод в Златна Панега, който бълва прах и трови всичко около себе си, разкрива истината за пожара в склада на предприятието „Българска фотография”, в който загиват 22-ма туристи… Публикациите в сп. „Отечество” за неща, за които трябва да се мълчи, му докарват омразата на властимащите и доверието и съпричастността на обикновените хора. „Защото не може едновременно да бъдеш хитрец и истински мъж, нито да си подлец и заедно с това герой.” – казва Северняк в есето „Свободен разговор”.
Негово нарицателно понятие за некадърност, кариеризъм, високоплатено чиновничество е характерната във всяка ведомствена структура длъжност „главен специалист”. Нашите знатни родословни дървета, твърди Северняк, ще се изпочупят от „главни специалисти”, на всеки клон висят по няколко, тази длъжност я измислиха, когато трябваше да се устройват съпруги и братовчеди, та хем повечко да получават, хем по-мъничко да работят…

Появилата се в сп. „Отечество” статия „Цената на управлението” от Асен Мичковски (кн. 3 от 1988 г.) разтърсва тоталитаризма.
Отношенията на главния редактор с ръководството на НС на Отечествения фронт, чийто орган е списанието, се изострят. Какво толкова еретично казва авторът на статията, че подлагат Северняк на невероятен тормоз? Истини, които са всепризнати днес: „В условията на самоуправление стопанските организации, наред с редовите данъкоплатци, ще имат задължението да пълнят държавната хазна, но в същото време те ще разполагат и с правото на контрол върху начина на използване на държавните средства, включително и над тези, които са предназначени за издръжка на управлението…”

Преди да тръгне за Хавана в последната си командировка през 1988 година, Серафим Северняк пише предсмъртно писмо до съпругата си Милка. „Без никаква поза – пише там – декларирам, че умирам като комунист (високоотговорен човек, тръгващ и срещу системата, когато тя потъпква човека). Вроден дефект ми беше, че не понасях груповщината и бездарието. На децата си оставям името си. Баща им беше съзнателен гражданин, убиха го зли и непочтени хора. Ако могат нека се борят с това нехуманно зло…”
За пътуването до Куба не е в състояние да замине, но го задължават… Нито епикризата, нито диагнозата не позволяват каквито и да било полети за тежко болен човек като него.Те потвърждават състоянието му и по време на полета, когато в самолета получава поредния кръвоизлив. А след последния кръвоизлив и след настаняването му в болницата в Хавана, в телекса си кубинските лекари са изразили безкрайното си недоумение как толкова болен човек се е наел да пътува отвъд океана…
На 24 май 1988 година, при съмнителни предварителни обстоятелства, след две седмици в най-реномираната кубинска болница „Братя Алмехейрос” и почти непрекъсната кома, въпреки грижите на висококвалифицирани лекари, Серафим Северняк умира.

Всеки срещнал Северняка пази спомените си до живот. Приятелят му публицист и преводач Никола Инджов разказва: „Когато в края на нашето пътуване из България стигнахме Видин, през една хубава нощ в прочутата крайдунавска крепост баба Вида, попаднахме на заснемането на филма за великия испански художник Гоя по сценарий на Анжел Вагенщайн с режисьор Конрад Волф. Там заварихме актьори от различни националности, поканени за участие в главните роли. Имаше и група испански певци и танцьори – изпълнители на фламенко от андалуския ансамбъл на Пако де Лусия. Музикантът, като го поканихме на едно вино в кръчмата, взе и китарата си, подрънкваше леко, а Серафим затананика своя си песен: „Умрия бачко Георгия, мори, он не умрия от болест, мори, най-ми умрия от лудост. Де види село убаво, мори, он сака да е негово. Де види млада невеста, мори, он сака да е негова”… Потресен от изпълнението на Серафим и от моя превод на текста, Пако де Лусия каза, че ще включи песента в репертоара си…”.