„Робърт Бърнс произхожда от фермерско семейство. Неговото детство и младостта му минават изцяло на фона на шотландския пейзаж: високи плата, блата и тресавища, самотни скали и едно бледосиньо небе със седефени облаци. В онази епоха образованието в Англия е широко разпространено и малкият Робърт може редовно да посещава селското училище. Но повечето време той е зает със самообразованието си. Зачита се в поетите, особено в селската поезия на Рамзи и Фъргюсън. В самообразованието си има и завидни успехи. Според едно предание той е научил сам в няколко седмици френски език — от него има оставени френски писма, които свидетелствуват за високото владеене на езика“, описва идиличната част от живота на младия поет един от най-популярните му български преводачи Владимир Свинтила.
Робърт Бърнс из шопските ниви
За своите прочути преводи на песните на Бърнс „с букетче есенни минзухари в ръка“, Свинтила разказва пред Лиза Матева в Българското национално радио (БНР) през 1978 година:
Такава е съдбата и на малкия Робърт — да крачи заедно с баща си в браздата на непосилния и неблагодарен зедемеделски труд. Независимо от опита на баща му да промени лошия си късмет, несгодите го застигат: първо във фермата на планината Олифант, която наема през 1766 година, а след това във фермата на Лохлии, която обработва през следващата. Изтощен и банкрутирал той умира от туберкулоза, след още няколко несполучливи за реколтата години. Този тежък житейски урок разболява и Робърт от ревматизъм, но едновременно с това го превръща и в бунтовник срещу обществения ред, и в горчив сатирик на религиозната и политическата мисъл.
Бърнс напредва бързо в своите „случайни“ опити за писане на поезия и все повече се обръща към стиховете, за да изрази своите емоции в любовта, приятелството или в ироничното си съзерцание на социалната сцена. Но това не са вече спонтанните излияния на полу-грамотен селянин. Той постепенно придобива привичките на „съзнателен занаятчия“: записките в работния му тефтер разкриват, че от самото начало се интересува от техническите проблеми на стихосложението. И независимо от факта, че неговите познания за шотландската литература са ограничени в детството му до устно предавани народни приказки и песни, той усърдно ги записва и преработва.
Робърт продължава да оре и жъне на нивите на баща си и често там съставя своите стихове. В началото неговата поезия използва диалекта на Еършър за стиховете: „Джон Барли”, „Веселите просяци”, „Светият панаир”, „Молитвата на благочестивия Уили”. Междувременно го застига лошият късмет на Бърнс и фермата, която обработва запада. Невъзможността да преодолее битовите проблеми, което ги превръща в неразрешими, тласка Бърнс към мисълта да емигрира. Но преди да напусне Шотландия решава да издаде том със свои стихове — „Стихове, предимно на шотландски диалект”.
Успехът ѝ е незабавен и огромен. От простите селски хора до изтънчените единбургски критици, всички приветстват 42-те стихотворения и поеми. Томът е забележителна смесица от няколко стихотворения на първокласен шотландски диалект: поемата „Двете кучета“, „Скоч“, „Божествен панаир“, „Писмо до дявола“, „Смъртта и предсмъртните слова на бедната Майли“, „До една мишка”, „До една въшка”, включително и стихове, които е посвещавал на различни приятели. Шест мрачни, театрални стихотворения на английски, допълват разнородното ѝ съдържание, но въпреки придобитата популярност само някои от тези стихотворения са белязани от бъдещото му величие. Тъй като книгата се изчерпва неочаквано бързо, скоро в Единбург е отпечатано второ издание. През 1787 година Робърт Бърнс се премества в Единбург и става любимец на всички в местните литературни среди. Според някои коментари — най-малкото с това, че е „неустоим гуляйджия и забавник”.
Едно от най-популярните му любовни стихотворения е „Финдли“ (изпълнено от Татяна Лолова):
В Единбург го среща и прохождащият писател Уолтър Скот, който впоследствие го описва с думите: „Маниери рустикални, но не клоунски… изражение по-грубо отколкото изглежда на портрет… очите подсказват поетична натура и темперамент, гори, когато говори за нещата, които го интересуват.”
Тук започва и щастливото му сътрудничество с гравьора и събирача на народни песни Джеймс Джонсън, с когото създават 5-томния сборник „Шотландски музикален музей”. Робърт Бърнс е редактор на изданията, които са публикувани и събраните от него 150 песни. към него. На върха на своята слава Бърнс заявява: „Аз съм син на много беден човек”. Със същата гордост, с която отказва да получава пари за обработката на народните песни, защото прави това в служба на Шотландия.
Поезия за миналите дни
Мнозина критици съветват Бърнс да използва по-малко провинциалния шотландски диалект и да овладее гръцката митология, която е „пълна с очарователни измислици”. А той, който ненавижда глупостта и арогантността, отговаря учтиво: „Надеждата да бъдеш обект на възхищение във вековете, дори за най-известните сатири, се е оказвала неосъществима мечта. Аз от самото начало съм се стремил, пък и сега желая да се харесам най-вече на моите събратя, обитателите на селските къщи — хората, с които съм свързан най-тясно.” Интуицията му подсказва, че колкото по на север от неокласицизма и сантиментализма отвеждат стиховете му, толкова по-големи са изгледите им за дълъг живот.
В края на 80-те години Робърт Бърнс се връща в Еършър, подновява връзката си с приятелката си от детинство Джийн Армър, за която по-късно се жени и заедно се установяват във ферма в Елисланд край Дъмфрийс. Именно там сътворява и най-прочутите си произведения, след като отказва работа в лондонския вестник „Стар” в Лондон и в университета в Единбург, Шотландия.
А любовта благозвучно се разкрива в „песните и поемите” му – било с „девойката, която ми постла легло”
било сред „цъфналата ръж”
било само в спомена за „старата любов — докрай! За миналите дни!”. Песента „Старата любов“ става изключително популярна в България в изпълнение на „Тоника СВ“.
Неговите творби всъщност са хроника на преживяванията и връзките му, на горчивите раздели и любовното разочарование. Откритието за единството на любовта, музиката и поезията сякаш изненадва и самият него:
„Никога не бях имал мисъл или склонност да бъда поет, докато не се влюбих искрено — тогава римата и песента станаха някак спонтанният език на моето сърце.“
Години след първата наивна песен в „цъфналата ръж” той отправя стихотворен укор към онези, които в разцвета на силите си не са обичали никога на този свят. А на приятела си Хил пише: „Ако можех… бих избърсал
всички сълзи от всички очи.”
Разбирането на всеки полъх в човешката душа, дори този, от който тя се срамува, безпределната обич към страната, за чийто пленник се провъзгласява, Робърт Бърнс излива в чисти, пеещи стихове. Това е едно от обясненията за неговата участ, участта на малцина поети изпитали радостта на признанието — и на обущаря, и на ратая, и на претенциозния критик — мигновено, още с появата си на литературния небосклон.
„Когато селяните емигрират в Щатите, Канада или Австралия, те взимат със себе си торба пръст от нивите на бащите и стихосбирката на Бърнс. Една вълна от симпатия на неговото творчество залива Европа. От Гьоте до Бенедето Кроче неговите стихове са коментирани, адмирирани и анализирани. Така от Шотландски, Робърт Бърнс става световен поет — днес той принадлежи еднакво и на Шотландия, и на човечеството“, допълва Владимир Свинтила.
Без излишества и украса в стиховете му се е вместила цяла Шотландия — измамна и вярна, плаха и храбра като въпроса на поета към уплашената от бледия му лик жена, застанала до болничното му легло в броените дни преди смъртта му: „Имате ли поръчения за оня свят?”