„Стамболов е най-способният държавник, излъчен от балканските нации за целия XIX век“ – Уил Мънро, американски историк

На 31 януари (стар стил) 1854 година във Велико Търново, в многолюдно българско семейство, се ражда Стефан Николов Стамболов – една голяма личност на малка България, – първият български държавник от европейска величина, революционер, политик, поет и журналист.

Още като юноша се включва в национално-освободителните борби. Младият революционер поема пътя към Влашко при хъшовете, където дружи с Левски и Ботев. Плод на дружбата му с Ботев е издадената стихосбирка „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“. Той е един от организаторите на Старозагорското въстание през 1875-а. Година по-късно е и от членовете на Гюргевския комитет, подготвил Априлското въстание, и главен апостол на Първи (Търновски) революционен окръг, а Ботевите четници, слизайки на Козлодуйския бряг, пеят Стамболовата песен „Не щеме ний богатство“. След погрома на въстанието отново поема към Букурещ, където е един от редакторите на вестник „Независимост“. С мисълта как да помогне на поробеното си отечество – събира помощи и доброволци, особено в навечерието на Руско-турската освободителна война. Потресен от несправедливостта на Берлинския договор от 1878-ма, Стефан Стамболов се включва и в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание на македонските българи срещу османската власт.

След Освобождението активно участва в работата на Великото Народно събрание и изработването на Търновската конституция като „първостроител на нова България“. В Търново Стамболов започва противоречивата си политическа кариера като член на Либералната партия. В периода 1884 -1886 година е председател на Народното събрание. От тази си позиция той е първото официално лице, което подкрепя Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885-а Стефан Стамболов участва като доброволец в Сръбско-българската война, която защитава Съединението на бойното поле. Съединението и неговата защита са в противоречие с руските имперски интереси на Балканите. На 7 юли 1887 година Великото Народно събрание избира Фердинанд Сакскобургготски за княз на България  след допитване до Германия, Великобритания и Франция, без да се търси съгласието на Русия, която смята избора за незаконен. След встъпването във власт на Фердинанд Стамболов съставя правителство и оглавява държавата начело на Народнолибералната партия. През първите години князът, занимавайки се с пътувания и лични дела, оставя Стефан Стамболов да управлява. А той за кратко време прекроява грубите шаячни дрехи на българина в съвременно европейско облекло и обноски.

Акад. Константин Косев за еволюцията на Стамболов – от републиканец до монархист, но винаги в името на Отечеството – запис 2005 година, Златен фонд на БНР:

От убеден русофил, в управлението ориентацията му е към Централна и Западна Европа, като смята, че това е икономически по-изгодно за страната. От този момент започва директният двубой между премиера Стамболов и руската имперска дипломация.

Увлечен от партизанските пазарлъци, обхванали управляващите, записва най-черните страници на терор и насилие при потушаване на възникналите офицерски бунтове на русофилите в Русе и Силистра през 1887-ма. Жертва на политическата разправа са довчерашните му бойни  другари, офицери от Сръбско-българската война: Олимпий Панов, Коста Паница, майор Узунов, Радко Димитриев и др. Започва проливането на невинна братска кръв. От любимец Стамболов се превръща в тиранин и политическите му противници не закъсняват да му отмъстят. На 3 юли 1895 година е посечен от „сопаджиите“ на софийска улица. Умира три дни по-късно едва 41-годишен, с отрязани ръце.

В края на своя житейски път в пълно съзнание, но при нечовешки болки, Стефан Стамболов поднася искрени извинения и поема пълна отговорност за действията си. В своята изповед допълва: „Аз не съм убивал, освен неприятели на моето Отечество“.

„Ликуващи хора играят хоро на гроба му, други потъват в дълбока скръб…“

Характеристиките на неговото управление са от „осанна“ до „разпни го“, нещо, характерно за оценката на всяко управление на общество, преживяващо коренни промени. И ако във вътрешнополитически план действията на Стамболов се характеризират с квалификации като „тиранин“ и „убиец“, то политиката му за утвърждаването на България в регионален и международен план е оценена позитивно. Прагматизмът на Стамболов и неуспешните ходове на Петербург за вътрешнополитическа намеса ориентират България към търговията и заемите от Запада, към дипломатическите победи в Цариград за националните интереси в Македония и Одринско и към модернизацията на обществото.

„Той правеше държава в състояние на криза и под лична смъртна опасност” – из речта на проф. Андрей Пантев по случай награждаването му с почетния знак „Стефан Стамболов” – запис 2014 година, Златен фонд на БНР:

„Аз бих искал в моето отечество да се ражда на 100 години по един Стамболов“– възкликва английският дипломат Джордж Бюканън.