„У Едгар По има една черта, която го отличава рязко от всички други писатели и е негова характерна особеност: това е силата на въображението. Не че той превъзхожда с въображението си останалите писатели, но в неговото въображение има една такава особеност, която не сме срещали другаде: това е силата на подробностите… в разказите на По вие виждате до такава степен ярко всички подробности на представения образ или събитие, че на края като че ли се убеждавате в неговата възможност и реалност, макар това събитие да е или почти съвсем невъзможно, или още никога да не се е случвало на този свят… У По има фантастичност, но тя е някак материална, ако бихме могли така да се изразим. Вижда се, че той е напълно американец, даже и в най-фантастичните си произведения“, пише за него Фьодор Достоевски.
Животворяща тъмнина
„Този, който между романтиците най-много се занимава с въпроса за връщането към живота, е същият, който взехме за образец на тъмните мотиви — Едгар Алън По“, пише в книгата си „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ литературният историк Цветан Стоянов. В откъс от нея, прочетен от актьора Ириней Константинов през 1984 година, слушателите на Българското национално радио (БНР) се запознават с пародийната страна в белетристиката на По:
„Едгар По съчетаваше в своя забележителен маниер две способности, които рядко се обединяват: силата на влиянието върху разума на читателя чрез неясните сенки на тайната и умението да се изобразяват подробностите, детайлите, когато нито една карфица, нито едно копче не остават неописани“, обобщават неговото фантастично-емпирично повествование литературните критици.
Превъзходството на неговото въображение се корени именно в способноста му да разгръща умело мизансцена, увенчан със силата на подробностите. Неговият знаменит „аналитичен метод“ е заложен по-късно в основите на детективските разкази и романи на Артър Конан Дойл, в които главният герой Шерлок Холмс използва „дедуктивния метод“ за разгадаването на изключително заплетени случаи (без да напуска жилището си).
Едгар Алън По придобива световна известност първо във Франция, където през 1845 година е отпечатан „Златният бръмбар“ (The Gold-Bug), който за първи път е публикуван във вестник „Долар Нюзпейпър“ през юни 1843 година. В него той умело увлича читателите си в една на пръв поглед тривиална история, в която естестволюбителят Уилям Льогран намира златен бръмбар, който първоначално предизвиква само неговия откривателски интерес. В последствие разгадаването на шифъра, изобразен върху пергамента, в който е увит бръмбара, разкрива криптирания „тайнопис“ указващ мястото на заровения сандък с голямото съкровище, скрито от пиратите на капитан Кид.
„Сега с жар се заловихме за работа и никога друг път през живота си не съм прекарвал десет минути в такава напрегната възбуда. През това време напълно изровихме един съвършено запазен и удивително твърд продълговат дървен сандък… За щастие капакът беше затворен само с две резета. Издърпахме ги, като треперехме и се задъхвахме от вълнение. В миг несметно съкровище се откри пред нас. Когато светлината на фенерите падна в ямата, от безредната купчина злато и скъпоценни камъни лумнаха пламък и искри с такъв силен блясък, че съвсем ослепиха очите ни.“
40 години по-късно шотландският писател Робърт Луис Стивънсън поставя търсенето на заровеното златно съкровище в основата на приключенския си роман „Островът на съкровищата“ (Treasure Island).
„Майстор е на фантастиката на ужаса — с нея е правил най-силно впечатление на своите съвременници и е повлиял върху доста автори на този жанр. Пионер е и на научната фантастика — факт, който е забелязан отдавна, но не е получил необходимото внимание и популярност. (Още през 1905 година анонимната статия „Научност в романа“ в „Сатърдей Ревю“ (Saturday Review) цитира с не много добро чувство По като „вероятния баща“ на тази „псевдонаучна“ белетристика, „чиито живи продължители все още са д-р Конан Дойл и мистър Xърбърт Уелс“)“, пише в своята студия „Едгар По — пионер на научната фантастика“ литературният критик Огнян Сапарев.
„Умствените способности, които се разглеждат като аналитични, сами по себе си твърде малко се поддават на анализ. За тях ние съдим само по резултатите. Известно ни е между другото, че за един изключително надарен в този смисъл човек те са извор на най-живи наслаждения. Както атлетът се радва на своята физическа сила и ловкост и намира удоволствие в упражненията, които привеждат мускулите му в движение, така и аналитикът е горд със своето умение да разплита всякаква главоблъсканица. Дори и най-простото занимание, изсичащо искри от неговия талант, му е приятно. Той обожава загадките, ребусите, йероглифите, проявявайки в тяхното разрешаване проницателност, която според обикновените схващания ни се струва свръхестествена. Неговите изводи, породени от същината и душата на метода, наистина изглеждат изцяло плод на интуицията.“ С тези думи По слага началото на втория си най-популярен разказ „Убийствата на улица Морг“ (The Murders in the Rue Morgue).
Едгар Алън По всъщност е и първият значителен литературен критик на Америка, който разширява националното своеобразие на родната си литература, предшественик е на символизма и декадентската литература. Неговите думи проникват в болезнените дебри на душата с „отвратителната острота на чувственото възприятие“. Неговите изображения на маниакалното предхождат с половин век големия интерес към психологията на лудостта.
Както казва самият той в известната си статия-самоанализ „Философия на творчеството“:
„Аз предпочитам да започвам с разглеждане на това, което наричам ефект. Без да забравям дори за момент за оригиналността… аз преди всичко се питам: „От безчислените ефекти или впечатления, способни да въздействуват на сърцето, интелекта или (най-общо казано) на душата, кое именно да избера в дадения случай?“. Избирайки, първо, нов, и, второ, ярък ефект, аз се съобразявам как най-добре може да се постигне със средствата на фабулата или интонацията — с обикновена фабула и необичайна интонация ли, или обратно; или пък с необичайност и на фабулата, и на интонацията; а след това търся около себе си или по-скоро вътре в себе си такова съчетание на събитията и интонацията, които по най-добрия начин биха подпомогнали постигането на нужния ефект.“
„Свикнали сме да схващаме „логическите“ разкази на Едгар По като синоним на „детективските“, с които е най-популярен у нас. А всъщност „логическото“ (рационалното, аналитичното, математическото: т.е. — научното и псевдонаучното) е присъщо на доста по-голяма част от творчеството му. Преситената от готически фантасмагории публика е трябвало да бъде сепната с нещо по-„реално“. И в най-невероятните си творби По обича да вплита автентични имена на учени, държавници, пътешественици — понякога негови съвременници, позовава се на достоверни (умело измислени от него) дати и факти, аргументира се не само с логически умозаключения, но и с авторитета на науката. В „детективските“ му истории всичко това е само по-очевидно“, обобщава Огнян Сапарев.
Началото на разказа „Тайната на Мари Роже“ (The Mystery of Marie Rogêt) също е красноречив пример за дълбочината на неговите прозрения:
„Рядко някой… не е изпитвал неосъзнато тревожната готовност да повярва някой път в свръхестествените сили, поразен от съвпадения, които изглеждат толкова странни, че умът не може да ги признае просто за съвпадения. С такова настроение можеш да се справиш… само ако се обърнеш към учението за случайностите, или, както по-точно се казва — изчислението на вероятностите. А това изчисление е всъщност чиста математика: така, въпреки своята природа, най-точната от всички науки се оказва приложима към изследването на най-призрачните и неуловими явления в областта на духа.“
Във всеки разказ на Едгар Алън По се усеща осезаемото, неназовано присъствие на автора, който сякаш продължава да наблюдава и изучава реакциите и вълнението на своите читатели. В някои от своите прозрения По съвършено ясно си дава сметка, че „утре няма да е между живите“ — както в разказа „Черният Котарак“ (The Black Cat):
„Не се и надявам, че някой би повярвал на тази най-чудовищна и едновременно най-обикновена история, която възнамерявам да разкажа. Само луд би могъл да разчита на това, тъй като дори аз не съм склонен да си повярвам. Но утре няма да съм между живите, затова днес трябва да изповядам душата си с покаяние. Единственото ми намерение е ясно, стегнато, без хитрувания да разкажа за някои чисто семейни събития. Точно тези събития ме изведоха от равновесие и ме погубиха. И въпреки това няма да търся обяснението им. На мнозина те може да се сторят върволица от безобидни фантасмагории.“
„Различните материали, които четох напоследък, създадоха у мен убеждението, че Съединените щати са били за Едгар По обширна клетка, огромно счетоводно учреждение и че цял живот той е правил отчаяни опити да се измъкне от тази омразна атмосфера“ — добавя Бодлер в своите „Естетически и критически съчинения“.
Самоизтезанието на душата
„Гениален закъснял романтик, който живее много тежък, изпълнен с безкрайни страдания, лишения и психически кризи живот“ — това описание на писателя събира само в няколко думи трагичността на неговата личност и тъмните тайни на душата му. Неразбран от съвременниците си, По е неспособен да се издържа само от писане. Армията, в която постъпва, се превръща в тежест и разкаяние по пътя към желаната самостоятелност. За да я преодолее, той започва първоначално инцидентно, но след това и системно да пие.
В поемата „Гарванът“ По разкрива своята дълбоко наранена душевност, съчетана с мрачната романтика на изгубената любов. Този мотив е представен на слушателите на БНР от актьора Петър Гюров, в превод на Георги Михайлов.
Двуезичната стихосбирка на издателство „Фама“ излиза от печат през 1945 година и събира едни от най-популярните стихове на По. Богатите илюстрации в нея са дело на известния френски художник, илюстратор и гравьор — Гюстав Доре.През 2014 година художникът Калин Николов говори пред Юлия Петрова за илюстрациите си към поемата „Гарванът“ на По. В интервюто той описва влиянието на поемата в неговите художествени интерпретации и как гарванът става герой не само на неговата изложба — той се появява и в творчеството на Доре и Рене Магрит.
В началото на този период от живота си По се жени за своята братовчедка Виржиния Елиза Клем (първоначално тайно, тъй като тя е едва 13-годишна). В следващите няколко години той сменя няколко списания, на които сътрудничи и в които публикува някои от своите разкази. В „Бъртънс Джентълменс Мегъзин“ (Burton’s Gentleman’s Magazine) публикува голям брой критически статии, разкази и рецензии, които утвърждават и репутацията му на литературен критик. „Историята на Артър Гордън Пим“, публикувана през 1838 година, се превръща в първия и единствен завършен роман на Едгар Алън По. За него Хърбърт Уелс заключава: „Пим разказва това, което един много интелигентен ум би могъл да си представи за Южния полюс преди един век.“
Близо 60 години по-късно, френският писател фантаст Жул Верн описва продължението на приключенията на Пим в „Антарктическа мистерия“ (Le Sphinx des glaces), позната и със заглавието „Сфинксът на ледовете“ —приключенски роман в два тома. В него са описани пътешествията по море на младия Артър Пим, на борда на кораба „Халбрейн“.
И някак внезапно, може би не толкова неочаквано, дълго люшканият от несигурността на житейските ветрове и бури живот на Едгар Алън По приключва в ранната октомврийска утрин, в болницата в Балтимор, след като преди това писателят е намерен в безпомощно състояние на улицата. И сякаш по ирония на съдбата причините за смъртта му и до днес остават неразкрита загадка — последната мистерия на По.