Забравен, забраняван, неразбран – Петко Стайнов, блестящ и общопризнат юрист, публицист, държавник и общественик, оставя ярки следи сред българския политически и интелектуален елит на своето време. Приеман с еднакъв респект в Гренобъл, Париж и Лайпциг, в студентската аудитория и в Народното събрание, Стайнов изразява най-доброто от мъдростта и самочувствието на българската интелигенция. Възторжен студент в чужбина, видял много от света, надарен познавач на българската и европейската драма, този фин и в същото време често гневен народен представител, търсен съветник, компетентен учен, толерантен министър и престижен посланик показва, че за умните хора от неговото поколение тогавашната и бъдещата съдба на България не е странна енигма.

Потомък на жилав български род, дал много за освобождението ни от турското потисничество, Петко Стоянов Стайнов е роден на 31 май (19 май стар стил) през 1890 г. в гр. Казанлък. Гимназия завършва в Стара Загора, след което заминава да следва в Гренобъл. През 1911 г. е лисансие на правото в Париж, а през следващите две години специализира административно право в Лайпциг. Връща се отново в Парижкия университет, където през 1914 г. защитава  докторат и продължава специализацията си по административно-правни и финансови науки.

Междувременно взема участие в Балканската война (1912 – 1913) и Първата световна война (1914 – 1918).

Още през 1923 г. Петко Стайнов се хабилитира като доцент при Софийския университет „Климент Охридски”, за да оглави след това катедрата по административно право при Юридическия факултет и да бъде избран за професор. В периода 1925 – 1939 г. е преподавател по административно право и в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС).  В този период е избран за дописен член на БАН, а през 1942 г. и за академик. Последователно е ръководител на Секцията по държавно, административно и финансово право в Института за правни науки при БАН, секретар на Правно-стопанския клон и на Отделението за икономически и правни науки. Идват и големите прояви и при