Забравен, забраняван, неразбран – Петко Стайнов, блестящ и общопризнат юрист, публицист, държавник и общественик, оставя ярки следи сред българския политически и интелектуален елит на своето време. Приеман с еднакъв респект в Гренобъл, Париж и Лайпциг, в студентската аудитория и в Народното събрание, Стайнов изразява най-доброто от мъдростта и самочувствието на българската интелигенция. Възторжен студент в чужбина, видял много от света, надарен познавач на българската и европейската драма, този фин и в същото време често гневен народен представител, търсен съветник, компетентен учен, толерантен министър и престижен посланик показва, че за умните хора от неговото поколение тогавашната и бъдещата съдба на България не е странна енигма.
Потомък на жилав български род, дал много за освобождението ни от турското потисничество, Петко Стоянов Стайнов е роден на 31 май (19 май стар стил) през 1890 г. в гр. Казанлък. Гимназия завършва в Стара Загора, след което заминава да следва в Гренобъл. През 1911 г. е лисансие на правото в Париж, а през следващите две години специализира административно право в Лайпциг. Връща се отново в Парижкия университет, където през 1914 г. защитава докторат и продължава специализацията си по административно-правни и финансови науки.
Междувременно взема участие в Балканската война (1912 – 1913) и Първата световна война (1914 – 1918).
Още през 1923 г. Петко Стайнов се хабилитира като доцент при Софийския университет „Климент Охридски”, за да оглави след това катедрата по административно право при Юридическия факултет и да бъде избран за професор. В периода 1925 – 1939 г. е преподавател по административно право и в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС). В този период е избран за дописен член на БАН, а през 1942 г. и за академик. Последователно е ръководител на Секцията по държавно, административно и финансово право в Института за правни науки при БАН, секретар на Правно-стопанския клон и на Отделението за икономически и правни науки. Идват и големите прояви и признанието му в чужбина. Стайнов е деен член на редица международни организации като Международния институт за публично право в Париж, Международния институт за конституционна и политическа история в Париж, почетен доктор на Варшавския университет.
Успоредно с това върви активната обществена и политическа държавна дейност на акад. Стайнов. Той е член на редакционните колегии на редица вестници („Дума”, „Мир”, „Слово”). През 1920 – 21 г. заема поста директор на Дирекция на печата. Народен представител – дванайсет мандата в периода 1923 – 1972 г. Парламентарните речи на Стайнов „парят” и днес от политическа актуалност. Като народен представител той никога не ползва първокласен вагон. „Трябва да сме там, където е народът” – обяснява депутатът. Осем негови избиратели са осъдени на смърт за участие в конспирация срещу властта. Петко Стайнов посвещава цялата си енергия и цялата си човечност за тяхното спасение. Той говори в парламента, среща се с министъра на правосъдието, посещава осъдените в затвора, носи им пари и надежда. И успява буквално да ги свали от въжето.
Стайнов е министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Демократическия сговор, оглавено от Андрей Ляпчев. След преврата на 19 май 1934 г. за кратко е посланик на България в Белгия и Франция.
През 1943 г. се обявява против депортацията на българските евреи. Участва в създаването на Комитет за защитата им. Паметна е речта на Петко Стайнов при приемането на Закона за защита на нацията. В онези мрачни години той казва: „Не съм сторонник на расовите теории, не вярвам на всички тия приказки за чистата раса. Чистата раса – това е една мистика, една мистификация. Туря се начало на отнемане на основни права въз основа на един своего рода български расизъм. Аз смятам, че подобно нещо е противно на нашата история, на нашето възраждане, култура, на духа и достойнството на българския народ, който е един толерантен и достоен народ.” Продължение на дейността на Стайнов е влизането му в Отечествения фронт (ОФ), ставайки съюзник на комунистите.
В запис от 1971 г. Петко Стайнов се спира на изказването си като опозиционен депутат при приемането на Закона за защита на държавата от Народното събрание преди 9 септември 1944 г.:
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. се включва във второто правителство на Кимон Георгиев като министър на външните работи и вероизповеданията. Петко Стайнов участва в преговорите по сключване на така нареченото Московско примирие със Съединените щати, Великобритания и Съветския съюз. След завръщането му от Москва в Казанлък го посрещат като национален герой – с биене на черковни камбани и със свирене на фабрични сирени.
Въпреки ограничените възможности, опитва да отстоява със смелост и дипломация българските икономически интереси в отношенията със Съюза на съветските социалистически републики (СССР). Не се съгласява със съветския диктат в тези отношения, опитите за заграбване на българска държавна собственост в обеднялата след войната България. През пролетта на 1945 г. се обявява против съветското искане за връщане в СССР на изселилите се по време на войната таврийски българи.
Без да се страхува да изразява несъгласие с политиката на управление, Петко Стайнов е известен и с оставките си. По времето на Александър Стамболийски поради несъгласие с методите му на управление напуска поста директор на печата. През 1946 г. като външен министър пак си подава оставката, защото не може да приеме, че му назначават заместници, без дори да го попитат. Гъвкав и съобразителен, той „се разболява” и успява да се измъкне, като по този начин не слага подписа си под присъдите на Народния съд, както правят другите министри.
Акад. Стайнов е член на Националния съвет на ОФ, на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество. Автор е на 24 книги, 15 учебници и учебни помагала и около 130 студии и статии, много от които на немски, френски и руски език.
В спомените си проф. Живко Сталев разказва за живота и дейността на акад. Стайнов – запис 1990 г.:
Интересни страници има и в семейната история на Петко Стайнов. Негова съпруга е писателката Анна Каменова, дъщеря на българския дипломат, общественик и публицист Михаил Маджаров. При бомбардировките над София през 1944 г. къщата на Маджарови е срината до основи. Загиват жена му, голямата им дъщеря (сестра на Анна) и нейният син с младата си съпруга, а двете им дъщери осиротяват. Михаил Маджаров също умира по-късно от раните си. Петко и Анна Стайнови осиновяват сирачетата, отглеждат ги, изучават ги. Мария Стайнова става архитект, а сестра ѝ Михаила Стайнова – османист и културолог.
Обществената кариера в развитите демокрации най-често следва обичайната логика на движение „от ляво надясно”, тъй като принципно хората, с напредването на възрастта, стават все по-консервативни. По стечение на обстоятелствата Петко Стайнов е принуден да следва обратната посока на движение, но все пак успява в една или друга степен да запази своята собствена политическа идентичност, разбунвайки от време на време както добрия тон на поведение, така и натрапените му правила на играта.
Жизненият път на българския юрист, дипломат и политик Петко Стайнов завършва на 24 юли 1972 г. в София.
Мнозина са се питали: как е смогвал този човек да съчетава и извършва толкова разностранна по вид и огромна по количество дейност? Отговорът може би е този – благодарение на голямото си сърце, ерудицията си, на отличната организация на време и труд. Но има едно съществено нещо, което обединява тази разнообразна дейност и което дава цялостен облик на делото му. За него най-добре говори самият Петко Стайнов: „Аз винаги и навсякъде съм се стремил да бъда българин: да мисля за България, да се боря за България, да виждам света през очите на България и на българския народ.”