Забравен, забраняван, неразбран – Петко Стайнов, блестящ и общопризнат юрист, публицист, държавник и общественик, оставя ярки следи сред българския политически и интелектуален елит на своето време. Приеман с еднакъв респект в Гренобъл, Париж и Лайпциг, в студентската аудитория и в Народното събрание, Стайнов изразява най-доброто от мъдростта и самочувствието на българската интелигенция. Възторжен студент в чужбина, видял много от света, надарен познавач на българската и европейската драма, този фин и в същото време често гневен народен представител, търсен съветник, компетентен учен, толерантен министър и престижен посланик показва, че за умните хора от неговото поколение тогавашната и бъдещата съдба на България не е странна енигма.
Потомък на жилав български род, дал много за освобождението ни от турското потисничество, Петко Стоянов Стайнов е роден на 31 май (19 май стар стил) през 1890 година в град Казанлък. Гимназия завършва в Стара Загора, след което заминава да следва в Гренобъл. През 1911 година е лисансие на правото в Париж, а през следващите две години специализира административно право в Лайпциг. Връща се отново в Парижкия университет, където през 1914-а защитава докторат и продължава специализацията си по административно-правни и финансови науки.
Междувременно взема участие в Балканската война (1912 – 1913) и Първата световна война (1914 – 1918).
Още през 1923 година Петко Стайнов се хабилитира като доцент при Софийския университет „Климент Охридски”, за да оглави след това катедрата по административно право при Юридическия факултет и да бъде избран за професор. В периода 1925 – 1939 година е преподавател по административно право и в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС). В този период е избран за дописен член на БАН, а през 1942-ра и за академик. Последователно е ръководител на Секцията по държавно, административно и финансово право в Института за правни науки при БАН, секретар на Правно-стопанския клон и на Отделението за икономически и правни науки. Идват и големите прояви и признанието му в чужбина. Стайнов е деен член на редица международни организации като Международния институт за публично право в Париж, Международния институт за конституционна и политическа история в Париж, почетен доктор на Варшавския университет.
Успоредно с това върви активната обществена и политическа държавна дейност на акад. Стайнов. Той е член на редакционните колегии на редица вестници („Дума”, „Мир”, „Слово”). През 1920 – 21 година заема поста директор на Дирекция на печата. Народен представител – дванайсет мандата в периода 1923 – 1972 година. Парламентарните речи на Стайнов „парят” и днес от политическа актуалност. Като народен представител той никога не ползва първокласен вагон. „Трябва да сме там, където е народът” – обяснява депутатът. Осем негови избиратели са осъдени на смърт за участие в конспирация срещу властта. Петко Стайнов посвещава цялата си енергия и цялата си човечност за тяхното спасение. Той говори в парламента, среща се с министъра на правосъдието, посещава осъдените в затвора, носи им пари и надежда. И успява буквално да ги свали от въжето.
Стайнов е министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Демократическия сговор, оглавено от Андрей Ляпчев. След преврата на 19 май 1934-а за кратко е посланик на България в Белгия и Франция.
През 1943-та се обявява против депортацията на българските евреи. Участва в създаването на Комитет за защитата им. Паметна е речта на Петко Стайнов при приемането на Закона за защита на нацията. В онези мрачни години той казва: „Не съм сторонник на расовите теории, не вярвам на всички тия приказки за чистата раса. Чистата раса – това е една мистика, една мистификация. Туря се начало на отнемане на основни права въз основа на един своего рода български расизъм. Аз смятам, че подобно нещо е противно на нашата история, на нашето възраждане, култура, на духа и достойнството на българския народ, който е един толерантен и достоен народ.” Продължение на дейността на Стайнов е влизането му в Отечествения фронт (ОФ), ставайки съюзник на комунистите.
В запис от 1971-ва Петко Стайнов се спира на изказването си като опозиционен депутат при приемането на Закона за защита на държавата от Народното събрание преди 9 септември 1944 година:
След Деветосептемврийския преврат през 1944-та се включва във второто правителство на Кимон Георгиев като министър на външните работи и вероизповеданията. Петко Стайнов участва в преговорите по сключване на така нареченото Московско примирие със Съединените щати, Великобритания и Съветския съюз. След завръщането му от Москва в Казанлък го посрещат като национален герой – с биене на черковни камбани и със свирене на фабрични сирени.
Въпреки ограничените възможности, опитва да отстоява със смелост и дипломация българските икономически интереси в отношенията със Съюза на съветските социалистически републики (СССР). Не се съгласява със съветския диктат в тези отношения, опитите за заграбване на българска държавна собственост в обеднялата след войната България. През пролетта на 1945 година се обявява против съветското искане за връщане в СССР на изселилите се по време на войната таврийски българи.
Без да се страхува да изразява несъгласие с политиката на управление, Петко Стайнов е известен и с оставките си. По времето на Александър Стамболийски поради несъгласие с методите му на управление напуска поста директор на печата. През 1946-а като външен министър пак си подава оставката, защото не може да приеме, че му назначават заместници, без дори да го попитат. Гъвкав и съобразителен, той „се разболява” и успява да се измъкне, като по този начин не слага подписа си под присъдите на Народния съд, както правят другите министри.
Акад. Стайнов е член на Националния съвет на ОФ, на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество. Автор е на 24 книги, 15 учебници и учебни помагала и около 130 студии и статии, много от които на немски, френски и руски език.
В спомените си проф. Живко Сталев разказва за живота и дейността на акад. Стайнов – запис 1990 година:
Интересни страници има и в семейната история на Петко Стайнов. Негова съпруга е писателката Анна Каменова, дъщеря на българския дипломат, общественик и публицист Михаил Маджаров. При бомбардировките над София през 1944-та къщата на Маджарови е срината до основи. Загиват жена му, голямата им дъщеря (сестра на Анна) и нейният син с младата си съпруга, а двете им дъщери осиротяват. Михаил Маджаров също умира по-късно от раните си. Петко и Анна Стайнови осиновяват сирачетата, отглеждат ги, изучават ги. Мария Стайнова става архитект, а сестра ѝ Михаила Стайнова – османист и културолог.
Обществената кариера в развитите демокрации най-често следва обичайната логика на движение „от ляво надясно”, тъй като принципно хората, с напредването на възрастта, стават все по-консервативни. По стечение на обстоятелствата Петко Стайнов е принуден да следва обратната посока на движение, но все пак успява в една или друга степен да запази своята собствена политическа идентичност, разбунвайки от време на време както добрия тон на поведение, така и натрапените му правила на играта.
Жизненият път на българския юрист, дипломат и политик Петко Стайнов завършва на 24 юли 1972 година в София.
Мнозина са се питали: как е смогвал този човек да съчетава и извършва толкова разностранна по вид и огромна по количество дейност? Отговорът може би е този – благодарение на голямото си сърце, ерудицията си, на отличната организация на време и труд. Но има едно съществено нещо, което обединява тази разнообразна дейност и което дава цялостен облик на делото му. За него най-добре говори самият Петко Стайнов: „Аз винаги и навсякъде съм се стремил да бъда българин: да мисля за България, да се боря за България, да виждам света през очите на България и на българския народ.”