Пее на най-известните оперни сцени по света, под палката на най-големите оперни диригенти. Всепризнат е за един от най-великите баси на ХХ век. Вестник „Льо монд” пише, че „гласът му се разгръща в съзвездие от скъпоценни камъни”. Суперлативите на световната критика го определят като „голям художник на оперната сцена”, „гласът, който вае”, „певец, който сваля звездите”, „роден за слава”, „мощен бас, какъвто може да се роди само в България”. За едни е Вердиев, за други Моцартов певец, трети твърдят, че е роден за Вагнер…

Чуйте ария на Дон Жуан от едноименната опера на Волфганг Амадеус Моцарт, изпълнява Никола Гюзелев, съпровод на пиано Атанас Атанасов, документален запис от II Международен конкурс за млади оперни певци, 1963 година:

Никола Николаев Гюзелев (17 август 1936 – 16 май 2014) се ражда в Павликени в артистичното семейство на Николай и Елена Гюзелеви. Бащата, по професия градинар, свирел превъзходно на цигулка, а майка му, шивачка, в младостта си играела в самодейни театри. Момчето също свири на цигулка, 11-годишен пее Янко в детската опера „Малкият цигулар” по романа на Хенрик Сенкевич „Янко музикантът”. Обича музиката, но рисуването завладява въображението, поглъща времето му. Убеден е, че иска да стане художник. До мига, в който случайно чува „Борис Годунов” по радиото в изпълнение на Борис Христов в едноименната роля. Кой ли предполага тогава, най-малко самият Никола, че след години ще е един от най-известните в света изпълнители на тази партия, че по него ще се сравняват толкова баси?!
Младежът завършва средното си образование в София през 1954 година, а през 1960-а семестриално и Художествената академия със специалност живопис в класа на проф. Панайот Панайотов. Дипломата си взема години по-късно, когато трябва да представи документ, че е завършил висше образование. Още като студент по живопис взема уроци по пеене при вокалните педагози Цветана Събева и Илия Йосифов и участва като солист в Академичния хор. Но благословена се оказва срещата за 24-годишния художник с именития певец и педагог проф. Христо Бръмбаров, защото точно след година, през 1961-ва Гюзелев дебютира на сцената на Софийската опера. Даровитият младеж е Тимур в премиерния спектакъл на „Турандот” от Джакомо Пучини. Предпочетен е пред утвърдени певци и партнира на вече известните Юлия Винер, Катя Попова, Асен Селимски и Никола Николов. Затова за работата си с маестрото не веднъж с благодарност изрича: „Той шлифова тон след тон, фраза след фраза, канарата в гърлото ми, за да стана неусетно господар на своя глас.”
Веднага след Тимур е Варяжкият гост в „Садко” на Николай Римски – Корсаков, Миха от „Продадена невеста” на Бедржих Сметана, отец Гавраил от българската опера на Константин Илиев „Боянският майстор”.  

Ария на отец Гавраил, изпълнява Никола Гюзелев с оркестъра на Софийската опера, диригент Васил Казанджиев, документален запис от примиерата, 1962 година:

През 60-те години пее централни партии и в други български опери: ролята на Крумов от „Антигона`43” на Любомир Пипков и писаната специално за неговия глас – Зографът Захарий от едноименната опера на Марин Големинов. Посветен на Гюзелев е и трикантария „Аз, буки, веди…” на Тодор Григоров – Терес на старобългарски език.

Гюзелев заедно с професора си достига нови висоти с ролята на Филип II от „Дон Карлос” на Джузепе Верди. Печели в жестока конкуренция златен медал и Първа награда от II Международен конкурс за млади оперни певци в София през 1963 година. А е само от два сезона на професионална сцена.
Пресъздаденият от него герой е обект на множество възторжени оценки. Известната режисьорка Маргарита Валман споделя, че Гюзелев е най-големият изпълнител на Филип II, когото е слушала и с когото е работила на оперната сцена. Според проф. Боянка Арнаудова: „По различно време, с различни състави, певецът изпълнява тази роля с неизменен успех, търсейки нови акценти и черти в образа, насищайки го с философска вглъбеност и мъдрост, натрупана с годините.”

„Творчеството на Мусоргски беше причината да стана оперен певец”, разказва творецът, запис от Златния фонд на БНР, 1970 година:

Един образ, който певецът пръв, от новото поколение български баси на ХХ век, пресъздава е Борис от операта „Борис Годунов” на Модест Мусоргски: „Може да се каже, че тази роля знам още от рождение, нося я в себе си от най-ранна възраст. Тръпнех вътрешно да я изпея и това стана в една нова постановка на Софийската опера през 1965 година. Беше през май и успехът ни бе недвусмислен. Съдете сами – 46 пъти излизах пред завесата за поклон. Преди мен Борис пееха Борис Христов, моят учител Христо Бръмбаров, Михаил Попов, понякога Димитър Кожухаров и Костадин Шекерлийски и толкоз.”
При гостуване на Софийската опера на Арена ди Верона превъплащението на Гюзелев в трагичния руски цар поразява космополитната публика „с необяснимата сила на своето сценично присъствие и мощен глас”. Отлично подготвен за ролята музикално и актьорски, той пее, сякаш рисува в момента.

Гюзелев си спомня за спадовете и подемите в творчеството, за дебюта на Арена ди Верона с „Борис Годунов” и незабравимия спектакъл на „Хованщина” в Балшой театър, запис от Златния фонд, 1996 година:

През март 1966 година Никола Гюзелев за първи път излиза  на софийска сцена в ролята на „образа – икона” Досифей от „Хованщина” на Мусоргски, постановка на Борис Покровски, а месец по-късно в театър „Сан Карло” в Неапол демонстрира изключителна палитра от качества в същата опера. За неговия невероятен Досифей, „шлифован” през годините, известният руски диригент Генадий Рождественски признава: „Не се е раждал и няма да се роди руски певец, който така дълбоко и вълнуващо да пресъздаде най-руския от всички образи – Досифей…” На същото мнение е и партньорката му от „Хованщина” Елена Образцова. Авторитетният директор на „Миланската скала” Франческо Сичилиани, сравнявайки хладния и рационален Досифей на Борис Христов, отдава предпочитание на сърдечния и човеколюбив Досифей на Никола Гюзелев.

Името на младия красив бас гръмва по света, все по-често с най-големи букви и начело на афишите на водещи оперни театри от Европа, Америка до Япония. Гюзелев получава ангажименти и печели признание в богат оперен репертоар с творби от Моцарт до Прокопиев и Шостакович. Над 70 са пресъздадените оперни образи – Гремин от „Евгений Онегин” на Пьотър Чайковски, Галицки от „Княз Игор” на Александър Бородин, Ескамилио от „Кармен” на Жорж Бизе, Гомес да Силва от „Ернани”, Закария от „Набуко”, Банко от „Макбет”, Фиеско от „Симон Боканегра”, Рамфис от „Аида” на Джузепе Верди, Пимен и Варлаам от „Борис Годунов”, Иван Ховански от „Хованщина” на Модест Мусоргски, Дон Базилио от „Севилският бръснар” на Джоакино Росини, Мефистофел от едноименната опера на Ариго Бойто, Дон Жуан от „Дон Жуан”, Фигаро от „Сватбите на Фигаро” на Волфганг Амадеус Моцарт, Барон Скарпия от „Тоска” на Джакомо Пучини” и много други. А колко още са партиите в кантатно-ораториалните творби от класиката до съвременните шедьоври, колко са и записите, останали в златния фонд на поколенията. Богата е записната и концертна дейност с творби на Бах, Хендел, Моцарт, Верди, Шостакович, руска музика. Ролите на Гюзелев са „еталонни”, „гюзелевски”, изградени с „рядка интелигентност”. Цели 45 години те блестят на оперните сцени като Миланската „Ла Скала”, Болшой театър, Метрополитен опера в Ню Йорк, Ковънт Гардън в Лондон, Арена ди Верона, Виенската Щатсопера, Гранд опера в Париж, Женевската опера, „Театро Колон” в Аржентина…, съчетаващи основните елементи на българската певческа школа, безупречната техника на италианското белканто и интензитета на славянската емоционалност.

Още през 70-те години на миналя век, Никола Гюзелев е включен от чуждестранната музикална критика към яркото българско съзвездие на Борис Христов и Николай Гяуров.
„Ние не сме измислили операта, преди нас е имало стотици, хиляди изпълнители, има сега и ще има. Дали съществува българска школа, може да се дискутира, но има български глас. Българският певец има по-различен тембър във връзка с езика, историята, географията и колкото да е прекрасен италианският му, остава едно странно поднасяне на текста, на думата, на логическото ударение. И това го прави интересен. А всеки прави онова, на което е способен, търси своята рамка”, смята певецът.

Характерите пресъздадени от певеца актьор са пълнокръвни и разнолики. „Гюзелев като актьор впечатлява с вътрешната си енергия и страст, с дълбокия си емоционален потенциал. Носена на крилете на вдъхновението, артистичната душа на Гюзелев ни кара да живеем с него и да му вярваме”, пишат критиците.
„Моят неизменен стремеж е бил да направя по-монолитни, по-цялостни, по-вглъбени, но без онези подробности, които дробят на късчета, образите. Новото, което по интуиция ми се е удавало да прибавя, не е случайно хрумване, а продължителен процес с положителни последици за пълнотата и монолитността на образите. Процес, идентичен с този при художниците, когато портретите стават все по-изчистени и по-мъдри…”, споделя певецът.
Дали Гюзелев нямаше да бъде сред големите съвременни художници, ако бе останал да твори в областта на изобразителното изкуство? Може би неговите размишления, в момент на равносметка, дават отговор на въпроса: „Лично аз дължа много на живописта при актьорското изграждане на образите – с наблюдателността на художник следя своето тяло, ръце, походка, глас – всички компоненти на артистичната игра. Сякаш рисувам в момента!”
През годините не забравя четката. Почти между другото художникът Никола Гюзелев успява „да натрупа” и няколко живописни изложби, с картини, рисувани така сякаш пее.

Николай Кърнолски говори за художника Никола Гюзелив, за концерта на „Аполония” през 2014-та в негова памет и за една специална изложба, запис от Златния фонд, 2015 година:

Напълно отдаден на каузата, в началото на 90-те години маестро Гюзелев става директор на Българската академия на изкуствата „Борис Христов” в Рим, където се занимава и с преподователска дейност.
Негов ученик е Владимир Стоянов, който е добре познат в Италия и света, също, макар и за кратко, най-младият бас в историята на Скалата, стъпил на нея едва 22-годишен – Орлин Анастасов.

„Даде ми насоката в пеенето”, говори за учителя си баритонът Владимир Стоянов, запис от Златния фонд, 2015 година:

Никола Гюзелев е носител на почетното звание „Народен артист”, на орден „Кирил и Методий” – I степен. През 1981-ва в Мантуа „изключителният бас” взема почетната награда „Златната сцена”. С нея се нарежда до бележитите Рената Ското, Карло Бергонци, Марио дел Монако, Феручо Талявини, Мирела Френи, Пласидо Доминго, Хосе Карерас, Райна Кабаиванска и Николай Гяуров. Към този приз се присъединява и „Златният Верди”, получен през 1994 година в Парма, отличие, с което е увенчан и знаменитият диригент Артуро Тосканини. Две години по-късно, по повод 60-годишнината и 35-те години, отдадени на оперната сцена, е награден с орден „Стара планина” – I степен. Сред отличията му са „Златна лира”, „Златна муза”, „Златно перо” и други.
Неговото име носи връх в Антарктика – връх Гюзелев.

За красивия глас, покоряващия артистизъм и наелектризиращ магнетизъм на Маестрото музиковедът Елена Драгостинова пише: „Изкуството на Никола Гюзелев винаги оставя един недорисуван щрих, един загатнат дъх, които дават сладкото усещане за незавършеност. Затова най-верни са онези портретни снимки на артиста, на които е анфас, но леко извърнат настрани. С поза на човек, който с любопитство наблюдава как се опитват да го настигнат. И с лукава усмивка, в която прозира мъдростта, че догонването никога не се случва по една писта. Защото ръкавицата, която Никола Гюзелев хвърли на идващите след него, е всъщност повикът да намериш артистичната си индивидуалност.”

„Борис Годунов”, монолог на Борис из V картина, изпълнява Никола Гюзелев със Софийската филхармония, диригент Александър Райчев, 1969 година: