Още с появата на първата ѝ стихосбирка „Хляб и вино“ през 1930 г. Мария Грубешлиева се нарежда сред уважаваните литературни творци през първата половина на века. Веднага е приета в Съюза на българските писатели, а в Клуба на българските писателки тя общува с поетични върхове като Дора Габе, Елисавета Багряна, Калина Малина и др., а току-що пристъпилата на литературния хоризонт Магда Петкова със своята книга „Македонски песни“ я очарова с „нови, свежи, мъдри и едновременно прости като всекидневна реч стихове“. Поетесата споделя, че така силно се вълнувала от нейните поетични редове, че дори несъзнателно ѝ подражавала. Именно тази естественост откриваме и в нейното стихотворчеството.
*„Първото условие в поезията е да бъдеш прост и искрен. Тъкмо такава е Мария Грубешлиева, която неотдавна се яви в нашия литературен живот – обобщава писателят Георги Хрусанов в списание „Листопад“ през 1931 г. по повод отпечатването на първата ѝ книга. – Чужда на динамичния патос, вън от всякакви стихийно движими чувства, стиховете на младата поетеса са топли и сърдечни изповеди на откровено сърце, заключено в преизподните на мъката и копнежа.“

Мария Грубешлиева (13 юни 1900 – 31 януари 1970) е родена в Кюстендил, но израства в София. Нейното детство, „окъпано в лазурни мечти и копнежи“, започва на ъгъла на ул. „Солунска“ и „Ангел Кънчев“. В „малката паянтова къщурка с дъсчени тараби и градина с ружи, слънчогледи и акации“ живее с майка си, вдовица на офицер, тримата си братя, с баба си и с вуйчо си, който по-късно загива при военна служба. Литературните стремежи на писателката почиват на шумната семейна среда, в която протичат детските ѝ години.  В двора на къщата постоянно се събират приятели на братята ѝ, сред които начинаещи поети, художници, музиканти. Денем се четат стихове, а вечер се устройват любителски концерти. „Един от братята ми цял ден ме гонеше да ми решава задачите, защото обичаше страстно математиката, другият съчиняваше стихове, третият учеше в Рисувалното училище и свиреше на цигулка, флейта и китара – спомня си Мария Грубешлиева. – У нас идваха момчета с мандолини и балалайки. И този живот нямаше как да не събуди у мен стремеж към красота и изкуство.“

„Веднъж средният ми брат, ученик от по-горните класове, видя в ръцете ми „Воденичарската усойка“ – булеварден, сантиментален роман, който се четеше скритом под чина на ученичките. Грабна книгата и я захвърли. –  „Как може да четеш тия глупости, това са книги за пияници и файтонджии“, ми рече. – Много скоро се убедих колко прав беше той.  Може би без неговите съвети щях да изгубя ценно време, докато намеря пътека към истинската литература – разказва поетесата. – Книгите, които той ми носеше, аз поглъщах бързо и чаках нови и нови. Вкъщи той събра цяла библиотека от прекрасни произведения на наши и европейски писатели.“ Излегнала се на меката трева на двора под дивите трендафили, младото момиче се докосва до дивните светове на своите първи литературни учители – Вазов, Тургенев, Юго, Хариет Стоу, Марк Твен и др. Този творчески досег със света Мария Грубешлиева описва с присъщия ѝ художествен патос в интервю за Националното радио от 1966 г.

Първите си стихове тя публикува едва около 30-годишнината си, но вече преминала през многостранните творчески търсения на редица световни класици. „Един нов свят се разкриваше пред очите ми, но не този, който виждах около себе си, а другия, който трябваше да бъде по законите на правдата. Големи разправии имах с майка ми, която след като ми вдъхна такава любов към книгата, стана скъперница към нощното четене. Идваше ядосана и неумолимо духаше лампата тъкмо пред най-интересното. Изглежда наложително е било да се пести газта. Майн Рид, Джек Лондон, Хенрих Сенкевич – това бяха звездите, които светеха над моя литературен хоризонт през гимназиалната ми възраст, най-чистото и светло време на живота ми“ – казва поетесата. Все повече се засилва жажда ѝ за всеобширно познание на живота чрез художествената наслада, върху която тя гради своите поетични образи. Вълнението ѝ по Достоевски съставлява цял период от живота ѝ, както самата Мария Грубешлиева споделя: „Едно непрекъснато влизане и излизане от някакъв мъчителен затвор (…) и тоя затвор беше човешката душа, която Достоевски описва от най-големите ѝ глъбини до най-високия ѝ екстаз и до най-възможната правда. Неговото влияние е тъй противоречиво, едновременно освобождаващо и мъчително“. Постоянният ѝ мисловен спътник е Чехов, който „рисува свободно и просто, разкрива цялостно човешкия образ“. В романите на Кнут Хамсун я привлича „епичната простота без сърцераздирателни страсти и драми, с които авторът разкрива животът на хората в Северните страни“. Редовен обект на литературните дискусии, в които Мария Грубешлиева активно участва, са и френските реалисти Флобер, Зола, Мопасан и редица други.

„Аз дълго живеех с тревогите на Жана де Во от „Един живот“ – казва поетесата. Мопасановият роман така ме беше завладял, че го четох най-малко 20 пъти в продължение на пет-шест години. Най-после седнах и го преведох.“ Така ненаситно Мария Грубешлиева чете и романа „Самотна лодка се белее“ на Валентин Катаев, след което го превежда. В нейната преводаческа дейност намираме поетични творби от Александър Пушкин, Анна Ахматова, Маргарита Алигер, Михай Еминеску, Николас Хагер-Буфидис, Антонио Мачадо и др. През лятото на 1937 г. тя участва в Международния конгрес на писателите за защита на мира и културата в Мадрид и Валенсия. Плод на преживяното там е репортажната ѝ книга „Какво видях в Испания“ (1938). На конгреса тя е придружена от писателите Кръстю Белев и Людмил Стоянов, за когото се омъжва и заедно отглеждат Леонид Грубешлиев, виден журналист и преводач и втори съпруг на Стоянка Мутафова. Наред с поезията тя пише разкази и повести, а също така създава и литература за деца.

Последващите ѝ стихосбирки „Стрели“ (1935) и „Мост“ (1937) се появяват в нашето творческо общество сред творби на автори като Стоян Даскалов, Георги Караславов, Емилиян Станев, на поетите Младен Исаев, Крум Пенев, Никола Вапцаров – творци, които бележат зачеването на едно ново литературно поколение. Стиховете на Мария Грубешлиева носят усещане за дълбока изповед, задаваща въпроси, но същевременно нетърсеща отговори.

Първите лъчи

Снегът, стопен, с бълбукане протича
и пей във водосточните тръби.
На припек седнало едно момиче,
пред прага мълком врабците следи.

Те идват вкупом, карат се, чирикат,
кълват се зарад няколко зрънца…
Кръвта напира стоплена и близка
във малките им птичи сърчица.

Момичето на всичко днес се радва:
на цъфналия вчера кукуряк,
на слънцето, разсекло като с брадва
наполовина слънчевия праг.

Но ето че помръдна със ръце
и врабците уплашени се пръснаха.
В калта остават стъпките трипръстни
и ни едно забравено зрънце.

По тази публикация работи Анна Капитанова