„Рецитал – портрет на Любомир Левчев“ (фрагмент), 1978 г., художник: Георги КовачевГалерия Кавалет - онлайн галерия за българско изкуство
„Рецитал – портрет на Любомир Левчев“ (фрагмент), 1978 г., художник: Георги Ковачев

„Бой на петли“*

„Това стихотворение, като повечето неща, които пиша, е плод на истинско преживяване. Бях в Лима, 71-ва или 72-ра трябва да било. Това е последното място на юг в испанската сфера, където има кориди, бой с бикове, и аз много исках да отида – разказва Любомир Левчев в интервю за Националното радио. – Аз съм Телец и исках да видя как умират Телците и да се поуча от това. Знаех знаменитото стихотворение на Рафаел Албери, че коридата си струва сабята и исках да разбера защо. Оказа се, че сезонът не е подходящ и моите приятели ми предложиха да ме заведат на бой на петли. Това, разбира се, ми се стори доста несериозна замяна, докато ужасен не видях какво означава този бой. Всъщност това е един тотализатор, където две животинчета, известни от гербовете на велики нации се бият до смърт с вързани бръсначи на шиповете на краката, за да се нарежат за кратко време. Петелът, който умира втори, е победител. Двата петела са обикновено от синия и червения ъгъл. Те се бият, режат, кълцат се, като че ли се намират в нашия парламент. И накрая тези, които са заложили на „победителя“, печелят. Това е страстта – парите, печалбата и т.н. Това е стихотворението, в което аз прекалено наивно откровено съм казал, че и аз приличам на тези жалки петли, които се сражават на арената. На всичко отгоре аз и кукуригам, не само се сражавам, за да печелят други от тези смешни битки. Но каквото съм казал тогава, не само заставам зад него, но мога и да потвърдя илюзията, която ми е останала. Зная, че почти сигурно е илюзия, но не е мъртва илюзия. Мисля, че зная защо умирам.“

Любомир Левчев (27 април 1935 – 25 септември 2019) е от съвременните автори, при които и в най-добронамерения си опит да разнищиш творческото им плетиво, все по някое влакно ще ти убегне. Думите му казват повече от която и да е критика, макар да смяташе, че стиховете му остават неразбрани, когато съчетава в тях лирика и сатира. Да, той е признат приживе творец, но имаше ли увереността, че е разбран? Днес общественото самосъзнание най-малко ни задължава да го почетем с повелята на неговите слова.

„Дали е влизал Господ в незавършен храм“ 

 „Поезията е рожба на първите впечатления, те раждат метафорите, раждат образите. Когато видиш за първи път нещо непознато, самата ти природа се опитва да го сравни, та чрез сравнението да го разбереш. Ето това е магията, така да се каже, на поезията. И тя наистина е някакъв странен, сега е модно да се нарича мистичен, път към истината. По този начин пътуването ти дава огромен заряд от впечатления, от метафори, от сравнения, от откривателство, всичко това, от което се храни поезията – казва Любомир Левчев с радиоразговор от 1996 г. – Същевременно човек е една наблюдателница и ще бъде смешно, ако започне да се преструва, т.е. да се адаптира към това, което вижда, и към мястото, където се намира. Така се губи въможността да правиш поезия, опитвайки се да се приспособиш. Напротив, ти трябва да оставяш тази наблюдателница, която си, за да видиш новите неща. Иначе губиш възможността да ги прозреш. Освен това много съм пътувал и да, има много пътища в поезията ми. Има и едни старателно скрити безпътици, има го и стремежа да се избяга от тяхната мрежа, от тяхната паяжина…“

Някои спрягат името му като „Априлски поет“ – и с право, и без право, на което той лаконично отговаря: „Роден съм през април и съм готов да го приема като присъда“. „Цял живот съм бил някакво експериментално животно, какво точно не мога да кажа. Заек – не съм заек, мишка май не съм също, но някакво експериментално животно. Сам съм си виновен, защото съм приемал ролята да изпитват върху мене едно или друго въведение, но пък имах и славата на модернист, така че изглежда, това е съдба“ – споделя поетът. Този поет, който харесва Бродски; този, който обича да се загубва в дебрите от „великолепните опити, мъдрости и инвенции“ на Монтен; този, който в най-ранното си творческо увлечение се опитва да подражава на Смирненски и чете авангардиста Лорка; този, който за свой учител в поезията сочи Елиът.

„Когато човек започва да се рови в старите си стихове“ и открие „отмъщението на думите“ – Любомир Левчев, запис 1996 г. 

Той не мисли, че от всичко може да се направи поезия, а и не от всичко си заслужава да бъдат създавани стихове. „Зная го много добре, защото аз самият съм унищожил две трети от написаното.“ Казва, че реализмът е основен метод в творчеството му и че стиховете му имат подчертано мъжки акцент. Измяната е нещото, което най-силно го отблъсква: „Все едно дали си изменил на истината. Как се изменя на истината – когато я знаеш, но не я произнасяш или не я зачиташ. Все едно дали това е един човек, когото изоставяш с мълчание или… Тази неискреност – може би това е същината, тази изневяра, която в края на краищата е изневяра на самия себе си – тя ми се струва най-чужда на природата на човека или на това, което аз си въобразявам, че е човекът“. Принципът на верността е и мачтата, която носи ветрилата на многобройните приятелствата, които Левчев създава по света. Най-верният му приятел обаче остава художничката Дора Бонева, неговата съпруга. Споделяме стихотворение в нейно посвещение, прочетено от самия поет в ефира на Националното радио през 2010 г.

„Поза 13“

Числото 13 не е фатално в живота на Любомир Левчев. Всъщност той е 13-ият носител на световното отличие за мистична поезия „Фернандо Риело“ – една от многото международни награди, които са му присъждани. До това литературно признание го отвежда книгата „Отвъд“ (1994). В нея е включено стихотворението, с което завършва и нашата почит по случай 85 години от рождението на този кладенец от поетични редове. Защото колкото повече се вглеждаш в поезията на Любомир Левчев, толкова повече потъваш в нейната образност. И стиховете му сякаш тропат на вратите на неговата „родопска обител“ – село Полковник Серафимово, което поетът припознава като родно творческо място, и повече от всякога търсят своя създател.

 „Предговор към мълчанието“

По тази публикация работи Анна Капитанова

*Стихотворенията „Бой на петли“, „Дали е влизал Господ в незавършен храм“ и „Предговор към мълчанието“ чете актьорът Иван Налбантов, музикално оформление: Константина Данчева. Записите са направени през 1996 г. и са част от националното звуковото богатство, което се съхранява в Златния фонд на БНР.