„Обичам да работя с актьори, които показват на сцената богатството, съдържанието на човешката личност, които коренно могат да се променят, които във всяка роля оставят чувството, че се срещаме с тях за първи път и, разбира се, с моите студенти, с които, струва ми се, мислим по един начин. Веруюто ми, в работата и в живота, е да оставя хората около мен да се чувстват така, както те мислят, че е най-добре, т. е. – да им бъда полезен, без да им се натрапвам.“
Тези думи са на Кръстьо Мирски – режисьор-постановчик, професор и педагог по режисура и актьорско майсторство, театрален и обществен деец, Академикът на българския театър, Учителят, както го наричат неговите студенти и в същото време обаятелна личност, възпитан, деликатен човек.

Роден е на 29 януари 1920 г. в София в семейство на търговец. Той е внук на Кръстьо Мирски, адвокат от Варна, общественик с възрожденски дух и демократични възгледи, преводач на Шекспир и на други пиеси от европейската култура. По негов превод през 1906 г. под режисурата на Йозеф Шмаха се играе „Венецианският търговец“ в Народния театър. Внукът носи неговото име и неговата гореща любов към театъра. Основното си образование получава във френското училище „Сен Жозеф“, а гимназиално – в немска гимназия. Изпратен от своите родители да учи право в Париж, не взема нито един изпит, а се записва в драматичното училище. Сред поколението български режисьори след войната той е човекът с най-систематично, най-солидно и всестранно театрално образование –  възпитаник на Висшата школа за музика и драма в Париж, по-късно учи режисура и актьорско майсторство във Виенската академия за музика и театрално изкуство, посещава курсовете за актьори при театъра на Луи Жуве в Париж и лекции в Държавната театрална школа в Мюнхен при легендарния Макс Райнхард. Завършва и театрознание в университета в Кьолн, където през 1943 г. защитава докторска дисертация на тема „Наченки на българския театър до образуването на първата българска професионална трупа (1841 – 1883)“.
Същата година, едва 23-годишен, Мирски става най-младият преподавател в тогавашната държавна театрална школа в София, която по-късно ще се превърне в театрална академия благодарение и на неговите усилия. От 1948 г. е професор, а в периода 1956 – 1957 г. и заместник ректор на Висшия институт за театрално изкуство. В запис от 1974 г., съхранен в Златния фонд, Мирски споделя, че преподавателската работа, освен увлекателна, е и благодарна, понеже и преподавателят израства:

Като педагог Кръстьо Мирски успява да предаде своята любов към театъра, своето преклонение към високото изкуство на десетките си ученици. Завещава на театралната сцена звездна плеяда от таланти. Сред тях се открояват имената на Николай Бинев, Любомир Кабакчиев, Ванча Дойчева, Домна Ганева, Павел Павлов, Мария Карел, Васил Димитров, Николай Николаев, Иван Налбантов, Анета Сотирова…
В разказ от 2005 г. актьорът Николай Николаев говори много емоционално за своя учител:

 В Народния театър Мирски е назначен за асистент-режисьор и в трудните условия на евакуацията на театъра в Пирдоп поставя с голям успех „Майстори“ от Рачо Стоянов. Една година е режисьор във Варненския театър, а от 1945 г. – в Народния театър. Два пъти става директор на Младежкия, където оставя ярки следи както с репертоара, така и с цялостната организация на творческия процес.
Кръстьо Мирски несъмнено е един от най-интелигентните, най-ерудирани и фини режисьори и педагози в българския театъра. Не само заради европейското си театрално образование, а и защото е убеден, че театърът трябва внимателно и интелигентно да изследва човека и вселената. Като режисьор изпитва дълбока почит и интерес към националната драматургия, към нейните герои и конфликти и затова много от най-успешните му постановки са по пиеси на български автори. На сцената на Народния театър поставя „Свекърва“ от Антон Страшимиров, „Под игото“ и „Хъшове“ от Иван Вазов, „Рожден ден“ и „Златното покритие“ от Драгомир Асенов, „Любов“ от Орлин Василев, „Снаха“ от Георги Караславов и още много други произведения на родната ни драматургия и винаги открива характерните черти на националния характер, изследва българина в неговите въжделения, провали и възходи. Най-сигурният знак за дръзновението му са дръзките разпределения на ролите, предизвикващи буря в театъра с насочеността си срещу всякаква инерция. На младата и играла толкова привлекателни героини-интелектуалки Маргарита Дупаринова той ненадейно възлага ролята на Юрталанката в Караславовата „Снаха“. В театъра настъпва истинско изумление, предизвикана е една от най-устойчивите инерции – границите на актьорското майсторство. Никой не вярва в успеха. А талантливата актриса изгражда образ, който няма нищо общо с традиционните дотогава битови превъплъщения на селската жена, образ изразителен и метафоричен, страстен и трагичен в разкриване опустошителната стихия на частнособственическия ламтеж.

Високи са стремежите и постиженията на Кръстьо Мирски и в претворяването на класиците – Фридрих Шилер (паметни остават с дълбочината на внушенията си спектаклите му „Мария Стюарт“ и „Дон Карлос“), Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“), Молиер, Хенрик Ибсен („Нора“), Бърнард Шоу („Професията на госпожа Уорън“, „Кендида“), на пиесите на Александър Островски, Максим Горки, Михаил Салтиков-Шчедрин.
Професор Мирски работи с усмивка. Всяка нова пиеса за него е нов свят. Подготовката и първата репетиция са съпровождани с купища книги по философия, социология и психология. Това е опознаване на епохата, в която се развива действието на пиесата, дълбоко навлизане в атмосферата на тази епоха, в човешките характери, които се извайват в нея. В запис от 1970 г. професорът говори за съветската пиеса „Единственият свидетел“ от Ариадна и Пьотр Тур, която поставя в Народния театър:

И макар че смъртта го отне от сцената твърде рано (4 август 1978 г.), в разцвета на творческия му апогей, Кръстьо Мирски завеща на българските театрали и на зрителите богато наследство от свои мисли, идеи и образи – цялото си необятно дарование да чувства и предава силата на красотата от живота в изкуството, наречено театър.