„Когато бях в началото на своя театрален път, мислех, че мога и без балета. Не съм била от малка така страшно и амбициозно хваната за това изкуство, можех да стана и химичка, много обичах химията, исках да стана и артистка. По-късно, постепенно чрез успехите, които имах като балерина, когато усетих какво е да си на сцената, публиката да те очаква, да те следи, да съпреживява с теб нещата, като че ли постепенно то започна като някаква силна зараза да обхваща цялото ми същество и сега в никакъв случай не мога да си представя, че можех да бъда щастлива, ако не съм артистка, в случая балерина. Артистът винаги дава част от себе си, но той дава красивата част от себе си, а и получава от публиката много. Получава желание да бъде още по-красив и мисля, че по този начин личността се усъвършенства, става по-добра, по-красива и аз сигурно сега съм по-добра и по-красива, отколкото съм била на 12 години“ – казва в интервю от 1996 г. Красимира Колдамова.

Примабалерината е родена е на 8 декември 1938 г. в Стара Загора. На 12-годишна възраст я приемат в новосъздаденото Държавното балетно училище в София (дн. Национално училище за танцово изкуство). Учи при балетните педагози Владимир Белий и Лили Берон. Специализира две години в Болшой театър. За студентските си години в руската балетна школа Красимира Колдамова споделя: „В Москва имах щастието да попадна при една от най-големите педагожки на класическия балет Елизавета Павловна Гердт. Освен това бях в един клас със световноизвестната Екатерина Максимова. Ние двете бяхме една непрекъсната двойка, защото и ръстово сме много близки, и непрекъснато в едно състезание, кой ще направи по-хубаво, кой ще успее да го направи по-бързо. Естествено че когато се стремиш да се равняваш с по-големи или равностойни съученици, тогава се израства повече, отколкото ако си някъде единствен и най-добър.“

Като всяка млада балерина, играеща кордебалет, Красимира Колдамова мечтае да излезе на сцената като водещ солист и да бъде най-добрата. Първата ѝ голяма изява е в Софийската опера и балет в четворка лебеди от „Лебедово езеро“ по редакция на доайена на балетното изкуство в България Анастас Петров. Но първата самостоятелна роля тя получава на русенската балетна сцена, която по-късно се оказва съдбоносно творческо пространство за нея. „Главният балетмайстор на Русенския балет Асен Манолов ме попита какво правя, а аз му отговорих, че чакам да ме назначат и че сега съм без работа. – „Без работа?! Не може да бъде! Събирай си куфара, утре пристигаш при мене в Русе, ще танцуваш “Жизел“ след двайсет дни.“ – каза ми той. – Може би само съм изтръпнала, нямах време да не спя или да мисля, наистина събрах си куфара и тръгнах за Русе. И балетмайсторът, и диригентът, и артистите просто ме гледаха като едно нежно цвете, правеха всичко, което трябва за мен, създадоха ми такава атмосфера за работа и беше толкова красиво първото ми излизане в ролята на Жизел“ – спомня си балерината.

След това Красимира Колдамова се връща в София и се преобразява в следващата голяма роля – Аврора, в премиерата на „Спящата красавица“. Примабалерината на Софийската опера и балет се превъплъщава и в Жулиета, и в Кармен, и в Мария от „Бахчисарайски фонтан“ и в много други класически образи. Гастролира в Русия, Италия, Франция (прима в „Гран бале класик“, сезон 1972-73), Испания, Мексико и други държави. Признава, че най-силна любов изпитва към балета на Куба. Когато кубинският хореограф Алберто Алонсо поставя „Кармен“ в София, той кани именно нея да танцува главната роля. На сцената си партнира с Ичко Лазаров, Бисер Деянов, Ясен Вълчанов. Пулсиращите страст и умение в балета Красимира Колдамова успява да предаде и на своите възпитанички. Тя е една от създателите на балет „Арабеск“ (1967).

През 1991 година Красимира Колдамова напуска Софийската опера и балет като примабалерина и се пенсионира. Две години по-късно съдбата отново я отвежда в Русенския балет. Главният балетмайстор тогава Хикмет Мехмедов я кани в ролята на Едит Пиаф. За този момент балерината разказва: „Всъщност аз много обичам Едит Пиаф, много обичам нейните песни и ги обичам отдавана, много съм плакала на тях, много пъти съм си ги представяла в танц, без изобщо да съм имала идея, че някога някой ще ме покани да изтанцувам гласа и душата на тази певица. Аз бях просто напълно свободна. Във всяка друга роля съм имала притеснения от епоха, от различни класически норми, които трябва да се спазват. Намирала съм във всички роли по нещо, което да е близко до моята душа, за да мога да повярвам и да изтанцувам ролята, но, тука, с Едит Пиаф просто имах чувството, че се разкрепостявам. И продължавам да го имам. В момента, в който излизам на сцената като Едит Пиаф, аз нямам чувството, че правя нея, аз правя себе си, защото вярвам, че ние имаме много близки душици, много сме близки като артисти, като характери, като лудост, като всеотдайност. Всъщност тя ме обхваща цялата и аз се разкривам цялата, когато я танцувам“.