Историята разказва за етносите по Дунав и Черно море
В края на VII в. Аспаруховите българи се установяват край Дунав и заедно със славяните полагат основите на българската държава. Историко-географската област Добруджа е част от Първото българско царство, после става византийска (ок. 1000–1185) и отново българска при Асеневци. Независимо от последващото татарско завоевание, цар Теодор Светослав успява да я върне в ръцете на българите. До края на XIV век на тази територия процъфтява българското Добруджанско деспотство на Балик и Добротица с главен град Карвуна (Балчик) и това се запазва до попадането на Добруджа под османска власт. В следващите векове етническият облик на областта се изменя от заселници татари, тюрски етнически групи, румънци, арменци, евреи и др. Българите постепенно отслабват влиянието си, но до XX в. продължават да съставляват основната по численост етническа група в мултиетническа Добруджа – както на юг, така и на север.
Непрестанните руско-османски войни превръщат областта във фронтова зона. Значителни групи българи следват руските армии и се заселват в Бесарабия, Таврия (Украйна) и на други места в Приазовието. Одринският мир (1829), последван от оттеглянето на руските войски, предвижда изселване на около 130 хил. българи. Въпреки това, някои от тях спират по пътя и се установяват в слабозаселените добруджански земи. Междувременно започват да се завръщат и българи от преселилите се по-рано в Русия, за които условията на живот в империята се оказват неблагоприятни. Така започва възстановяване и укрепване на българската селищна мрежа в цяла Добруджа, като броят на българите значително се увеличава и с по-късните бежански вълни, главно от Одринска Тракия и Македония.
„Двете Добруджи“
След Берлинския договор (1878) Северна Добруджа преминава към Румъния като компенсация за отнетата ѝ Южна Бесарабия, а Южна Добруджа остава в новоосвободената българска държава. Тогава реално се заражда добруджанският въпрос – какво се случва със българите на север? Отговорът идва след малко повече от половин век и съвсем реалистично може да бъде определен като изселване, посрещнато с фанфари.
Към края на XIX и началото на XX век независими свидетелства сочат, че българите са водещият етнически елемент в Северна Добруджа. Въпреки манипулираните официални преброявания от страна на Русия и румънските власти с цел утвърждаване на територията като румънска, немалко български и чужди източници на френски, австроунгарски и британски представителства, сочат, че българското население наброява между 30 и 50 хил. души срещу двойно по-малко на брой румънци.
Новата администрация и правен режим задействат големи емиграционни вълни към Княжеството и Бесарабия. Българите, които остават в Северна Добруджа, са принудени да живеят при крайно неизгодни условия на румънизация, особено след национализирането на земята. Само за три десетилетия българите се превръщат в малцинство. След 1913-а северната ни съседка ще започне да прилага подобна политика и на юг, а добруджанският въпрос ще се бъде сведен до южнодобруджански.
След Междусъюзническата война и Букурещкия мир (1913) Румъния анексира и Южна Добруджа, превръщайки Дунавско-черноморския коридор в своя югоизточна граница. Това нанася сериозен удар върху опитите на България за национално обединение, а обединение, което да включва и двете Добруджи, вече изглежда твърде идеалистично. През Първата световна война регионът става арена на тежки боеве (Тутракан, Добрич, 1916), а Ньойският договор (1919) потвърждава румънското владение. В междувоенните години Букурещ инициира масово заселване на арумъни и мегленорумъни и ограничава българското училищно и църковно дело. Следват още близо три десетилетия, в които българите са подложени на политизиран натиск – до 1940 г., когато българската дипломация успява да възстанови държавната си граница от 1912-а и да върне Южна Добруджа в пределите на България.
Цел първа от секретна директива № 19
На фона на разклатилата се вече Версайската система от договори, довела до края на Първата световна война, останала без френска подкрепа и дестабилизирана след съветската окупация на Бесарабия и Северна Буковина, Румъния изпада в международна изолация. България решава да се възползва. Цар Борис III, възкачил се на българския престол след две национални катастрофи, знае, че единственият начин за промяна на Ньойския диктат от 1919-а, може да бъде постигнат по мирен път и то, докато България е в позиция на неутралитет в завихрящата се Втора световна война. Започва изпълнение на цел първа от секретна директива № 19, изготвена през 1939-а от министър-председателя Георги Кьосеиванов и разпространена сред българските дипломатически представителства, а именно – връщането на Южна Добруджа (следващите две цели – Беломорска Тракия и Западните покрайнини – остават само на хартия).
Под натиска на Германия и Италия през август 1940-а Букурещ кани София на преговори в Крайова. Опитите на Румъния да задържи Силистра, да даде специален статут на Балчик или да останат няколко гранични „триъгълника“ в нейна полза са категорично отхвърлени от българската дипломация. На 7 септември е подписана Крайовската спогодба, която връща цяла Южна Добруджа на България и определя границата за „окончателна и вечна“. С подписването на договора страната ни де факто не може да предявява претенции към Северна Добруджа. Член 2 от договора гласи: „Всяка от договарящите страни се задължава следователно да не предявява никога претенции от териториално естество срещу другата високодоговаряща страна“.
Споразумението предвижда задължителна двустранна размяна на население в срок до три месеца – над 90 хил. румънци от юг на север и около 70 хил. българи от север на юг. България се задължава да заплати обезщетение в размер на 1 млрд. леи за румънската собственост, както и да въведе поетапно българско местно управление. Актът е посрещнат с масови тържества в България, но и с тежки преселнически изпитания за севернодобруджанските българи.
Тържества в Силистра по повод присъединяването на Южна Добруджа към България – фрагмент от радиорепортаж, септември 1940 година:
Зад триумфалното посрещане стои тежка изселническа съдба. Основната вълна българи напускат земята си в периода ноември-декември 1940 г., в студено време и с остър недостиг на вагони и коли за складиране. Допускани са само вещи, „които могат да се носят“, изрично без злато и ценности. Земята, добитъкът и част от движимото имущество остават и подлежат на трудно и бавно обезщетяване през смесени комисии. Мнозина пристигат в България с минимален багаж и временно са настанени в училища и казарми. Следват месеци на административни описи, оценки и разпределяне, разкъсани семейства и изгубени спестявания. Тези условия, заедно с кратките срокове, правят изселването на севернодобруджанци шоково и травматично, въпреки че процесът цели да предотврати бъдещи етнически сблъсъци.
Изказване на министър-председателя Богдан Филов пред извънредната сесия на Народното събрание за значението на постигнатото споразумение в Крайова, септември 1940 година:
Връщането на плодородната добруджанска земя ускорява растежа на българското зърнопроизводство и производство на маслодайни и фуражни култури. Разширяването на морския бряг и поречието на река Дунав – с пристанищата Балчик, Каварна, Силистра и Тутракан и жп връзките към Варна и вътрешността – засилват търговското корабоплаване и риболов. Всичко това осигурява на страната по-голяма икономическа независимост.
Част от тронното слово на цар Борис III при откриването на втората сесия на 25-ото Обикновено народно събрание по повод Крайовския мирен договор, октомври 1940 година:
Крайовската спогодба от 7 септември 1940 г. остава един от редките примери в новата ни история, в които българската държавност постига стратегическа цел по мирен път и с траен резултат – едно необичайно събитие за кървавата първа половина на XX век. Това е един изключителен успех за българската дипломация начело с дипломата Светослав Поменов, който ръководи преговорите в Крайова. Същевременно този успех не заличава човешката цена. Зад подписите на цар Борис III и крал Карол II стоят тежки миграции, разделени семейства и изгубени имоти – особено за българите от Северна Добруджа, за които пътят към Третата българска държава не е завръщане, а новозаселване.