Фото-архив Тодор Славчев
Н.В.Цар Борис III по време на манифестация в София по случай освобождаването на Македония, Тракия и Западните покрайнини, април 1941 г.

Негово Величество Борисъ III, по Божията милость и Народната воля Царь на Българитѣ, Принцъ Саксъ-Кобургъ-Гота и Херцогъ Саксонски. Това е официалното титулуване на последния български монарх Борис III, наречен Обединител. От раждането си на 30 януари 1894 г. в двореца в София до 2 октомври 1918 г. той е престолонаследник и принц Търновски, а от коронацията си на 3 октомври 1918 г. до смъртта си на 28 август 1943 г. – цар на българите. Баща му, цар Фердинанд I, абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война с последствията на национална катастрофа. В такъв тежък за България момент Борис, едва 24-годишен, се възкачва на престола, за да преведе страната през нелеките следващи 25 години. В речта си към министрите при възшествието си казва: „Отечеството е в опасност, но то няма да загине. Бъдете, господа, моите най-откровени съветници! Аз искам да зная всички желания и болки на народа, защото само тъй ние всинца можем да му бъдем полезни.“

      Проф. Елена Стателова за управлението на Борис III – запис 2001 г.

Царуването му е белязано от драматични моменти и критични за България събития като например управлението на земеделците начело с републикански настроения Александър Стамболийски, преврата на 9 юни 1923 г., с който свалят от власт Стамболийски и след който монархът с голяма неприязън и след дълги колебания назначава проф. Александър Цанков за министър-председател, последвалите, граничещи с гражданска война събития, по време на които царят на два пъти е обект на атентати, преврата на 19 май 1934 г., който отново довежда на власт републиканци – генералите Коста Георгиев и Дамян Велчев и вечния превратаджия Кимон Георгиев.

Извън всяко съмнение Борис III е бил популярен сред народа, останал е в неговата памет като „добрия цар“. Това се дължи на обстоятелството, че той е познавал и се е съобразявал с битието на обикновените хора и е контактувал „на живо“ с тях. За добронамереността и отзивчивостта му има безброй свидетелства. Всякакво перчене с ранга и потеклото му е било неприсъщо нему, както и непомереното до идиотизъм робуване на съсловностите. „Не се страхувам да загубя престола си. Ако това се случи, ще отида в Америка и ще стана автомобилен механик“, е споделял съвсем сериозно, без сянка на кокетство.

Като държавник царят е окачествяван като умерен, реалист, но способен да лавира в сложни ситуации, каквито никога не са му били спестени. За съжаление, геополитическото място на България е означавало за него невъзможност за избор, който да е максимално полезен за държавата. Но пък винаги е гледал да постигне максимално възможното при дадените обстоятелства. Приобщава отново в пределите на държавата откъснати български територии. Под давлението на Берлин и Москва Борис III успява да върне от Румъния Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г., а със съдействието на Германия са присъединени Македония и Беломорието. Ето защо е наречен „Цар Обединител“.

      Реч на Борис III в Народното събрание по повод присъединяването на Южна Добруджа – запис 1940 г.

Особено сложен период за Борис III e в навечерието на Втората световна война и по време на самата война. Той е заявил, че през неговото „царуване нито една българска майка няма да сложи черна забрадка“. Удържа на думата си и не изпраща нито един български войник на Източния фронт. „Винаги с Германия, никога срещу Русия.“ Така е отговорил Борис на въпроса на външния министър на Третия райх Йоахим фон Рибентроп за девиза на външната си политика. Отначало България обявява неутралитет, но през 1941 година монархът е принуден да даде съгласието си за включване в Тристранния пакт – оста „Рим-Берлин-Токио“ на страната на Германия. Защо? Ами достатъчно е да цитираме Хитлер по българския въпрос. „Че ще навлезем, ще навлезем (в България, бел. ред.), но по-добре е да навлезем като съюзници.“ Сериозно царят е ядосал Фюрера с отказа да депортира 50 хиляди български евреи към лагерите на смъртта. Но и тук с цената на компромис – за да се избегне въвеждането на тежките антиеврейски закони от Нюрнберг, у нас на 23 януари 1941 г. се приема Законът за защита на нацията. По този повод Борис III споделя пред Коста Лулчев: „Аз много отлагах и не исках да го правим и ние, но сега вече, след като го имат в Румъния, Унгария и даже във Франция, реших, че е по-добре да се направи от нас и да се затвори вратата за произволи, отколкото да ни го наложат.“

„Борис е бил герой. Той е блокирал напълно Айхман и е защитавал българските евреи“. Това са думи на главния израелски обвинител Яков Бар-Ор на процеса в Ерусалим срещу Адолф Айхман, един от главните организатори на Холокоста, пише Дойче веле. По време на процеса е събран огромен доказателствен материал за ролята на цар Борис III при спасяването на българските евреи. Ето защо на 18 май 1994 година еврейските организации в САЩ посмъртно го удостояват с наградата „Морален държавник“.

Според мнението на мнозина историци и според немалко свидетелства, макар и не изрично доказано, този опит на царя в тези случаи да води политика не според 100-процентовия германски диктат е причина за ранната му и изненадваща смърт няколко дни след завръщането му от среща с Хитлер в Берлин през август 1942 г.

По време на 25-годишното управление на Борис III икономиката на България процъфтява, а брутният вътрешен продукт на предимно земеделската дотогава страна нараства повече от два пъти и достига приблизително 30 милиарда долара – приравнено към покупателната сила на долара днес. По време на Втората световна война производството се задържа на предвоенните равнища, а външнотърговският баланс остава положителен.

      Тронно слово на цар Борис III при откриване на първата извънредна сесия на 24-то Обикновено Народно събрание, в което говори за състоянието на страната – запис 1938 г.

„Министрите ми са англофили, генералите – германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил“, споделя царят в интервю за американското списание „Тайм“, което го обявява за личност на месец януари 1941 г.

По тази публикация работи Радослав Диков