„Режисурата е сложна амалгама от познания, от емоции, от дарование за общуване с хората, усет към напипване на проблемите. Както лекарят е длъжен да спазва Хипократовата клетва, така и режисьорът, комуто се дава висока обществена трибуна, трябва да служи на хората, да им помага в борбата за съвършенство. Изкуството трябва да отразява разбиранията му за честност, чистота и справедливост. Всеки по своему трябва да присъства в общия естетически процес, защото той е и вид осмисляне на човешкото съществувание. Режисьорът участва в големия художествен процес, който е част от другия, където е заключено движението ни към хармоничния, по-съвършения от нас човек. Нашата задача като съвременници е да не оставаме пасивни към културния живот и да участваме в разграничаването на истинското изкуство от неистинското”, смята Иван Ничев.

Иван Ничев е роден на 31 юли 1940 година в Казанлък. Завършва кинорежисура в прочутата филмова школа в Лодз през 1967-ма. Дебютира в игралното кино с новелата „Сърце човешко” от филма „На зазоряване” през 1972 година. Следват „Спомен”, новелата по Чехов „Жива хронология”, „Звезди в косите, сълзи в очите”, „Бумеранг”, „Бал на самотните”, „Царска пиеса”, „Черните лебеди”, „1952 – Иван и Александра”, „Бай Ганьо тръгва из Европа”, „Любовни сънища”, „Големанов”, „След края на света”, „Пътуване към Йерусалим”, „Българска рапсодия”, „Деца от восък”…

Режисьорът разказва за актуалността и приемствеността на Бай Ганьо (по едноименния му филм), запис 2003 година, Златен фонд на БНР:

Сред наградите му са „Златна роза” от Варна, „Сребърен портокал” от Англия, Златен плакет от Чикаго, специалната награда на журито в Монтекатини Италия и много други. Продукцията му „След края на света” е показана в много страни и преди време е избрана да се състезава за „Оскар” в категорията за чуждоезичен филм. Националният филмов център обаче изпраща в Щатите протокола със закъснение и лентата не може да участва за престижното отличие.
Ничев с успех работи и в късометражното кино: „София в зелено”, „Селска хроника”, „Светицата”, „Балада за двама и една китара”, „Човешки празници”, „Кулиси” и други. Иван Ничев преподава в Националната академия за театрално и филмово изкуство от 1978 година по филмова и телевизионна режисура. Доцент е от 1990 година и професор от 1997-ма. По-късно става декан на факултета по „Екранни изкуства”. След това е и секретар на Съюза на българските филмови дейци. Член е на Европейската филмова академия от 1988 година.

Благодарен е на съдбата си, задето 8 години учи и работи в Полша. Преподава му световният колос Анджей Вайда, състудент му е самият Кшищоф Зануси. Дискутира с тях Джеймс Джойс, Франц Кафка, Марсел Пруст, когато у нас това са имена табу. „Имах щастието да завърша една от най-престижните филмови академии в света – тази в Лодз. Станах режисьор благодарение на Анджей Вайда. Съдбата ме събра с някои от най-големите имена в полското кино. Следвах заедно със Зануси и Едвард Жебровски, станах приятел и с Кшищоф Кешловски, Марек Пивовски, Агнешка Холанд и много други. От всички научих по нещо, още повече че идвах от страна, където Джойс, Кафка и Пруст се смятаха за упадъчни. Постоянно дискутирахме. Въобще беше една огромна школа, която нашите професори смятаха, че е за състезателни коне. И действително започнахме 16 души, а завършихме трима – Жебровски, Зануси и аз.”
В годините на следването, когато се решава окончателно съдбата му на бъдещ творец, разказващ истории за хората, започва все по-съзнателно да ги изучава. Много често дори действа като „опитно зайче”, което се подлага на какви ли не житейски ситуации, мнозинството от които сам предизвиква, за да се опита да вникне по-дълбоко в нещата. Не е сигурен успял ли е да ги изрази в творчеството си, но най-малкото „кръжа около проблеми, които интимно ме вълнуват”. Дава си куража, че има достатъчно акумулирана енергия и познание, за да продължи да работи.
Улицата създава много верен мерник. Много будни младежи от онова време живеят в непрекъснат вътрешен конфликт, между това, което виждат около себе  си, и това, на което ги учат. „Драматично се утешавахме, че идеалът е трудно осъществим. Въпроси, на които много трудно намирахме отговори. Затова днес, като чета или слушам някои фразьори как с лекота заклеймяват всичко зад гърба ни, си мисля с тъга, че на моя изстрадал народ му предстои още много дълъг път”, споделя Иван Ничев през далечната 1990 година.
Може би по закономерна прищявка на съдбата от малък Иван бързо навлиза в разноцветната въртележка на събитията: играе в Радио София, рецитира пред Вълко Червенков и неговите приближени, „умира” с името на Сталин на уста. След тези „високопатриотични мигове” следи възрастните актьори, прекосяващи вечерния парк прегърнати. Някои предимно по-млади, интелектуалци „викачи”, „изчели няколко криминални романа, започват да раздават кухненски рецепти как би трябвало да се прави изкуство за това „страшно време” „Проблемът е, че най-страшните неща в България стават тихомълком, най-страшно е издевателството върху душите на хората, върху тяхното мислене. Но това никога няма да го проумеят хора с така нареченото „публицистично” мислене, хора „изпрани” от емоции, със средноаритметични размишления върху човека и обществото. Всичко, което не разбират и няма да разберат, те се мъчат да обвият в сапунена пяна от псевдобиблейски аналогии. Но в страната на слепите четвъртинтелигенти и едноокият полуинтелигент е бог”, твърди Иван Ничев.
Разбира се, не става дума да се оправдаят причинителите на злото. Но генерален принцип в неговото творчество е, че и положителните, и отрицателните му герои заемат равностойно място в нравствения спектър. Отрицателните герои в даден момент също имат право на човешка защита. Именно тогава, а не при черно-белия вариант разобличението става драматично. И това е въпрос не само на възглед, а и на похват.

Като войник Ничев изживява силно разочарование от колективно решение, вследствие на което можело да бъдат зачеркнати завинаги шансовете му за развитие като личност, и това определя за цял живот неговата позиция. Ще се мъчи винаги да бъде извън групата независимо от идеалните подбуди за нейното създаване. Ще я изучава, ще приема евентуален съюз, но без да се отъждествява с нея. Това решение, взето във възраст, особено чувствителна, е причината да отклонява всички предложения да стане член на която и да е партия. „Един творец трябва да запази правото си да говори за всичко, което го боли, независимо дали това е удобно за тези, които са днес на власт – казва режисьорът. Не може да се твори в обстановка на субординация, съществуваща във всяка партия.” Ликвидацията на един творец е проста – нищо общо с физическата. Просто под най-различни, често благовидни предлози не му разрешават да реализира онова, което е намислил. Иван Ничев е имал дългогодишни престои, но не обича да се връща към тези тъжни дни.

За вечните теми, за професията и за интересните моменти в нея споделени от твореца, запис 2009 година, Златен фонд на БНР:

Режисьорът смята, че всеки трябва да си търси своя път, всеки трябва да си търси своята формула. Но всеки трябва да помни едно, което той разбира с течение на времето – много дълго трябва да мисли човек преди да се захване с определена тема. Първо да прецени дали тя ще може да му събере достатъчно бюджет, дали ще бъде интересна, не само в България, но и навън. „Все пак ние правим филми, които не можем да си гледаме само помежду си. Не трябва да забравяме, че те са за публиката. Парите, с които правим кино, са ни дарени от България, която в момента преживява криза. Сега не можем да положим акцент върху авторските си изяви. В това време, тях трябва да ги сложим настрана. За авторски изяви, ако обичаш, продай си трите апартамента, които имаш, и си ги снимай. Когато тези пари не са наши, трябва да сме много внимателни”, категоричен е Иван Ничев. В последните си филми има субсидии от много чуждестранни фирми и още на етап идея обсъждат дали темата му ще представлява интерес за тях, дали биха финансирали такова нещо, дали тяхната аудитория би се интересувала от това. Режисьорът има и върнати идеи, които не са били подходящи за определена аудитория или страна.

Иван Ничев коментира проблема с разпространението на българските филми, запис 2009 година, Златен фонд на БНР:

Наистина ние сме малко, езикът ни се говори от малко хора, познати сме на света с не много симпатични неща – чадъри, опит за убийство срещу папата – всичко това е хвърлило огромна сянка върху нашата популярност. Ние бавно и постепенно трябва да създаваме нова физиономия на този народ за света. „Аз съм напълно спокоен, защото в „Пътуване към Йерусалим” изпълних това си задължение. Опитвам се да покажа такива страници от миналото, в които българският народ е показал едно хуманно съпричастие, към другите, което е завършило с това, че сме спасили 50 000 наши съотечественици от еврейски произход. Няма начин този жест да не го разберат по света”.
По времето на комунизма Западът ни нарича Империя на злото. Един от начините да излезем от това определение е да го направим чрез изкуството. А хората на изкуството са парламентьори. Ничев казва, че неговият филм „Пътуване към Йерусалим” е направен с копродуценти от Германия. Той се излъчва в голяма част от немско говорящите страни, в най-гледаното време. Това е един невероятен шанс да разберат за нас. „Аз нямам никакви комплекси, че съм похарчил парите си за филма напразно, защото съм успял да представя по най-добрия начин България по света. Трудно се стига до верния път и това е процес на личен избор и размисли.”
Това Иван Ничев повтаря от сутрин до вечер на своите студенти и се радва, че има тази трибуна пред хората, които в бъдеще ще правят киното на България. Непрекъснато им повтаря примера с кинозалата в НАТФИЗ, която е пълна, когато в нея се показва нещо, което вълнува хората, и празна, когато е обратното.
„Все пак трудно се постига успехът. Това е един много дълъг процес и дай Боже, да доживея да гледам филми на младите, които реално да покоряват поне екраните на Европа. А дано и на света”, мечтае режисьорът, който днес навършва 85 години.